- Отец дяконе, определяте последната си книга „Венчават се божиите раби” като литургическо изследване на тайнството Брак. За кои читатели ще представлява интерес тя?
Книгата е насочена както за масовия читател, така и към специалистите богослови. Първата част представя ритуалите Обручение и Венчание в исторически контекст, как са се развили и утвърдили в култово отношение. Обръща се внимание върху реални факти от историята на Църквата, свързани с древните практики от нехристиянски и християнски произход, които са повлияли върху изграждането на култовата част на тези две последования: те са неотменна част от държавния церемониал на императорските семейства и късно стават част то личната история на християните, защото правото да сключат брак са имали онези, които са били припознати от закона, най-вече онези, които официално са били регистрирани в гражданските регистри.
Можем да си представим колко хиляди
християни от различен произход, не са били вписани в регистрите на империята и
не са могли да получат брак според гражданските закони. Чрез това последование
е била дадена възможност за припознаване на такъв вид съюз от институция,
каквато е Църквата и тя се оказва
връзка, посредник, между юридическия акт от страна на държавата и частното
семейно законодателство на фамилията. т.е. Църквата благославя този съюз.
От друга страна, книгата представя систематично изложение на ритуала на Обручението и на Венчанието, според древните византийски евхологии, молитвословите, и техните паралели в славяноезичните извори, като се дават примери със съвременната богослужебна практика в България.
Излагат се няколко научноизследователски хипотези, най-важната от които е, че моментът на извършването на „увенчаването” в тайнството Брак, което аз определям като момент на ръковъзложение, ръкоположение. В литургически смисъл то е различно от тайнството ръкоположение, при което става апостолското приемство. Но според древните литургически извори, в момента на увенчаването с короните от ръката на свещенослужителя се предава Божествената благодат върху съчетаващите се в „една плът” мъж и жена. Процесът на тайноизвършването е изключително важен и е подчертан в тази книга на базата на богослужебните текстове. Трябва също да са отбележи, че в Православната църква тайноизвършителят е свещенослужителят, той свързва мъжът и жената в свещен съюз пред Църквата в името на Св. Троица, а не свидетелите (кумът), каквато е повсеместната практика в България. (Съвсем различна вече е римокатолическата практика, според която тайноизвършителите са самите младоженци, а не свещенослужителят). Достатъчно е да се прочетат внимателно текстовете в Требника, където това е ясно подчертано: короните разменя свещеникът.
Вие като дякон можете ли да кажете как се възприема днес тайнство Брак от духовенството и народа? Как Църквата в лицето на клира подготвя новобрачните за ритуала, който ще бъда извършен над тях и има ли грижа за новобрачните след това?
Като оставим общоприетия възглед за венчанието като една от църковните требите, би трябвало да насочим вниманието си към съществената, тайноизвършителната част на тайнството Брак, към това, което го прави ценно в реалния живота на християните и спасително за бъдещия им живот.
В съвременната практика в България се констатира като слабост недостатъчното пастирско обгрижване на пристъпващите към тайнството Брак. Това означава, че повечето кандидати за венчание не са достатъчно подготвени и изпитани от Църквата. Тази подготовка би могла да се извърши чрез така наречената „предбрачна катехизация”, практика, която съществува в някои Православни църкви, както и в католическата. Би трябвало енорийският свещеник да познава бъдещите младоженци, да ги изповядва редовно, да наблюдава техния духовен живот, да ги напътства и подготвя за извършването на тайнството. Това е процес, който започва още с тяхното кръщение, което в нашата съвременна практика в България също е проблем. Новокръстените, макар и формално имат свои кръстници, отговорни за тяхното духовно развитие, но в повечето случаи, след кръщението новите хпристияни не продължават процеса на усъвършенстване в църквата и остават самотни и изоставени от пастирите, сякаш необходимостта да се извърши култовата част, требата, е по-важно отколкото да се разбере тайноизвършителната част, тайнството. Същото е с процеса на участие в Евхаристията, която обединява всички християни във всички тайнства. На този проблем също се акцентира в книгата, като се обръща внимание на участието на младоженците в Евхаристията, причастяването с общата чаша, което де факто реализира тайнството. Моето мнение е, че макар да са извършени ритуалите Обручение и Венчание, изпълнението на тайнството става чрез съчетаването с Тялото и Кръвта Христови.
Правят ли се стъпки в литургическата практика на БПЦ да се „върне” тайнството Брак в рамките на Литургията?
Най-древната практика е била извършването на тайнството Брак в рамките на св. Литургия, заедно с тайнството Евхаристия, каквато е било практиката и за другите тайнства. Всъщност всички тези молитви, при които се изпросва благодатта на Св. Дух, за да се освети и претвори участващият в тях, които са свързани с Евхаристията – тайнството на тайнствата – по-късно са били отделени и наречени тайнства и според Православната традиция твърде късно са обособени като отделни богослужебни ритуали извън Евхаристията. В съвременния живот на БПЦ все още стои неизяснен проблемът за участието на миряните в Евхаристията, което несъмнено се отразява и върху този проблем – за връзката на Брака с литургията. Защото ако тайнството Брак се върне в състава на Литургията, това означава, че онези които участват в тайнството Брак, трябва да се причастят и съответно да бъдат подготвени за това, а не както в момента се практикува: подготвени или не те получават благословение от Църквата и биват увенчавани. Тази слабост в катехизацията се отразява и в бъдещия живот на новобрачните. Те не съзнават сакраменталния смисъл на случващото се с тях, това че те биват претворени в едно в Христа, не разпознават авторитета на Църквата, не уважават традицията, не участват по никакъв начин по натам в живота на Църквата, допускат суеверни практики в живота си и все повече се отдалечават от назначението си за служение един на друг. Така се губи смисълът на „онази велика тайна”, за която говори св. ап. Павел. Българските християнски семейства са оставени сами да избират своя път и в този смисъл могат да се определят като нещастни и в повечето случаи завършващи с раздяла, защото са оставени като загубени овци без своя пастир. Затова БПЦ не трябва да се страхува от реалността, да трябва да признае тези факти и да направи необходимото в образователно отношение за онези млади хора, които са решили да започнат семейния си живот с благословението на Църквата. Напоследък, мислейки върху всички тези проблеми на съвременното християнско семейство, съм се натъжавал особено в така наречения Ден на християнското семейство. Защото имам чувството, че нашата Църква се сеща за християнското семейство само на този ден и то по време на традиционните концерти в митрополиите, а изоставя радостта на християните в ежедневието… Църквата трябва да бъде с тях и в радост, и в мъка, да ги напътства и обича като истинска майка.
От друга страна, книгата представя систематично изложение на ритуала на Обручението и на Венчанието, според древните византийски евхологии, молитвословите, и техните паралели в славяноезичните извори, като се дават примери със съвременната богослужебна практика в България.
Излагат се няколко научноизследователски хипотези, най-важната от които е, че моментът на извършването на „увенчаването” в тайнството Брак, което аз определям като момент на ръковъзложение, ръкоположение. В литургически смисъл то е различно от тайнството ръкоположение, при което става апостолското приемство. Но според древните литургически извори, в момента на увенчаването с короните от ръката на свещенослужителя се предава Божествената благодат върху съчетаващите се в „една плът” мъж и жена. Процесът на тайноизвършването е изключително важен и е подчертан в тази книга на базата на богослужебните текстове. Трябва също да са отбележи, че в Православната църква тайноизвършителят е свещенослужителят, той свързва мъжът и жената в свещен съюз пред Църквата в името на Св. Троица, а не свидетелите (кумът), каквато е повсеместната практика в България. (Съвсем различна вече е римокатолическата практика, според която тайноизвършителите са самите младоженци, а не свещенослужителят). Достатъчно е да се прочетат внимателно текстовете в Требника, където това е ясно подчертано: короните разменя свещеникът.
Вие като дякон можете ли да кажете как се възприема днес тайнство Брак от духовенството и народа? Как Църквата в лицето на клира подготвя новобрачните за ритуала, който ще бъда извършен над тях и има ли грижа за новобрачните след това?
Като оставим общоприетия възглед за венчанието като една от църковните требите, би трябвало да насочим вниманието си към съществената, тайноизвършителната част на тайнството Брак, към това, което го прави ценно в реалния живота на християните и спасително за бъдещия им живот.
В съвременната практика в България се констатира като слабост недостатъчното пастирско обгрижване на пристъпващите към тайнството Брак. Това означава, че повечето кандидати за венчание не са достатъчно подготвени и изпитани от Църквата. Тази подготовка би могла да се извърши чрез така наречената „предбрачна катехизация”, практика, която съществува в някои Православни църкви, както и в католическата. Би трябвало енорийският свещеник да познава бъдещите младоженци, да ги изповядва редовно, да наблюдава техния духовен живот, да ги напътства и подготвя за извършването на тайнството. Това е процес, който започва още с тяхното кръщение, което в нашата съвременна практика в България също е проблем. Новокръстените, макар и формално имат свои кръстници, отговорни за тяхното духовно развитие, но в повечето случаи, след кръщението новите хпристияни не продължават процеса на усъвършенстване в църквата и остават самотни и изоставени от пастирите, сякаш необходимостта да се извърши култовата част, требата, е по-важно отколкото да се разбере тайноизвършителната част, тайнството. Същото е с процеса на участие в Евхаристията, която обединява всички християни във всички тайнства. На този проблем също се акцентира в книгата, като се обръща внимание на участието на младоженците в Евхаристията, причастяването с общата чаша, което де факто реализира тайнството. Моето мнение е, че макар да са извършени ритуалите Обручение и Венчание, изпълнението на тайнството става чрез съчетаването с Тялото и Кръвта Христови.
Правят ли се стъпки в литургическата практика на БПЦ да се „върне” тайнството Брак в рамките на Литургията?
Най-древната практика е била извършването на тайнството Брак в рамките на св. Литургия, заедно с тайнството Евхаристия, каквато е било практиката и за другите тайнства. Всъщност всички тези молитви, при които се изпросва благодатта на Св. Дух, за да се освети и претвори участващият в тях, които са свързани с Евхаристията – тайнството на тайнствата – по-късно са били отделени и наречени тайнства и според Православната традиция твърде късно са обособени като отделни богослужебни ритуали извън Евхаристията. В съвременния живот на БПЦ все още стои неизяснен проблемът за участието на миряните в Евхаристията, което несъмнено се отразява и върху този проблем – за връзката на Брака с литургията. Защото ако тайнството Брак се върне в състава на Литургията, това означава, че онези които участват в тайнството Брак, трябва да се причастят и съответно да бъдат подготвени за това, а не както в момента се практикува: подготвени или не те получават благословение от Църквата и биват увенчавани. Тази слабост в катехизацията се отразява и в бъдещия живот на новобрачните. Те не съзнават сакраменталния смисъл на случващото се с тях, това че те биват претворени в едно в Христа, не разпознават авторитета на Църквата, не уважават традицията, не участват по никакъв начин по натам в живота на Църквата, допускат суеверни практики в живота си и все повече се отдалечават от назначението си за служение един на друг. Така се губи смисълът на „онази велика тайна”, за която говори св. ап. Павел. Българските християнски семейства са оставени сами да избират своя път и в този смисъл могат да се определят като нещастни и в повечето случаи завършващи с раздяла, защото са оставени като загубени овци без своя пастир. Затова БПЦ не трябва да се страхува от реалността, да трябва да признае тези факти и да направи необходимото в образователно отношение за онези млади хора, които са решили да започнат семейния си живот с благословението на Църквата. Напоследък, мислейки върху всички тези проблеми на съвременното християнско семейство, съм се натъжавал особено в така наречения Ден на християнското семейство. Защото имам чувството, че нашата Църква се сеща за християнското семейство само на този ден и то по време на традиционните концерти в митрополиите, а изоставя радостта на християните в ежедневието… Църквата трябва да бъде с тях и в радост, и в мъка, да ги напътства и обича като истинска майка.
