Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

fireЙоан, глава 17. 1 – 26. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос.

Прощалната беседа на Христос с учениците е завършена. Но преди да поеме към враговете Си, които ще Го отведат на съд и мъчения, Христос отправя тържествена молитва към Отца за Себе Си, за Своите ученици и за бъдещата Си Църква като велик Първосвещеник на човечеството. Тази молитва може да бъде разделена на три части.

В първата част (стихове 1 – 8) Христос се моли за Себе Си: Той моли за Своето прославяне или, да Му бъде дарувано като на Богочовек божествено величие, тъй като Той е крайъгълният камък на Църквата, а Църквата може да постигне своята цел само, когато нейният Глава Христос бъде прославен.

Във втората част (стихове 9 – 19) Христос моли за Своите ученици: Той моли Отца да ги опази от злото, което цари в света, и да ги освети с Божествената истина, защото те ще продължат Христовото дело в света. Светът ще приеме Христовото слово в чистота и в цялата му небесна сила само когато самите апостоли бъдат утвърдени в това слово и осветени с неговата сила.

В третата част (стихове 20 – 26) Христос се моли за вярващите в Него: за да могат вярващите в Христос да изпълнят своето назначение – да образуват Христовата Църква, те трябва да пазят помежду си единство и именно за такова единство между вярващите Христос моли Отца. Но преди всичко те трябва да бъдат в единение с Отца и Христос.

Тази молитва на Христос отдавна е получила наименованието „първосвещеническата молитва на Иисус Христос“. Но тълкувателите на Писанието са обяснявали значението на това название по различни начини. Някои казват, че Христос се моли тук на Отца като първосвещеник, който се готви да извърши великата жертва за греховете на цялото човечество – да даде собствения Си живот за изкуплението на хората. На това може да се възрази, че в тази молитва няма ясно позоваване на Христовата смърт като изкупителна жертва за греховете на цялото човечество. Други, като припомнят, че главното задължение на първосвещеника е било да се застъпва за народа, виждат в тази молитва образец на онези застъпнически молитви, с които нашият вечен Ходатай, Христос, се обръща към Своя Отец (1 Иоан 2:1). Но и на това мнение може да се възрази, защото тук Христос не се явява като застъпник, какъвто става след извършването на изкуплението, когато влиза в славата Си, а само като просител, който скоро ще влезе в славата Си и там, на небето, ще се застъпва за хората. Затова не напразно Христос тук използва израза  ἐρωτῶ·, а не ἐντυγχάνειν, за Своята молитва. Първият обозначава молба, чието изпълнение зависи от свободното решение на човека, към когото е отправена, а вторият – застъпничеството на законен посредник, чийто глас не може да не бъде взет под внимание. Освен това навсякъде в тази молитва глаголът ἐρωτᾶν се използва с предлога περὶ, а не с ὑπέρ. С това се посочва, че Христос не се явява тук като застъпник за хората, а като молител за хора, които са Му особено скъпи. Затова Бенгел правилно превежда в цялата глава предлога περί с предлога δε и никъде с προ.

Най-правилно изглежда обяснението, според което тук Христос се моли на Отца като току що встъпващ в служението на първосвещеник – първосвещеник, който принася като очистителна жертва за греховете на хората Самия Себе Си.

17:1. Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти.

„Иисус, дигна очи към небето“ – вж. тълкуванието към Иоан 11:41.

„Отче! Дойде часът“. За Христос е дошел часът на прославянето, защото е настъпил часът на смъртта (срв. Иоан 12:32). Часът на прославянето е дошъл за Христос, защото е настъпил часът на смъртта Му (Иоан 12:23). Може да се каже, че победата над смъртта, дявола и света вече е извоювана от Христос.

„за да Те прослави и Син Ти“. Христос и по-рано е прославял Отца Си (срв. Мат. 9:8), както и Отец е прославял Христос по-преди (срв. Иоан 12:28). Но прославянето на Бог Отец от Христос не е още в съвършена пълнота, докато Христос е на земята, в условията на съществуване, които ограничават пълното проявление на Неговата слава. Едва когато Той с прославената Своя плът отново седне на Божествения престол, ще бъде възможно пълното разкриване на Неговата слава и славата на Отца, която се състои в привличането към Христос на хората от всички краища на земята.

17:2. според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен.

„според както си Му дал власт“ (καθώς). Христос тук изяснява Своето право да получи такава прослава. Това право Му е дадено заради великото дело на човешкото спасение, възложено Му от Отца.

„над всяка плът“. Целият човешки род, който тук е наречен „плът“ заради духовната си слабост, заради безсилието си да организира собственото си спасение (срв. Ис. 40:6 и сл.), е поставен под властта на Сина. Но, разбира се, само от небето, от небесния престол Христос може да упражнява тази власт, да я направи действителна за безбройните множества хора, разпръснати по цялата земя (и тази власт, веднъж дадена, не може, не трябва да остане неизползвана за благото на човечеството и за славата на Божието име). Следователно Господ има пълното право и основание да иска от Отца да Го прослави и по човечество с най-висша, небесна слава.

„та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен“. Христос казва, че дадената Му власт над цялото човечество трябва да се осъществи. Господ иска, според волята на Отца, да даде „вечния живот“, тоест спасението, на онези, които Отец е привлякъл към Него като достойни за спасение. (срв. Иоан 6:37, 39, 44, 65).

17:3. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисус Христос;

„А вечен живот е това“. Следователно истинският вечен живот се състои единствено в познаването на Бога. Но познаването на Бога и вярата в Месията не защитава човека от оскъдняване на любовта (1 Кор. 13:2). Затова тук под богопознание се разбира не само теоретичното усвояване на истините на вярата, а стремежът на сърцето към Бога и Христос, истинската любов.

„Едного Истиннаго Бога“. Христос говори така за Бога, за да покаже противоположността на истинското богопознание, което Той има предвид, от погрешното богопознание, което са имали езичниците, прехвърлящи славата на Единия върху много богове. (Рим. 1:23).

„и пратения от Тебе Иисус Христос“. Тук Господ за първи път нарича Себе Си така. „Иисус Христос” е Неговото име, което след това, в устата на апостолите, става общоприетото Му название (Деян. 2:38; 3:6; 4:10 и т.д.). По този начин в тази последна Своя молитва, изречена на глас пред учениците, Господ дава известното наименование, което впоследствие трябва да се използва в християнското общество. Много вероятно е Господ да е нарекъл Себе Си така в противоположност на юдейския възглед за Него, според който Той бил просто „Иисус” (срв. Иоан 9:11), но не и обещаният Месия (Христос).

Според критиците, които оспорват християнското учение (например, Байшлаг), Христос тук твърди, че Неговият Отец е Бог, но Самият Той съвсем не е Бог. Но срещу това възражение е трябвада кажем, че Христос тук противопоставя Отца, като единствения истински Бог не на Себе Си, а на лъжливите богове, почитани от езичниците. Освен това, Христос казва, че познаването на Бог Отец е постижимо само чрез Него – Христос, и че познаването на Самия Христос е също толкова необходимо за получаването на вечния живот или спасението, както и познаването на Бог Отец. Не е ли ясно, че по този начин Той свидетелства за Себе Си като за едно с Бог Отец по същност? А що се отнася до това, че Той говори за познаването Му отделно от познаването на Бог Отец, то това се обяснява с факта, че за достигането на вечния живот е необходима не само вяра в Бога, но и в изкуплението на човека пред Бога, което е извършено от Божия Син посредством това, че Той е станал Месия (Христос) – Богочовек, пратен от Бог Отец в света.

17:4. Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня.

17:5. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде.

Господ Иисус Христос трябва да бъде прославен, тъй като е изпълнил възложената Му задача (вж. стих 3) – предал е на хората спасителното познание за Отца и Самия Себе Си. С това Той е прославил Отца, но само на земята, в състоянието на Своето себепонижение (κενώσις). Сега нека Отец от Своя страна прослави Христос в Себе Си, което означава да Го възнесе на небето и да Му даде онова величие, в което Той пребъдва от вечност („преди свят да бъде“) (срв. Иоан 1:1 и сл.; 8:58). Христос и на земята е притежавал божествена слава, но тази слава е била скрита и само от време на време е проблясвала (например, по време на Преображението на Тавор). Скоро тя ще осени с цялото си величие Богочовека Христос.

17:6. Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово.

„Явих Твоето име“. Говорейки за изпълнението на възложената Му задача, а именно за резултатите, които е постигнал чрез Своето учение и дела в тесния кръг на Своите избраници, поверени Му от Отца (срв. Иоан 14:9 и сл.), Христос посочва, че Той е открил на тези хора името на Отца, т. е. дал им е да познаят, че Бог е наистина Отец, че Той обича всички хора и затова от вечност е предопределил да ги изкупи от греха, проклятието и смъртта.

„те бяха Твои“. Апостолите са били Божии още преди да се обърнат към Христос. Такъв например е бил Натанаил, истински израилтянин (Иоан 1:48).

„спазиха Твоето слово“. По този начин Христос признава Евангелието, което е възвестил, не като свое, а като слово на Отца. Като такова то е било прието и от апостолите, които го пазят в душите си и досега. Господ, казвайки, че апостолите са съхранили словото на Отца, предадено им чрез Него, вероятно има предвид тук онези думи, които са били изречени от тяхно име от апостол Петър (Иоан 6:68) и от всички тях (Иоан 16:29).

17:7. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе;

„Сега разбраха“. С осъзнаването, че всичко, което Христос им е казал, Му е дадено от Бога, е свързано и встъпването в пътя към вечния живот (срв. стих 3).

17:8. защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил.

 „защото словата, що си Ми дал… те приеха и разбраха“. Учениците стигат до това разбиране, защото Христос от Своя страна не е скривал нищо от тях (освен това, което те не са могли да разберат, срв. Иоан. 16:12), а от друга страна, защото апостолите приемат думите на Христос с вяра. Изглежда, че тук разбирането на божественото достойнство на Христос („че от Тебе съм излязъл“) предхожда вярата в Неговото месианско достойнство („че Ти си Ме пратил“). Но всъщност и двете вървят едновременно, а вярата в Божеството на Христос е поставена на първо място само по силата на своето преимуществено значение.

17:9. Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои.

Христос е Ходатай за целия свят (1 Тим. 2:5, 6) и желае да спаси всички хора (Иоан 10:16). Но в настоящия момент Неговите мисли са заети със съдбата само на ония, които са Му поверени и които трябва да продължават на земята Неговото дело. А светът засега се държи враждебно към Христос и затова Христос няма повод да говори на Отца за съдбата на целия, толкова чужд Нему свят: Неговата грижа сега е насочена към апостолите, за които Той трябва да даде отчет на Отца.

17:10. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях.

„и се прославих в тях“. Като отбелязва, че не само апостолите, но и всичко Негово е общо с Отца, Христос казва, че причина за Неговата специална молитва за тях е, че вече се е прославил в тях. Той говори за бъдещата дейност на апостолите, но бидейки уверен в тях, Той представя тяхната дейност като вече осъществена, като историческо достояние .

17:11. Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.

Тук се появява нов мотив за молитвата за апостолите. Те са сами в този враждебен за тях свят – Христос си отива от тях.

„Отче Светий“. Божията святост се състои в това, че Бог е безкрайно възвисен над света, откъснат е от него, като от съвкупност на всякакво несъвършенство и греховност, и в същото време може винаги да слезе в света за спасение или даже за съд.

„опази ги“. Като напълно непричастен към греха и същевременно наказващ грешниците и спасяващ праведниците, Отец може да опази апостолите от влиянието на световните пороци и от гоненията на света.

„в Твоето име“  (ἐν τῷ ὀνόματί σου). Божието име е като че централен пункт, където апостолите намират прибежище от влиянията на света. Тук, намирайки подслон, те се опознават като духовни братя, като хора, различни от онези, които живеят в света. В името Божие или, иначе казано, в Самия Бог апостолите ще намерят опора, за да запазят такова единство помежду си, каквото съществува между Отца и Сина. А това единство им е крайно нужно, за да бъде успешна цялата им дейност. Само с единни усилия те ще успеят да удържат победа над света.

17:12. Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието.

„на света“ (μετ᾿ αὐτῶν ἐν τῷ κόσμῳ), т.е. в света.

Досега Христос Сам е вършил това, което сега моли Отца да поеме върху Себе Си. Христос е изпълнил това дело успешно: единадесет апостоли са опазени, те стоят тук до Христос. Ако един от поверените Му е погинал, то Христос няма вина за неговата погибел. Самото Писание предвещава този факт (Пс. 108:17). Очевидно Господ иска, позовавайки се на о, псалмопевеца, да каже същото, което казва в Иоан 13:18.

17:13. А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна.

Тъй като сега Христос трябва да си тръгне от учениците, Той нарочно изрича молитвата Си за тях на глас, докато все още остава с тях „в света“. Нека чуят, нека знаят на Кого ги поверява. Това знание, че Самият Отец е станал техен покровител, ще ги предпази от обезсърчаване при предстоящите изпитания.

17:14. Аз им предадох Твоето слово, и светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него.

Тук още по-силно се подчертава нуждата на апостолите да имат защитата на Отца (срв. стих 11). От една страна, учениците чрез предаденото им слово на Отца (стих 8) са отделени от общуване със света, от друга, по същата причина като Христос (срв. Иоан 8:23) те са намразени от света (Иоан 15:18, 19).

17:15. Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото.

За да защити учениците от омразата на света, би могло те да бъдат взети от света. Но светът не може да се справи без тях: той трябва чрез тях да получи вестта за извършеното от Христос изкупление. Затова Господ моли в предстоящото дело на апостолите злото да не ги победи.

17:16. Те не са от света, както и Аз не съм от него.

Господ повтаря казаното в стих 14, за да обоснове молбата, която следва.

17:17. Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина.

„Освети ги“ (ἀγίασον αὐτούς). Тук Господ говори не само за опазването на апостолите от порочните световни влияния: за това Той вече е помолил Отца, но и за да им дари святост, която им е необходима за извършването на тяхното служение.

„чрез Твоята истина“. По-правилно е да се преведе: „в истината“ (ἐν τῇ ἀληθείᾳ). Христос сега Сам обяснява, че тази истина е „словото на Отца”, което Той е предал на апостолите (стихове 8 и 14). Щом апостолите усвоят това „слово” с помощта на благодатта на Отца, Който ще им я преподаде в Светия Дух, то те ще бъдат напълно готови (осветени) да разпространят това слово в света.

17:18. Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света;

Освещаването на апостолите е необходимо поради високото им призвание: те са изпратени от Христос с голяма власт, както и Самият Христос е изпратен от Отца в света.

17:19. и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината.

По-рано Христос е молел Отца да освети учениците за тяхното високо служение. Сега Христос добавя, че Той също посвещава Себе Си на Бога в жертва, за да бъдат учениците в осветени изцяло.

„за тях“, т. е. за тяхна полза (ὑπὲρ αὐτῶν).

„посветявам Себе Си“. Според тълкуванието на светите отци, тук се говори именно за това, че Христос принася Себе си в жертва (например, св. Йоан Златоуст).

Някои съвременни тълкуватели възразяват против такова обяснение, като изтъкват, че Христос е принесъл Себе Си в жертва за всички човеци, докато тук става дума само за апостолите. Предвид това те разбират  „посветяването”, за което тук говори Христос, не като принасяне на изкупителна жертва, а като принасяне на т. нар. „жертва на посвещение“, която някога е била принесена от Аарон за себе си и неговите синове (Чис. 8:11). Но дори да приемем това обяснение, същността на делото, за което говори тук Христос, не се променя: важното е, че Той принася жертва, макар и посветителна, при встъпването Си в служението на Първосвещеник (Себе Си, ἐμαυτόν). Христос указва на тази Своя саможертва, за да подчертае особената важност на призванието на учениците.

„та и те да бъдат осветени“. Тук вече „освещението” (поставен е същият глагол ἀγιάζειν, както в главното изречение) се разбира, несъмнено, като посвещаване на учениците в собственост на Бога, посвещаването им в служба на Бога, без да се прави пряк намек, че апостолите са пожертвали за Бога своя собствен живот.

„чрез истината“ – по-точно: „в истината“ (ἐν ἀληθείᾳ), за разлика от символичното предобразно посвещение, което се извършвало във времето на Стария Завет.

17:20. И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене,

„не само за тях“. Кръгът от хора, за които Христос отправя Своята молитва към Отца, сега се разширява. Ако по-рано Той е смятал за нужно да моли Отца само за апостолите, то сега Той възнася молитва за цялата бъдеща Църква, която ще се образува от онези, които ще повярват на проповедта или на словото на апостолите.

17:21. да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.

Тук са посочени три предмета или три цели, към които е насочено вниманието на молещия се Христос (три пъти е употребена частицата ἵνα = за да).

Първата цел се съдържа в молбата: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе“. Единството на вярващите тук очевидно се разбира като съгласие в мотивите и целта на духовните им усилия. Разбира се, между хората не може да има такова единство, каквото съществува между Отца и Христос. Но във всеки случай това върховно единство между лицата на Божеството трябва винаги да бъде идеал за вярващото съзнание.

Втората цел се определя от думите: „и те да бъдат в Нас едно“. Вярващите могат да запазят взаимното си единство само когато пребъдват в Отца и Сина: единството, което съществува между Отца и Сина, ще способства и за укрепването на единството между вярващите.

Третата цел е особена: „та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“. Светът, измъчван от егоистични стремежи, никога не би могъл да мечтае да постигне истинско единство в мислите и чувствата. Затова единодушието, което ще види в християнското общество, ще го порази и удиви, а от такова удивление няма да бъде далеч да премине и към вярата в Христос като Спасител, изпратен на хората от Самия Бог. Историята на Църквата наистина показва, че е имало такива случаи. По този начин единството на всички вярващи на свой ред трябва да служи на делото на божественото домостроителство. Невярващите, виждайки тясното единство на вярващите помежду им и с Отца и Сина, ще повярват в Христос, Който е установил такова чудесно единство (срв. Рим. 11:14).

17:22. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно;

17:23. Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби.

За да направи единството на вярващите по-силно, Христос вече е направил първите Си ученици участници в Своята слава, която Той е имал и на земята като Единороден Син на Отца (Йоан 1:14). Тук можем да видим намек за властта, дадена на апостолите при първото им изпращане да проповядват – власт, която не им била отнета от Христос (срв. Мат. 10:1; Лука 9:54). И сега Господ не ги оставя: бидейки в общение с Христос, те остават в общение и с Отца и по този начин постигат съвършено общение помежду си.

17:24. Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде.

„желая“. Тук е завършекът на молитвата. Като Този, Когото Отец е възлюбил преди сътворението на света, Синът сега не изразява молба, а желание („желая“) вярващите – не само апостолите – да бъдат с Него и да съзерцават славата Му. Много вероятно е Христос да говори тук за Своето второ пришествие на земята – пришествие в слава (Мат. 24:30).

17:25. Отче праведний! светът Те не позна; но Аз Те познах, и тия познаха, че Ти си Ме пратил;

17:26. и явих им Твоето име и ще явя, та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях.

Христос е напълно уверен в изпълнението на Своето желание: праведният, т. е. справедливият Отец не може да не изпълни това, което Той иска. На света, който не познава Отец, може все още да бъде отказано прославяне с Христос, но на вярващите, които Христос вече е научил да познават Отец и ще продължи да учи (чрез Духа Утешител), не може да бъде отказано. От Христос Отец ще пренесе Своята любов и върху вярващите (Иоан 16:27). И тъй като вечният и непосредствен обект на любовта на Отца е Самият Христос, в Когото любовта на Отца почива изцяло, следва, че Самият Христос слиза заедно с любовта на Отца в душите на вярващите.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dy43p 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен