Две срещи
Името и делото на отец Боян Саръев от Кърджали са известни. Свързват се преди всичко с изградения от него храмов комплекс "Свето Успение Богородично" в кърджалийския квартал "Гледка", с това, че създаде Движението за християнство и прогрес "Св. Йоан Предтеча" и преди двадесетина години започна да приобщава към лоното на Църквата, като ги кръщаваше, стотици млади и по-възрастни потомци на помохамеданчените в миналото българи. Но… той не е сам! Има здравата подкрепа на семейството си, благодарение на което развива освен църковна и активна социална и строителна дейност. Съпругата и децата му вървят заедно с него по Христовия път от самото начало, когато решава да приеме църквата за своя съдба. Презвитера Красимира е стопанката на манастирския комплекс, безупречна в ред и чистота. В изграждането на комплекса е участвала със знанията си и като строителен техник. Тя се грижи за социалната кухня, която ежедневно изхранва 105 човека благодарение на дарители и социалното министерство. Трапезарията не е прекъсвала вече 10 години. И двамата с отеца казват, че семейството е християнска ценност, която трябва да се съхранява.
Отец Боян Саръев: „Християнското семейство не се създава самоцелно”
- Отец Саръев, вижда се, че семейството много Ви помага…
- Да, доволен съм. Всъщност, християнското семейство представлява по думите на апостол Павел една малка Христова църквичка, където мъжът е глава на семейството, останалите членове са както членовете на самата Църква. Християнското семейство по принцип не се създава, за да се постигат самоцелни някакви сексуални или други потребности, а за да се отглеждат, да се раждат християнчета, да се възпитават, да се подготвят за членове на царството Божие, членове на обществото, на българското общество и да се подготвят достойни християни.
- Как конкретно във Вашето семейство се подкрепяте един друг?
- Може да се каже определено, че ние нямаме личен живот. Семейството ни изцяло е отдадено на служение на Бога, на Църквата и на обществото по всякакъв начин в рамките на 24 часа в денонощието. Ние сме заедно постоянно. Ние не ползваме нито седмична почивка, нито годишна отпуска, а изцяло сме отдадени на Църквата, на Бога, на българското общество, в частност за Родопите
- Попитах сина Ви какво си спомня от най-ранната си възраст. Какво е научил от баща си най-напред за вярата и Църквата. Вие помните ли?
- О, не…
- Той ми отговори: „Аз съм участвал в богослужението, което баща ми извършваше, и това ми беше достатъчно, да гледам баща ми какво прави в църквата.” Ето, отец Саръев, идваме до личния пример…
- Да, личният пример е важен. Синът ни порасна в олтара. Той съвсем от мъничък, в буквалния смисъл на думата проходи в църквата, в олтара, помагайки в богослужението. Още на десетгодишна възраст знаеше цялото богослужение наизуст, понеже има феноменална памет. Така че, когато отиде в семинарията, не му беше трудно, не беше му непознато това, което се преподава и изисква. След това завърши Богословския факултет в Софийския университет и магистърска степен „История”, пак там. Сега подготвя докторат по история.
- На тема?
- Родопите и българомохамеданите.
- Вие сещате ли се за Вашите последователи, за първите, които Ви повярваха и тръгнаха след Вас, с Вас. Поддържате ли връзка?
- Аз се сещам много често за моите последователи. Не съм преставал да мисля за Родопите, в частност Смолянско. За съжаление обаче останах съвсем сам, неподкрепен нито от държавата, нито от Църквата.
- Огромно дело започнахте, отец Саръев, подвиг беше това, което се случи преди двадесетина година… Стотици потомци на помохамеданчени в миналото българи Ви повярваха и Вие ги кръстихте в Христа.
- Делото продължава, само че не както преди. Нещата, които се случват сега, не са събития, те са ежедневие - строителство на църкви, с първа копка, подготовка на свещенически кадри от тези среди, строителство на храмове в българомохамедански селища. Но това дело е мълчаливо – връщане към православната вяра на дедите.
- Каква представа имахте, когато започнахте това дело? По-голяма, по-разгърната ли работа виждахте?
- Ентусиазмът тогава беше много голям. Вярата в успеха беше непоколебима, като мислех, че ще получа подкрепата на държавата и на Църквата. Пак повтарям, не получих никаква подкрепа от тях. Родопите са оставени явно в ръцете на антибългарската партия ДПС. Освен нас, които работим за българщината, има по-силни организации, които работят срещу българщината. Борбата е епична и неравна. Мислех, че ще имаме повече успехи, но пък знаем, че Господ Иисус Христос, когато излезе да проповядва Своето слово, Той не взе висококвалифицирани философи и не тръгна с огнени колесници да проповядва, а започна с обикновени прости рибари и то с една дузина хора. Така че, често пъти това, което привидно изглежда незначително и скромно, дава впоследствие, в бъдеще, велики резултати, защото такива дела, понякога тихи и скромни, действат като квас, който може да подкваси и морето.
- Какво казвате сега на хората?
- Казвам им да не отделяме толкова внимание и да не мислим всеки ден какво ще ядем и какво ще пием или какво ще облечем, а да оставим тези наши човешки грижи на Бога, защото Сам Господ Иисус Христос казва: „Погледнете птичките небесни, нито жънат, нито сеят, но Бог не ги оставил нито гладни, нито жадни.” Нека да знаем, че невежеството е изключително голяма пречка за духовното и нравственото развитие на човека и да се пазим от това. Нека да вървим след нашия Господ Иисус Христос, Който казва Сам за Себе Си – който върви след Мене, не ще ходи в мрак, но ще има светлината на живота.
- Но за да повярват в това хората, е нужна дълбока промяна в душите ни. А често човек мисли, че е повече от другите, че може сам…
- И раят на небето, и раят на земята, и царството Божие не могат да станат, ако искаш ти да си център на вселената. Но промяната става малко по малко. С моментен ентусиазъм, с изблик на емоции не се постига духовен резултат. Трябва с разум, с дълбока убеденост, с потребност да се работи на Божията нива. Всички да работим. Тихо, мълчаливо, упорито. Най-напред да си харесаме ние самите нещата, които правим, за да се харесат и на останалите.
- Благодаря Ви!
- За нищо! Удоволствието беше изцяло наше. Бъдете живи и здрави. Света Богородица да ви пази!
Синът на отец Саръев не е в сянката на баща си
- Здравейте, Яворе! Вие водите група по вероучение в християнското средище на баща си, как сте, как се чувствате?
- Благодаря, добре съм, но децата са малко. Десетина се събират едва. Преди 10 години училището започна с 50 деца. Какъв регрес…
- Може би хората мислят, че нещата вече са добре.
- Просто се залъгват и се отказват от духовния подвиг. Забравиха, че духовното е по-важно, защото ги стресират отвсякъде с материалните нужди, с материалните проблеми.
- Един млад човек като Вас да говори за духовен подвиг… Разбират ли Ви другите?
- Духовният подвиг е част от живота. Така живея аз заради образованието, което имам, а и това съм видял в семейството ни. При нас по най-естествен начин се говори за духовното, първо, като най-важно, а след това за всичко друго.
- Как приемате днешното поколение като учител?
- В Кърджали са по-различни нещата, отколкото в останалата част на България. Има голяма група ученици, които са циганчета, основният проблем при тях е, че те трудно се подлагат на образование. Трябват за тях специални методи, специални пособия, да се работи по-различно.Тук в района са много.
- Мюсюлманчетата говорят на български език в училището, нали?
- Да. Те са възпитани, с тях няма проблем. Те са старателни, ученолюбиви са...
- Какво мнение имате за вероучението в училище?
- Много е полезно вероучението. В училище имаме курс по религия, но ние си водим вероучение на практика. Учим си християнско благонравие. Мисля, че има голям ефект, децата са много заинтересовани, питат постоянно, искат да си четат предварително уроците. Имат интерес, само че някои родители са спънка, защото мислят, че религията няма да им е от полза в това общество и ги записват на всякакви други СИП-ове. Имал съм случаи не един и два - майката да има желание да запише детето си на вероучение, но след консултация с бащата казва „не”, бащата не иска. Бащата е инженер, бащата е физик, бащата е архитект, какъв смисъл имала религията…
- Как съчетавате двата предмета на преподаване - история и религия? Особено с теорията, че човек е произлязъл от маймуната?
- Първите уроци в училище са свързани с човешката праистория и началото на човешкото съществуване. И в тях изрично пише, че човек е произлязъл преди еди колкото си милиона години от маймуната, че има еволюция. В учебника има нарисувани няколко предполагаеми фази на еволюцията, които няма как да се докажат и самите ученици казват: „Господине, това е много смешно, не си съответстват…” Отговарям им, че няма нищо доказано, че това са само теории. Отделил съм си по два-три часа да обяснявам, че еволюция всъщност няма. Единствените теории, които те знаят за произхода на човека, са или че маймуната е станала човек, или че извънземните са донесли живота на земята. Нищо друго. Започваме с най-древните цивилизации и във всяка от тези цивилизации има ясно изразена вяра в Бога Творец и обществото е проникнато отвсякъде от религия и никъде няма спомен за произход от маймуните. Всеки час казвам на децата: „Ето, виждате, никъде не се говори, че човек е произлязъл от маймуната. Навсякъде се говори за разумен Бог, навсякъде се говори за вяра в задгробен живот, навсякъде се говори за спазване на божествени нравствени закони като гарант за добрия ред в обществото, за напредъка, за развитието. Всичко има божествен произход. И семейството, и възпитанието, и обучението, и всичко е свързано с религията.”
Казвам им, че еволюцията е само хипотеза. И се опитвам да им обясня, защо така е наложено през двадесети век при тоталитарни режими и различни идеологии. Това идеално си пасва с обезценяването на човешкия живот. И децата аха, аха да се съгласят, ама някак си е демоде да се вярва в Бога.
- Богословие и история е много добро съчетание…
- Много се препокриват нещата. Много са свързани. Както музиката и богословието, така и историята и богословието.
- В кой клас бяхте, когато течеше процесът на християнизация на българомохамеданите в Средните Родопи – Смолянско и Златоградско?
- В пети. А сестра ми беше гимназистка. Седем години ни е разликата с нея. Тя живее във Франция сега и работи там, омъжена е, имат две близначета. Чакаме ги да дойдат да ги видим.
- Смолянчани приемахме с голяма радост това, което правеше баща Ви тогава. Стотици хора да излязат от храма кръстени!
- Това беше интересно.
- Несравнимо, бих казала, е това, което стана и се прави.
- Народът дано да продължи по някакъв начин да се приобщава към християнството.
- Защото?
- Защото е велик духовният подвиг по очистването на човешкото сърце и по приемането на Христовия образ в него. Всяка мисъл, всяко чувство, всяко дело да бъде проникнато от любовта към Христос, от желанието да се уподобяваме на Него. И това е най-голямата радост за християнина - да се отрича от своето греховно аз, да приема Христовата безгрешност на съществуване.
- В днешно време как може да стане?
- Това всъщност е уникалното. Да решим как да стане. Казва Христос, че победата е в Него. Който иска да живее съвършено, може по всяко време, на всяко място да го прави, стига искрено със сърцето си да го желае. Това е единственият смисъл на християнството, което не може да бъде заменено с нито едно друго учение. Единствено то дава победа над греха и смъртта, а с това дава победа и над всяко временно ограничение и земно обстоятелство. Съвършената победа, която я има единствено в православното християнство.
- Как приемате делото на баща си? Отстраняваме това, че сте син, а като християнин Ви питам.
- Като християнин доста положително. Аз само вземам пример от него. И се старая да извличам най-доброто. Да му подражавам по някакъв начин, макар че ние сме различни. Не е правилно да има сравнение: ти след като си син на някого, трябва непременно да бъдеш като него. Единствено в това чувствам негативната страна, че трябва задължително и 100 процента да приличам на него. Често се е случвало зад неговия образ да не се виждам, често ми бъркат името. И се радвам на хора, които оценяват това, че всеки човек е индивидуалност. Няма какво друго да кажа, освен че Родопите имат нужда от точно такива християнски проповедници.
- А спомняте ли си какво най-напред Ви каза, като бяхте дете - защо трябва да вярваме в Христос и защо човек трябва да е кръстен?
- От най-ранна възраст бях въведен в храма да помагам в богослужението и не ми трябваше много словесно обяснение, защо трябва да бъдем християни. При цялата тържественост, при цялата духовна наслада и духовен пир на богослужението от само себе си човек го разбира. Когато е дете, на него не му трябва много обяснение да види всъщност кой е истинският Бог и къде е истината и защо трябва да общува с Христос. Впоследствие, като пораснах, отидох в духовно училище и там на разумна и логична основа изучих, какво е православното християнство.
- Какво носите в душата си?
- Желание за по-добро общество в България, хората да се радват повече на духовните непреходни ценности, отколкото на временните и пошли неща, които им се натрапват от Запад с пропагандата, че българите са изостанали, че трябва някой да ги тегли нанякъде към прогрес. Всъщност трябва да се обърнат към миналото си и към чистото, към духовното, към святото, но преди всичко да знаят, че животът е подвиг. Ако искат да живеят добре, трябва да дадат от себе си всичко излишно на Христос и да приемат от Него чистотата, истината и съвършената любов. Другият вид щастие, който е примамлив и заблуждава хората, не съществува, то е само отрова, отрова от света и преходните му ценности.
- Намирате ли добри приятели?
- Добри приятели… Да, из богословските среди има много добри хора, извън богословските също има, но когато едни отношения не са формирани чрез християнските ценности, те не могат да бъдат чисти и здрави.
- А чистите човешки качества?
- Чисто човешките относителни качества всъщност не са задоволителни в пълна степен. Единствено богочовешките съвършени Христови добродетели, които могат да възпитат истински човека, те са абсолютно достатъчни между хората и това е идеалът, към който ние, християните, трябва да се стремим.
