На 21 септември в столичния храм „Въздвижение на Честнѝя кръст“ беше представена книгата Послание от градината на Божията майка от игумена на светогорския манастир „Есфигмен“ архим. Вартоломей (Газетас), издание на манастира „Св. Козма и Дамян“. За читателите на Двери архим. Вартоломей разказва за отношението на атонските монаси към пандемията и ваксините, за духовното измерение на проблема, както и за това какво означава да бъдем изповедници на Христос в наши дни.
- За много християни Света гора има почти митологичен образ. Това има особено голямо значение днес, когато в кризи като днешната хората търсят ориентир в безспорни духовни авторитети. Посланията обаче, които идват от Света гора, са разнопосочни. Има ли официално становище на Свещения Кинотис за ваксините, доколкото темата в църковните среди се коментира като религиозна – например, губим свободата си, получаваме печата на антихриста и т. н.?
- Когато Света гора отправя някакво послание към хората, тя се обръща посредством своя официален орган – Свещения Кинотис. Всеки друг глас изразява лично мнение. Някои от тези гласове са в съзвучие с гласа на кинотиса, в духа на цялата общност и на Света гора. Звучат трезво, мирно, за да покажат какво действително представлява Света гора и какъв е духът на Света гора. Има ги обаче и другите гласове, които се опитват да представят своето мнение като мнение на Света гора. Това е лукаво и опасно. И наистина, днес, когато хората имат нужда да се опрат на нещо, те чуват от Света гора смесени послания, вместо тя да звучи единно.
Свещеният Кинотис официално не е изразявал позиция за ваксините. Неговото поведение обаче, разрешението на Света гора да се извършва ваксинация, показва пътя, показва посоката, която трябва да следваме като хора: Божието Богу, а човешкото – на човеците или, както е в Евангелието: на кесаря – кесаревото. Ваксините не са въпрос на Църквата, на Света гора. Ние нямаме основание да говорим по тази тема, тя засяга изключително науката, медицината. Ние като монаси нямаме знанията, не сме изучавали тези неща, за да се изказваме в тази област. Ние ще говорим за духовните неща. Въпросът за ваксините или за пандемията по принцип е чисто научен, а не духовен, т. е. отнася се до характера на вируса, който поразява човека като физическо същество. Същото важи и за ваксините, които към момента са единственото оръжие, с което разполагаме срещу болестта и което ни е дадено от науката. Това е границата, която разделя физическата от духовната страна на кризата.
Проблемът обаче става духовен по отношение на начина, по който възприемаме случващото се. Как постъпваме в определена ситуация – това е духовен въпрос. Как реагираме, когато внезапно ни се случи нещо, което поразява цялото човечество. Умират хора, разоряват се бизнеси, хора гладуват, остават на улицата без работа и дом, умират, без да могат да ги видят близките им. Поставят ги в опакован ковчег, така че близките им не могат дори с един последен поглед да се сбогуват. Начинът, по който една част от хората се отнасят към всичко това, показва, че има духовен проблем. Тези хора не могат да различават Божието от кесаревото, както се изразяваме в Църквата.
- Има ли официална информация какъв е процентът на ваксинираните монаси? Защото спорещите страни привеждат различна информация и използват това като аргумент „за“ или „против“ ваксините. Някои твърдят, например, че „само една четвърт или по-малко от монасите“ са ваксинирани.
- Това не е вярно, защото една голяма част от монасите вече се ваксинираха. Една още по-голяма част, много по-голяма, преболедуваха. Когато си преболедувал, няма нужда да се ваксинираш, поне на този етап. Има една много малка част, които не искат да се ваксинират по свои причини. И накрая, има една още по-малка група, тези „революционери“, които са срещу ваксините. Те представят нещата така, все едно всички преболедували са срещу ваксинирането. Това не е вярно.
- В България, а сигурно и в Гърция, се разпространяват начини за лечение или превенция на коронавируса, с които „се лекували монасите на Света гора“. Една от рецептите, които аз съм чувала да се препоръчва, е всекидневното консумиране на хлорен диоксид. Чували ли сте за подобни начини?
- Това е лъжа. Откровена лъжа, при това опасна и престъпна. Според мене правосъдието трябва да се занимае с хората, които разпространяват такива неща. Да препоръчваш нещо, което уж използват светогорци и което е опасно за здравето на хората - това е абсурдно.
- Има ли негласен вътрешен разкол на Света гора – „за“ и „против“ ваксините, „за“ и „против“ автокефалията на Украинската църква. Това ли е новата разделителна линия, заменила старата – „за“ и „против“ новия календар? Усещате ли това разделение като вътрешен проблем в живота на Света гора?
- Има такъв проблем. Не е проблемът дали тези хора са много или малко. Значение има, че този проблем съществува. Това са групи от хора, различни групи, които нямат връзка с Църквата, нито със Света гора. Света гора ги търпи и това търпение се обръща срещу нея. Тези хора не са светогорци, те са незаконно там. Не изразяват възгледите на Света гора, изразяват едно свое християнство и свое монашество, един свой Христос, който е съвсем различен от Този, Когото ние сме приели от отците и Когото проповядваме - за любов към Христос и за любов между нас, хората. Те говорят за един Христос, за една вяра и монашество, които са постоянно в напрежение и смущение, за един постоянен контрол върху всички и всичко. За любов не се говори и любов няма. Който има различно от тяхното мнение, ще бъде хвърлен във външния огън, както казваме, и трябва да бъде обезглавен. Това обаче няма нищо общо със светогорския дух, с духа на Църквата и на Христос. Те обаче са изолирани от цялата Света гора.
Днес евхаристийното общение е нарушено само с манастира „Есфигмен“, макар че проблемът там вече е решен. Държавата трябва да изпълни взетите от Света гора и Вселенска патриаршия решения и да освободи манастира от схизматиците. Това по конституция е право на гръцката държава. Ако то все още не се случва, то е само понеже държавата търпи това положение и затова проблемът все още съществува.
- В християнските среди битуват постоянни опасения от гонения срещу вярата. През последната година се оформиха трайни нагласи, че държавата или държавите осъществяват гонение срещу православната вяра и искат да отделят християните от Христос, като им забраняват да ходят на църква, да вземат причастие, задължават хората от определени сектори да се ваксинират и т. н. Затова нека поговорим за „синдрома на мъченичеството“ – всеки християнин романтично си мечтае да бъде „изповедник на вярата“. Наказателните мерки от страна на държавата за неспазване на мерките или принудителната ваксинация в някои сфери на труда кара мнозина да се почувстват мъченици. Как можем да различим изповядването на Христос от собствения инат или предразсъдъци?
- Ако четем синаксарите, житията на мъчениците, а още повече на новомъчениците, които като време са по-близо до нас, ще видим, че преди да отидат на мъченичество, те са се подготвяли. Били са готови да не се уплашат в момента, когато ще трябва да наведат главата си пред палача. А в момента, когато са скланяли глава, те не са били гневни към палача си, не са го хулили, не са се противили, а с готовност са свеждали глава, защото е наближавал часът да се срещнат със своя обичан Христос. Едновременно с това в онзи час те са се усмихвали, имали са в себе си радост, защото са получавали сила от Христос. Затова и са се молили на Христос да прости греха на палача им или на гонителите им. Това е истинското съдържание на мъченичеството и на мъченика.
Днешните псевдо-мъченици за Христос и защитници на православието проклинат всичко и всички, бунтуват се и произнасят клетви и анатеми срещу онези, които според тяхното мнение преследват Църквата. В очите на много хора те представят себе си като „борци за Православието“ и че са готови за мъченичество. Те са напълно неготови. Те са първите, които ще се уплашат – доказва го вътрешното им състояние. Техните превъзбуда, гняв и ярост, които мъчениците са нямали, ги изобличават. Може би трябва да поправим старите синаксари, понеже днешните псевдо-мъченици знаят по-добре от онези, които наистина са пострадали за Христос, и да си направим нови синаксари. Този въпрос е пределно ясен. Тези хора се бунтуват заради самия бунт, за да създават паника сред народа, да пораждат смут в душите на хората, те се хранят от това. Движи ги религиозен фанатизъм, който е отрова, която тече във вените на хората и ги превръща в зверове. Светците на нашата вяра, мъчениците на нашата вяра, каквото и да се е случвало, щом е наближавал часът на мъченичеството, не са били озверени и разгневени, а са имали мир. Те са били осветени хора, които са се молили дори за врага си.
Да кажа няколко думи за гонението срещу Църквата. Днес всички сме изправени пред едно явление, което ни поставя в една съвсем нова, непозната до този момент ситуация. И това не е нещо локално или лично, а е по целия свят. Отговорността за общественото здраве в една страна носи държавата. За тази цел тя издава определени закони – ние всички сме подвластни на тези закони, били то християни, мюсюлмани, будисти и т. н. Ние всички сме подчинени на законите, за да има равенство и справедливост. Когато държавата приеме някакви решения и види, че някои реагират по опасен начин за здравето на останалите, тя е принудена да вземе по-сериозни мерки. Което какво означава? Че онези фанатизирани хора, които постоянно и винаги реагират против всичко, включително и при днешната пандемия, тези хора са причината всяка държава да предприеме по-трудни и строги решения, включително и за нашата църква. Това на практика означава, че Църквата не е гонена от държавата. Църквата бива гонена от самите фанатици.
- Възможен ли е днес византийският идеал за симфония между Църква и държава. Какви, според Вас, трябва да бъдат здравословните отношения между тези две институции през призмата на Вашия гръцки опит?
- Според мене държавата трябва да има отношения с Църквата, трябва да има общуване, но ролите им трябва да са ясно различими. Когато държавата използва Църквата за предизборни цели, например, тогава започва да злоупотребява, да я изполва за користни цели. И обратно, ако Църквата използва познанствата с управляващите, за да постигне някакви други цели и облагодетелстване, то тогава проблемът е в Църквата. Което означава, че сме преминали допустимата линия в отношенията между двете институции.
- Може би един от най-големите проблеми в живота на Православната църква днес е лицемерието. Сякаш православните се чувстваме толкова неуверени в своята идентичност и в това, че ще устоим на „съда на времето“, че влагаме всичките си усилия в подреждането на своята витрина – как изглеждаме в очите на хората. Бихме могли да кажем, че фарисеи винаги е имало в Църквата, но днес много хора, особено младите, се задушават от лицемерието в църковните среди и се отвръщат от Църквата, намирайки по-голяма искреност на други места. Има ли решение?
- Решение винаги има. Защото има надежда, а нашата надежда е Христос. Това вярваме. Липсата обаче на вяра в човека го отвежда към такива пътища – пътя на лицемерието, пътя на омразата, пътя на враждата, на егоизма. А това поражда съответното състояние в душата на всеки човек и като огледало се отразява в цялото общество. Някой е казал: „Ако искаш да поправиш целия свят, започни от себе си“. Когато казах това на един човек, той ме попита: „Защо, аз какво съм направил?“. С това показваме, че ние никога не бъркаме, винаги другите грешат. Затова не се занимаваме със себе си, а с другия. Затова оставаме непоправени. Особено ние, християните, за които се предполага, че имаме още една допълнителна причина да се стремим към своята промяна – тъй като се предполага, че духовната борба трябва да е наше ежедневие. Тази борба би трябвало да ни укрепва в добродетелите на вярата, на търпението, на любовта, на саможертвата и във всичко онова, което кара християнина да излъчва светлина. Когато обаче сме формални християни, ходим на църква, защото така трябва, изповядваме се и се причастяваме „за добро“, ние не разбираме, че „доброто“ няма нужда от Църквата, нито от изповед, нито от причастие. Човекът се нуждае от всичко това.
Интервюто взе Златина Иванова
