Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (67 Votes)

2κА в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора. В тях лежаха множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше от каквато болест и да бе налегнат. Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък дойда, друг слиза преди мене. Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше. А тоя ден беше събота. Поради това иудеите думаха на изцерения: събота е; не бива да си дигаш одъра. Той им отговори: Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи. Попитаха го: кой е Човекът, Който ти рече: вземи одъра си и ходи? Но изцереният не знаеше кой е, защото Иисус се бе отдръпнал поради тълпата, що беше на онова място. След това Иисус го срещна в храма и му рече: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Иоан 5:2-15).

Отците са определили да се чете този евангелски текст в следпасхалния период по две основни причини. Първо, защото във всички евангелски текстове, които четем след Христовото Възкресение, има ясни указания за Кръщението, т. е. те показват, че всички тези чудеса, които Христос е извършил, намират своето изпълнение и усъвършенстване в Църквата, която чрез Кръщението напълно изцелява човека. Тук евангелският текст е ясен: имаме купела, болните хора около него, Господният Ангел, който от време на време слиза и раздвижва водата и тези, които веднага влязат вътре, оздравяват. Естествено  това е символ на Църквата, която изцелява човека.

Четем тези неща, защото Църквата, която получава плът и кост след Христовото Възкресение и най-вече след Петдесетница, е този купел, който ни изцелява. Ако не ни изцелява, тогава означава, че нещо не върви добре. Ако един човек живее в Църквата, но не се изцелява, тогава стават две неща. Или лечебницата на Църквата не работи, този купел вече не дава изцеление, или човекът е неподатлив към изцеление, т. е. сам човек не приема изцелението. Изобщо не е без значение, че преди да изцели болния човек, Господ първо го пита дали иска да оздравее. Искаш ли да оздравееш? Някой ще попита: ама има ли болен, който да не иска да оздравее? Или, както казваме в Кипър: питаш болния дали иска супа? Това е близко до ума – болният човек и особено с такава тежка болест, парализа, който 38 години стои близо до купела, защо изобщо го питаш дали иска да оздравее? Той ще ти отговори разбира се, че искам да оздравея! Но Господ не говорил празни думи, думи, хвърлени „на вятъра”. Зад всяка дума на Господа се крие някаква причина и неслучайно Господ пита болния човек дали иска да оздравее. Причината е, че за да може човек да приеме Божието действие, той трябва преди всичко да го иска. Ако не го иска, Бог никога не нарушава неговата свобода. Ако ти не искаш, Бог нищо няма да направи. Имаш силата, всеки един от нас има силата да възпрепятства Бога да извърши неговото спасение, да каже на Бога, аз не искам! Не искам да оздравея! Колкото и това да ни се струва странно: ама, възможно ли е да кажем на Бога такова нещо? Такива думи? Това обаче, за съжаление, е естествена последица, когато човек живее постоянно в греха. Грехът е нашата болест, нашата основна болест. Отците казват, че грехът умъртвява душата на човека, убива я, той е като отрова, която човек слага в своето тяло, в своя организъм през тънка игла, през спринцовка, която вкарва в  нас отровата; тогава той бавно умира, вече е мъртъв и нищо не чувства. Когато многократно съгрешаваме и не се покайваме за нашите грехове, тогава грехът постепенно умъртвява нашата душа, тя некрозира, не чувства нищо, не иска нищо, не иска да оздравее и човек не иска да доближи Бога.

За съжаление, това е естествена последица от поробването от греха. Когато казвам грях, нямам предвид само плътските грехове, а всякакъв вид грехове. Дали се казва егоизъм, дали самомнение, дали тщеславие, дали гордост, дали сребролюбие, дали омраза, дали плътски грехове – всичко това, бидейки повтаряно, без покайна борба и болка, води душата до умъртвяване и след това тя изобщо не иска да промени живота си. В богослужението също казваме, че душата ми умря в страстите, умрях в моите страсти и грях. За съжаление, грехът е отрова. Това,  което казва св. ап. Павел, че платата на греха е смърт, за съжаление, се повтаря с математическа точност. Резултат от греха е смъртта на нашата душа – ние не умираме телесно, а духовно. Повтаря се това, което е станало при нашето падение, където Бог казал на Адам: в който ден ядете от плода на непослушанието, ще умрете! Човекът обаче умрял телесно след  много години, но духовната смърт настъпила веднага. Това е смъртта – да умреш духовно, душата ти да се отдели от Бога, Светият Дух да те изостави и да останеш в мъртвостта на душата. Това е смъртта. В Откровението Христос казва на един от епископите в Мала Азия, който станал роб на греха: ти имаш име, че си жив, но си мъртъв! По име си жив, но всъщност си мъртъв. Не живееш, не съществуваш, защото си прекъснал твоята връзка с истинския живот, който е Сам Бог. От момента, в който човек се отделя от Бога, той се умъртвява, умира. И нека не мислим, че това е нещо, което става неочаквано. Тази смърт не идва неочаквано. Най-малкото във всекидневния ни живот. Лека-полека, човек започва с малки нарушения, презира малките неща, казва: нищо не е, остави го! За друго казва: нищо не е!, за третото, четвърто, добре, да направим и един компромис, една отстъпка! Но това нищожно нарушение обикновено води до умъртвяване.

Този, който презира малките неща, казват отците, постепенно ще дойде час, когато целият ще рухне духовно. При нас обикновено става това, защото идва небрежността, която е като сънотворното хапче, това, което ни приспива и спираме да се съпротивляваме, нямаме жизнеността, която сме имали при влизането си в Църквата, когато благодатта е действала в нас. Започваме да умираме, сърцето постепенно се обременява, обхваща ни сънливост и постепенно се предаваме на умъртвяването, както се предаваме на съня без да го усетим. Ако някой ни наблюдава или ни записва с камера докато заспиваме, ще видим, че сънят има няколко етапа: очите не ни се затварят изведнъж, а заспиваме лека полека. В този етап на съня обаче не разбираме много добре какво става с нас. Така става и в духовните неща – човекът започва да приема малките неща, да не се бори с тях, да не се кае и за съжаление в нас угасва пламъкът на покаянието. Този пламък, който държи човека в жизнено състояние. Когато този пламък угасне и вътрешно не ни изгаря фактът, че сме престъпили Божията заповед, че правим неща, които Бог не иска, а ги приемаме с голяма лекота и те се натрупват, това води до презрение и на дребните неща. Тогава нашата душа не иска да се върне при Бога.

Моля се никой да не преживее това, но за съжаление е много болезнено, когато виждаш душата ти да не иска вече да доближи Бога, да стане това, което се казва в една сентенция: когато можех, не исках, а сега, когато искам, не мога! Когато имах сили, не исках, а сега, когато искам, не мога. И в даден момент, когато искаме, вече нямаме сили, т. е. човек наистина може да не иска и колко пъти срещаме това в нашите ближни, на които казваме: виж, моли Бога да бъде Неговата воля! И той казва не, не мога да кажа на Бога да бъде Неговата воля, защото Той може да иска нещо, което аз не искам и да не съм готов да приема нещо, което аз не искам. Разбира се, мислим си, че Бог ще ни наложи нещо, което не искаме (т. е. което не е за наше добро). Бог никога не прави такова нещо. Но виждате ли съпротивата на нашата душа? Не искам нещо, за което, макар и да знам, че е Божия воля, въпреки това не съм готов да го приема; не го искам. Искам нещо, което аз искам, а не това, което Бог иска. Или мнозина казват: Виж, не ходя на църква, не мога да се изповядам, защото не искам да прекъсна греха, т. е. това, което правя. Искам това, което правя. Изпълва ме, утешава ме, отморява ме, дава ми смисъл! Не искам да имам връзка с Бога и след това Бог да дойде да ми каже спри това, което правиш! Не искам да го спра! Също и в Евангелието – помните ли, когато Христос изцелил двамата обсебени от нечисти духове, хората отишли и Му казали: Махни се от тук! Не Те искаме тук! Защото Христос бил пречка и не Го искали.

Така става и с нас. Изключително много пъти не искаме да имаме връзка с Бога и Той да се меси прекалено много в нашия живот. Не! А искаме да има граници: Боже мой, виж, можеш да дойдеш в моя живот, но оттук-дотук! По-нататък не! В моя живот, в живота на детето ми или на семейството ми. Не искам да прекрачваш оттук нататък, а до определена точка! Добре, да го каже някой, който е извън Църквата, той е извън нея, какво да правим – това вижда, това разбира. За съжаление, казвам това с голяма скръб, но е сигурна констатация, че най-лошите врагове на Църквата сме ние, които сме в нея. Ние. Защото искаме да имаме връзка с Бога, която да бъде безопасна връзка. Ако Бог поиска или някой поиска да направи нещо повече, ние, които сме в Църквата, ставаме най-лошите врагове. Има много примери. В даден момент се разболяваме и веднага започваме да се противим, прекъсваме връзката с Бога и казваме: Защо Бог да ми причини това? Не помисляме ли, че хиляди хора около нас всеки ден се разболяват? Защо и ние да не се разболеем? Нима не знаем, че сме тленни? Че в даден момент ще се разболеем и даже в даден момент ще умрем? И ние, и околните, и децата ни, за съжаление и те, носим печата на тлението върху нас. И защо се противим, понеже ни се вижда странно?

Знаете, че през последното десетилетие има съживяване на монашеството в Кипър. Хората се връщат в Църквата и като резултат от това някои искат да водят монашески начин на живот. Като игумен на манастира Махера и като духовник на два-три женски манастира беше естествено да приемем много млади хора, които искаха да станат монаси – всички в зряла възраст. Признавам, че тези, с които имах най-големите проблеми и най-големите съпротива, бяха църковните хора. Страшно нещо е как се противят тези хора. Сещам се за една майка, която всеки път идваше на беседите в Никозия, водеше и децата си с голям копнеж и беше така да го кажем, както ни обвиняват, „фанатичен последовател” на беседите и на всичко. Веднага щом детето й каза искам да стана монах или монахиня!, тази майка не стъпи повторно, не ми проговори и до днес обикаля – минали са 4-5 години – и има за свое дело постоянно да обвинява и мен, и Църквата, защото съм направил детето й монах. Ама, къде останаха всички тези години? Какво остана върху теб? Какво чу толкова години? Каква беше връзката ти с Бога? Признавам ви, че огромните проблеми бяха с църковни хора, дори със свещеници. Да не споменавам конкретни примери. Това показва, че дълги години си бил близо до купела, но не си поискал да оздравееш. Приличаш на човек, който стои близо до купела, но никога не е поискал да влезе в него и да оздравее. Най-малкото да признаеш свободата, ако не на нещо друго, на собственото си дете. Това нещо има много параметри в нашия живот. Също така виждаме много църковни хора, които не се съгласяват да простят на другия. Казваш му, бре, детето ми, прости на този човек! Добре, ощетил те е, обвинил те е, причинил ти е зло, иска ти прошка, прости му! Не! Не! Не! Дори на детето си не иска да прости, дори на децата си създава такива проблеми, такава негативност и си казваш: Толкова години това Евангелие, което четем в църква, тези неща, които слушаш там, абсолютно нищо ли не означават за теб?

Сещам се, че в подобни случаи нашият старец питаше: Добре де, детето ми, на кой Бог се кланяш? На Зевс? На Кронос? На Афродита? На Посейдон? Не се ли кланяш на Христос, не четеш ли какво казва Христос, как искаш да се наричаш християнин, при положение, че не правиш основни неща? И това е много обичайно явление при нас, хората от Църквата. Много пъти имаме страшни страсти: злоба, омраза, интриги, клевети, хиляди неща, които по общо признание дори светските хора не правят. Наистина се превръщаме в  причина да се хули Божието име от хората извън Църквата. Или постоянно създаваш проблеми в твоето семейство, в твоя дом, с баща си, с брат си, със съпругата си, със свекърва си. Не можеш да поставиш нещата в ред, а след това говорим за духовен живот. За кой духовен живот? За кое Евангелие? Апостолът казва, че този, който собствения си дом си не може да умири, не може да свидетелства за Христос в своя дом, той прилича на неверен човек. Какво искаш от този човек? Църковните канони определят, че този, чийто децата са станали еретици, не може да бъде свещеник, защото, ако децата си не е могъл да доведе до Христос и Евангелието, как ще води Христовата Църква? Как ще поучава другите хора?

Разбирате, че този въпрос на Господа Искаш ли да оздравееш? е много важен, защото, за да отговориш на Христос Да, искам да оздравея!, означава, че предварително си разбрал, че си болен. Ако не си разбрал, че си болен, когато Бог те попита, Искаш ли да оздравееш?, ти ще кажеш: Добре съм, здрав съм! Какво ми има? Имам някаква болест? Това прилича на хората, които идват да се изповядат и не намират грехове. Нищо нямам! Какво съм направил? Нито съм убил, нито съм откраднал, нито съм развел някои съпрузи, нито някой храм съм съборил! Какво зло сме направили в този свят? И където попиташ за мене, най-хубавите думи ще ти кажат! Имам толкова добро име в обществото и съм пречист! Е, разбирате, че човек, който има такова усещане за себе си, никога няма да се излекува. За да се излекуваш, трябва да разбереш, че си болен, трябва да разбереш, че да, искам да стана здрав, болен съм като всички тези болни хора, които били голямо множество и стояли до купела. И защо Христос оставил този парализиран човек да чака 38 години? Не е ли могъл да го изцели още на първия ден? На първата година? Имало е причина. Не е било случайно. Ние не знаем, но едната възможност е, че човек, бидейки болен, още по-силно започва да чувства нуждата от изцеление. Колкото повече се мъчиш, толкова повече чувстваш нуждата от изцеление. Защо? Защото очевидно този парализиран човек е бил болен и по душа, защото, когато по-късно Господ го намерил, му казал: Не греши, за да те не сполети нещо по-лошо! Изглежда, че той и преди не бил духовно здрав. Според някои отци именно този разслабен човек, изцелен от Христос, е слугата, който по-късно ударил плесница на Христос на съда пред Пилат Понтийски. Много отци и тълкуватели казват, че става въпрос за същия човек. Затова Христос го предупредил: Внимавай, не прави други грехове, за да не те сполети нещо по-лошо!

Затова човек трябва да се изцели и телесно, и душевно. Телесното изцеление не е достатъчно, ако не предшества изцелението на нашата душа. И никой няма да се изцели, ако не осъзнае, че е болен. Ако не разбереш, че си болен, тогава никога няма да се изцелиш. Какво става обаче? Не е достатъчно само да кажеш добре, болен съм! Как човек разбира, че е духовно болен? Имаме толкова причини в нас – толкова страсти, грехове, неуспехи, рани, че дори само един поглед върху нас е достатъчен, за да ни убеди, че наистина сме потопени в греха. Ако са отминали годините, в които сме вършили груби грехове и сега сме в Църквата, бидейки добродетелни, тогава трябва да погледнем къде е Бог и къде сме ние, да видим Божията святост и къде ни зове да стигнем, какви възможности имаме, ако сме Божии чеда, и колко далеч сме от Бога, в мрак, в мрака на Божието отсъствие. От това чувство трябва да се породи болка в нашата душа, трябва да изпитаме болка, защото сме болни, трябва да изпитаме изключително голяма болка и когато това стане, тогава тази болка се превръща в молитвен вик. Тогава човек, който реално изпитва болка за това, че е далеч от Бога, превръща цялата тази голяма болка и затруднение в  моление, във вик, в молитвен вик и  казва на Бога: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Казва го с цялото си сърце, чувствайки дълбока болка и самата рана. Само тогава човек се моли истински и започва този болезнен път, молитвена борба и сражение със самия себе си, със сърцето си, с това кораво сърце, с това сляпо, безчувствено сърце, което си призван да разбиеш.

Но как ще се разбие, след като то е безчувствено и нищо не усещаш? И когато страстите го атакуват, то става техен роб. Всички тези лекарства – пост, бдение, молитва, преди всичко четенето на светците, на Божието слово, добрите дела, милостинята, всичко това, което правим – са лекарствата, които човек взема, за да активира сърцето си, да го съживи, да го разбие, но най-вече това, което е необходимо, е молитвата – човек да се моли с голяма болка на Бога да го помилва. Ако постигне това и сърцето му наистина изпитва болка, тогава, как да го кажем, той се оприличава на този, който вследствие на някоя катастрофа е станал на хиляди късове, смазан е и целият стене от болка, но идва лекарят, който има силата да го излекува, когото моли: Много те моля, излекувай ме! Помогни ми! Така се молим. Тогава добрият Лекар Христос доближава неосезаемо сърцето на човека и започва изцелението, сълзите, човек започва да плаче. В началото той плаче с огнени сълзи, покайните сълзи са изгарящи, човек гори, докато тази болка постепенно се услади, човек се очиства и след това започва да прилича на небето, което е било пълно с черни облаци и атмосферата е била наелектризирана, с гръмотевици и светкавици, бури и дъждове, но след това постепенно настава покой, слънцето се показва и настава тишина и спокойствие в душата. На това прилича човекът, който е минал през процеса на покаянието и това не е процес за ден, а отнема много време и не знаем колко трае при всеки. Човек винаги трябва да се държи за покаянието, за болката, защото, за съжаление, човешката природа лесно скланя към греха, лесно се подмамва и заблуждава и много лесно повтаря злото пред Бога и по този начин наранява своята душа.

Това, което ни липсва на нас, които сме в Църквата, е усещането за покаянието. Мислим, че сме добре, доволни сме, че като хора сме преодолели основни страсти, особено ако сме по-възрастни, нямаме младежките страсти, плътските страсти и всички други неща, животът ни е влязъл в определен порядък, намерили сме известен баланс, но се губи това покайно чувство и сме доволни от самите себе си. Не сме направили очебийно зло, изпълняваме задълженията си, даваме милостиня, вършим духовни дела и си прекарваме добре, мирно, тихо, но нямаме покаяние. Отците казват, че когато човек няма покаяние, прилича на суровите въглени. Ако ги запалиш,  излъчват топлина и светлина, но преди да се запалят, са сурови – добър материал, но суров, и не само не са топли и не излъчват светлина, а дори могат да те очернят. Тръгваш да го вземеш, и целият се очерняш. От това именно си патим ние, църковните хора. Нямаме покайно чувство, липсва ни покаяние, липсва тази тревога да оздравеем духовно, защото вярваме, че сме здрави. Затова е много важно човек да съди себе си, да не оставяме себе си така, защото този, който съди себе си в този свят, няма да бъде съден от Бога в последния ден. И когато съдим себе си и сме неумолими съдници на себе си, тогава най-малкото имаме чувството, че съгрешаваме и вършим грехове. Когато обаче оправдаваме себе си, това е най-лошото. Един светец казва: Както водата и огънят не могат да съществуват заедно – можеш ли да запалиш огън под водата? Не можеш – по същия начин не могат да съществуват заедно себеоправданието и покаянието (и смирението). Този, който се оправдава, никога не се покайва. Когато казваш: Да, направих това, но нямах друг избор, принудих се, бях длъжен, така трябваше да направя поради обстоятелствата!, тогава никога няма да се покаеш. Макар и да има смекчаващи обстоятелства, не оправдавай себе си. Поеми тежестта на греха върху себе си, въздъхни пред Бога и се наскърби. Сещам се когато бях млад дякон, причастявах хората на Света Гора, но един мирянин не внимаваше и падна от св. Причастие на земята. Аз се притесних, смутих, уплаших се, ужасих се, но какво да правим. Злото стана. Е, опитах се да не кажа нищо на човека, за  да не го засегна в онзи час. Понеже старецът ни беше обикновен монах, той ми каза: Виж, тук е нужна изповед, не просто да ми го кажеш, а трябва да отидеш при духовник! Отидох при папа Харалампий (Дионисийски) – свят човек, свят духовник, много простодушен. Казах му какво стана. Той каза:

- Е, да, паднало е св. Причастие, поклонникът не е внимавал, но ти си виновен!

- Какво съм виновен? След като аз внимавах! Причастих го, а той тръгна да каже нещо и падна от устата му!

- Не! За да стане това нещо, носиш отговорност. Трябва да се покаеш!

- Да се покая! И какво ще правя сега?

Да видите какъв духовник бе папа Харалампий! Той отговори:

- Виж, дяконе! Ще направиш 10 000 поклона!

...

- 10 000 поклона. Защото по правило двамата трябва да направите по 5 000, но къде да ходя да търся другия да прави поклоните? Ще направиш 5 000 за себе си и 5 000 за другия, от който е паднало св. Причастие!

Простодушен човек, но добър духовник, който видял следното нещо. Да, станало е нещо. Външно не си виновен. Духовно обаче си виновен, защото, защо Бог е допуснал да стане това с теб? Нищо не става без Бога. За да допусне Бог това нещо и да имаш пряка връзка с Него, означава, че нещо трябва да направиш, защото много пъти грешим в едно, а биваме наказвани в друго. Може да не сме виновни в това конкретно нещо, но да сме виновни в толкова много други неща. Например идва някой и ни хули. Ти му казваш: Ама, аз не те похулих! Защо ме хулиш? Да, може да не си похулил този човек, но си похулил толкова други и не си се покаял за това, което е станало, или има нещо друго, което е като рана в твоята душа, което не си видял и на което не си обърнал внимание.

Именно защото търсим от Бога спасение и Неговата милост, затова трябва да бъдем благоразумни хора, да съдим себе си и да не се оправдаваме. Разбира се, не трябва да изпадаме в другата крайност – в отчаяние и тревога, а да се отдадем на покаянието, което ни изцелява, не ни погубва, а ни освобождава от бремето на греха, от болестта на греха. Когато реално съдим себе си, тогава имаме чувство, че сме болни. Както казваме в Църквата: Изцели душата ми, защото съгреших пред Тебе! Кой от нас чувства, че моли Бога да изцели душата му, защото е грешна? Много малко хора. Бъдете сигурни. Много малко от нас имат това покайно чувство, защото, за съжаление, всички мислим, че сме добри. Защо Христос ни казва, че митари и блудници ни преварят в Царството Божие? Че ще влязат преди нас в Царството Божие? Естествено, те са правили ужасни неща, които ние не сме правили, греховни дела, но тяхното покаяние е било толкова силно, че именно то ги спасява. Докато ние, които сме добри хора, се затрудняваме да се покаем, защото не разбираме, че сме болни. И когато Господ ни попита дали искаме да оздравеем, ще кажем: След като сме здравиКак да оздравеем? След като сме добре!

За съжаление, когато се молим, не молим Бога да изцели душата ни и да ни спаси, а Го молим за други неща, да бъдем добре, за децата ни, за делата ни, за всичко, което правим. Е, може да Му кажем и да спаси душата ни. Нас не ни занимава спасението на нашата душа, не ни изгаря фактът, не чувстваме раната, че сме далеч от Бога, а се занимаваме с други неща, защото смятаме за даденост, че сме близо до Бога. Когато обаче си мислим, че сме близо до Бога, тогава ставаме още по-болни и опасни хора, които, когато дойде час да бъдем изпитани, ще се обърнем срещу Бога, ще Го отритнем, ще Го похулим и няма да Му позволим да влезе в нашето семейство, живот или дела. Защото никога не сме разбирали коя е нашата реална връзка с Бога.

Нека се поучим най-малкото от това, което слушаме в Евангелието и да се научим да се покайваме правилно, като преди това осъзнаем заболяването на нашето битие, което стои далеч от Бога, а именно, че това, от което имаме нужда, е нашето изцеление. И ако не вярваме в това, нека погледнем всекидневния си живот и в него ще видим нашия хал, т. е. нека просто се вгледаме в нашето всекидневие. Да повторя това, което се казва в една френска пословица: Ако искаш да видиш дали си свят, попитай слугата си! Попитай своята жена, деца, началник, колеги, те ще ти кажат дали си Божи човек. Когато си като бодил – така казваше един старец – как ще те погали другият? Той тръгва да те погали и целият се изпълва с тръни. А след това мислиш, че си добродетелен човек. Е, най-малкото, както казва Христос в Откровението, покай се, защото, ако не се покаеш, скоро ще дойда и ще отместя светилника ти от мястото му (Откр. 2:5), ще дойдат изкушения и скърби, за да разбереш, че имаш нужда от покаяние...

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/99u3k 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.