Мобилно меню

4.9130434782609 1 1 1 1 1 Rating 4.91 (46 Votes)

Rublev Paul

Най-добре ще научим за живота на Павел от самия него.

„Аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град (Йерусалим) при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”, напомня не без гордост Павел на иудеите в Йерусалим (Деян. 22:3), а също и на иудеите в Рим: „Аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово” (Рим. 11:1). И на цар Агрипа затворникът Павел напомня: „Моя живот от младини… съм прекарал отначало между народа си в Иерусалим… Аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деян. 26:4-5). „Ние по природа сме иудеи, а не грешници от езичниците”. „Преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания”, ще каже той на своите възлюбени, но неверни и „неразумни” галатяни (Гал. 2:11-15; 1:14); и вече към края на живота си на филипяните (Фил. 3:5-6), също негови възлюбени, но верни и умни деца: „Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин... по правдата на закона – непорочен”.

По този начин, утвърждавайки в себе си юдаизма като единствената изходна точка на целия си живот, Павел само наполовина е прав, понеже не е една изходната му точка, а са две лица, две души: елинската, явната, дневната, и тайната, нощната, иудейската. Целият му живот е „борба на смърт”, „агония” на тези две души. Неговият ден е Гетсиманска нощ. Сам навлязъл в нея и целия свят въвлякъл там. Как и по какъв начин? Само ако разберем това, ние ще можем да разберем и Павел Неизвестния.

IV

Ние не знаем с точност годината на неговото раждане. Съдейки обаче по това, че при първата си поява през 31-32 г. Павел е наречен в Деянията (Деян. 7:58) момък, neanias, а в 63 г. той сам нарича себе си „старец”, presbytes, то Павел е почти връстник на Иисус, само три или четири години по-млад от Него[1].

Савел, Schaul, е иудейското име, дадено по обрезание; Павел, Paulus – римското, дадено по силата на римското гражданство.

Тези две имена сякаш са външен белег за бъдещата вътрешна раздвоеност. Колкото и да се опитва Павел след обръщането си да се убеждава, че в Христа „няма вече иудеин, ни елин”, той така и не успява да ги примири в себе си, вечно ще се мята между тях, без да знае, както и ние не знаем кое е все пак истинското му аз и кой е неговият двойник – Савел или Павел, юдеинът или елинът?

Съдейки по това, че Павел се е родил римски гражданин, civitas Romana, то неговите предци са заслужили или пък са придобили това почетно, струващо много пари звание. Най-вероятно то е придобито от неговия баща: значи е съумял да забогатее, бил е прагматичен, житейски умен и ловък. Тези качества на бащата ще наследи и преумножи синът, но вече не за себе си, а за своето велико дело. Ще се възползва и от римското гражданство, умно отстоявайки пред властите, когато това е необходимо не заради него, а в името на делото си своите законни права и човешко достойнство.

XI

Детските години отминали, настъпило юношеството.

Виждайки вероятно в сина си дълбоко, не по годините благочестие, страст към науките, и остър ум, бащата на Савел решил да направи от него учен рави, за да добави към дохода от производството на шатри и тенти този от книжното дело, и към почестта от юдейската мъдрост и святост да добави тази от римското гражданство. Най-вероятно с такава цел той го изпратил в Иерусалим, към тогавашния велик учител на Израил Гамалиил Старши.

Юношата Савел прекарал не напразно около четиринадесет години „при нозете на Гамалиил”: към зенита на живота си, съвършената левитска възраст от тридесет години, той вече настигнал учителя си в книжната премъдрост, а в пламенната си ревност към Закона можел и да го задмине, ако би извървял докрай вече поетия път. Но не го извървял, в самото начало на пътя се препънал в камъка на съблазънта.

Странни, невероятни слухове за новия велик пророк, Иисус Назорей, започнали да достигат до Йерусалим. „Кой е той? Откъде идва?” – недоумявали мъдреците. „Да не би Този да е Христос, Синът Давидов?” (Мат. 12:23) – питали се все още плахо, шепнешком, глупавите и невежите, онези, за които вероятно и мъдрият Савел си мислел: „народ, който не знае Закона, е проклет” (Иоан 7:49). Та „нима от Галилея ще дойде Христос?” (Иоан 7:41).

XII

Познавал ли е Павел Иисус, виждал ли Го е?[2]

Повече от вероятно е Павел да е бил в Иерусалим в онези Пасхални дни на 29-30 г., когато от Галилея в града пристигнал Иисус. За да не Го види нито веднъж през всичките онези дни, Савел би трябвало да се е криел от Него, да не е излизал изобщо от вкъщи или да е сторил нещо, което нито един благочестив юдеин не би направил – да напусне Йерусалим през свещените дни.

Но ако Савел е видял Иисус, възможно ли е Павел да не споменава нито дума за това и дори по-лошо – да говори сякаш нарочно така неясно и двусмислено, че да не можем да го разберем, както прави това в писмата си (именно писма, най-прости и задушевни, а не някакви църковно-тържествени „Послания”, в писмата си, писани сякаш не с мастило, а с жив глас, изречени от сърце към сърце)? Много е вероятно, че само малка част от тези писма са оцелели и стигнали до нас. Но дори и в тези немного на брой би ли говорил Павел по този начин, ако е видял Иисус?

„Не съм ли видял (eoraka) Иисуса Христа, Господа нашего?” (1 Кор. 9:1). Означава ли това: „видях Възкръсналия” или видях „Живия”?

Как да проумеем и другата загадка: ако аз (в оригинала е „ние”, но тук, както и на повечето места у Павел, „ние” означава „аз”), ако аз и да бях познал Христа по плът, сега вече не познавам, ouk eti ginoskomen (2 Кор. 5:16)? Означава ли това, че още преди да е видял възкръсналия Христос и преди да Го е познал „духом”, той вече Го е познавал и Го е виждал с плътските си очи? Или означава само, че би могъл да Го познае по този начин – като Го види, само че не Го е познал? И защо нито Павел, нито Деянията на светите апостоли не казват това, което би било естествено да се каже: че той „не е познавал по плът” Иисус, не Го е виждал с плътските си очи? Защо Лука не се учудва на това и Павел не си го признава?

Ключът към всички тези загадки вероятно е Дамаското видение на Савел. „Кой си Ти?” – пита той Иисус не поради това ли, че все още не знае, дето Този, възкръсналият в нова плът и Онзи, живият са Един и същ? И само когато Господ му отвръща: „Аз съм Иисус”, отново може би Го разпознава, както човек разпознава видян някога друг човек? Няма ли именно върху това тъждество на Разпознатия, поне в началото и в някаква малка степен, а по-късно във „видението”, „прозрението”, пробива в една друга действителност – вече в по-голяма степен – няма ли върху това да се основава цялата вяра на Павел в Христос?[3]

Дори да е така, загадката все още не е докрай разрешена. Остава въпросът: можел ли е Павел да говори за действително видения Иисус така, както той е говорил? Струва ми се, че е можел. И не само е можел, но е трябвало така да говори – не би могъл другояче. Ясно и прямо, с леко сърце хората изобщо не говорят за това, което за тях е болезнено и ги плаши, което те самите все още не са си простили и вероятно няма да си простят; което и от другите не искат, не могат и не бива да искат прошка. Може би така е и при Павел: ако той действително е „видял Христа по плът” и не Го е познал, гледал Го е и не Го е видял, то това той никога не би си простил и от другите не би приел прошка.

XIII

Видял е входа в Йерусалим; чул е: „Осанна, благословен Идещият в име Господне!”. Видял е сълзите Му, чул е пророчеството за Йерусалим, града на мира, може би адресирано и към него, загубилия своя мир: „Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти” (Лука 19:42); чул и разбрал притчата за лозарите, убили сина на своя господар: „Ще дойде и ще погуби тия лозари и ще даде лозето на други” (Лука 20:16), както и притчата за камъка, отхвърлен от зидарите и станал глава на ъгъла: „Всеки, който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже” (Лука 20:18); чул и тези, дето Му казали: „В Тебе има бяс”; както и Неговата присъда над синовете Авраамови: „Ваш баща е дяволът”. Бил сред тези, които грабнали камъни, за да Го замерят като „богохулник”, задето казал: „Аз и Отец едно сме”, както и сред тълпата, която викала на Пилат: „Разпни Го!”, после Го разпнала, а след това Му се присмивала: „Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него”. И дори в този последен час, когато все още било възможно да бъде разпознат, и римският стотник, чуждият, Го познал: „Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!” – своят така и до края не Го разпознал[4].

XIV

Писано е: „проклет е всеки, който виси на дърво”; Иисус, разпнат на дървото на кръста, е прокълнат – това Павел знаел, вярвал в това, но може би все пак не така, както би искал. Понякога при твърде ярка светлина, при старателно вглеждане, пред напрегнатия взор се появява черна мушичка, която пречи на гледането: така на Павел му пречила едва доловима точка на съмнението. И както често се случва с хора, които биха искали да вярват повече, отколкото вярват, те доказват на себе си и на другите своята вяра чрез дела; тихото съмнение заглушавал с шумни дела – преследвал учениците на Иисус.

„Аз гоних до смърт последователите на това учение”, – ще каже той на юдеите, враговете на Иисус (Деян. 22:4); „Наистина, и аз си помислих, че трябва да извърша много противни работи срещу името на Иисуса Назорея, – ще каже той на римляните, все още нито врагове, нито приятели – това и сторих в Йерусалим и, след като приех власт от първосвещениците, много светии затворих в тъмница, а когато ги убиваха, и аз одобрявах; и често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и, разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове” (Деян. 26:9-11); „Аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах” – ще каже на своите братя в Христа (Гал. 1:13) и на самия Него: „Господи, те знаят, че аз затварях и биех по синагогите ония, които вярваха в Тебе” (Деян. 22:19). „Савел пък пакостеше на църквата… дишащ заплахи и убийства” – според страшното слово на Деянията (Деян. 8:3; 9:1).

XV

Но колкото повече преследвал и убивал Иисусовите ученици, доказвайки своята вяра чрез дела, толкова по-ясно чувствал, че ако и да доказва нещо, то само на другите, не и на себе си. „Проклет! Проклет! Проклет!” – повтарял и усещал, че не може да прокълне докрай, както би искал. Черната точица пред взора – началото на голямата черна нощ на слепотата – все повече нараствала и укрепвала.

Ако той никога не е виждал, не е знаел „Христа по плът”, то сега в Неговите ученици Го срещнал: в гласа им чувал Неговия глас; в лицата им виждал Неговото лице и колкото по-ясно виждал, толкова повече усещал, че не смее да вдигне взора си към Него и да погледне лицето Му: страхувал се – и той още не знаел защо, но вече усещал, че ако отправи взор към лицето Му, ще разбере, че не той побеждава Врага, а Врагът – него, понеже го омайва, пленява, привлича го непреодолимо към Себе си; ще разбере, че той – палачът – завижда на жертвите си и измъчвайки ги заради Него, жадува същите мъки за себе си.

Може би и още тогава, ако се беше прислушал към тихия глас, тихия повей в сърцето си, би чул: „Савле, Савле, защо ме гониш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен”.

Ако бик се заинати и откаже да слуша гласа на пастира, онзи го боде с остен и го подкарва накъдето иска; така Савел не чувал пастирския глас, мятал се като побеснял бик върху ръжена, но острието вече пронизвало сърцето му все по-дълбоко, за да може той да тръгне натам, накъдето иска пастирът.

XVI

Сякаш в човешкия съд над първия мъченик заради Христа, дякон Стефан, предтечата на Павел, се извършил Божият съд и над първия заради Христос мъчител – Савел.

„Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух.. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега” – говорил Стефан в Синедриона на своите съдии и палачи. „И като се вгледаха в него, видяха, че лицето му е като лице на ангел… Като чуваха това, сърцата им се късаха от яд и скърцаха със зъби срещу него”. Повече от всички други скърцал може би Савел, но не на Него, а на себе си; и той все още не знаел защо, но сега се чувствал както никога преди. Бил обзет от ярост за това, че завижда на Стефан и знаейки накъде се е запътил, искал да върви с него.

„А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога”.

Погледнал към небето вероятно и Савел. И за пръв път видял Врага лице в лице, и разбрал, че е победен.

Съдиите пък, „като закрещяха с висок глас, затулиха ушите си (за да не слушат „богохулника”) и единодушно се нахвърлиха върху него и, като го изведоха вън от града, хвърляха камъни върху му”.

Хвърляли всички освен Савел. Само той стоял настрана. И свидетелите, които според Закона трябвало първи да хвърлят камък, сложили дрехите си при нозете на Савел, за да ги пази.

Ако в тази минута убийците на Стефан се бяха загледали в Савел, нямаше да го познаят; и ако можеха чрез това лице да прозрат бъдещето, то биха пребили с камъни Савел преди Стефан.

XVII

Но колкото и ясно да беше разбрал той в този ден, че борбата за него е приключила ‒ Врагът е победил; колкото и да искаше да се спре, да прекрати гоненията срещу Христовите ученици, не можеше да стори това, така както падащият камък не може да спре.

Като взел от първосвещениците и членовете на Синедриона писмото до синагогите в Дамаск, Павел тръгнал натам, за да „докара вързани в Иерусалим и тамошните, за да бъдат наказани”. Тези писма той най-вероятно взел по-рано и сега трябвало да тръгне, за да не се издаде.

Осемте дни по пътя от Йерусалим в Дамаск са най-черните дни в живота на Павел. Все още вероятно, хващащ се за бившата си вяра като удавник за сламка, твърдял: „Проклет! Проклет! Проклет!”; но безсилните проклятия падали като стрели, пуснати от прекършен лък. Старата точка на опора под нозете му вече рухнала, а нова нямало и той висял в безвъздушно пространство. „Като обесения Иуда” – сигурно си мислел с отвращение и ужас. Знаел, разбира се, за Юда: разучил и това от учениците Му, както и за всичко свързано с живота на Врага, за да може по-добре да се бори с Него. „Съгреших, че предадох невинна кръв” – казал Юда, отишъл и се обесил (Мат. 27:4). „Да взема да го последвам ли” – мислел си може би Савел в най-черните минути на тези черни дни. „Горко на оня човек, чрез когото Син Човеческий бъде предаден; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил” (Марк 14:21) – не за тях ли двамата е казано това? Но на втория Юда ще бъде по-тежко, отколкото на първия. „Ако онзи случайно се беше измъкнал от примката и беше оживял и по някакъв начин разбереше, че няма накъде да избяга от Врага, че любещият не може да се измъкне от Любимия, то щеше да се чувства като мен сега” – може би така си е мислел Савел, приближавайки Дамаск, на осмия ден от пътя, точно по обяд.

Зад Савел, подобно на побеляла глава на Стария по дни, се белеел снежният Ермон – вечният спътник на Иисус. Надясно от него синеещите като вълни хълмове на Хоран бягали към хоризонта. Наляво мрачно тъмнеели последните хребети на Антиливан, а отпред, през тъмната зеленина на градините, вече блещукали на слънцето първите къщи от дамаските предградия, където очаквали палача на новите жертви. Не, сега вече самият палач станал жертва.

След осем дни пътуване от Идумея до Гавлонитида, изпепелената от слънцето пустиня, където трептяла мараня и разкалените камъни изгаряли ходилата, изведнъж свършила. Направо от адския зной пътниците навлезли в райски свежите дамаски градини, напоявани от хладните води на множеството потоци, притоците на Авана и Фарфар.

Изведнъж той спрял и сякаш ударен от мълния, може би със същия нечовешки вопъл, както някога зад тъкачния стан в Тарс, паднал на земята.

XVIII

Какво се е случило с него, ние не знаем, и никога няма да узнаем с онази външна, действително или пък само привидно необходима ни историческа достоверност. Вероятно и самият Павел не знаел това с абсолютна точност или пък с никого не разговарял за това – във всеки случай не споделял всичко, защото било невъзможно да се изкаже с думи, така че и при желание не би могъл всичко да разкаже. Ние имаме само свидетелството на Лука или пък на друг неизвестен творец на Деянията на светите апостоли, повествованията за Павел и спомените на самия Павел (доколко и те са исторически точни това ние също не знаем). Но общият белег на всички достоверни свидетелства, включително и на наблюдаваните в делничния живот, е в разминаването в малките детайли, във външното за сметка на съгласието в главното, същинското (всеки свидетел вижда по своему). Именно този общ белег и потвърждава историческата достоверност на свидетелството на Лука – най-малкото потвърждава, че дори да не е на самия Павел, то е на много близък и добре осведомен човек, може би на негов спътник и пряк свидетел на случилото се в Дамаск.

Ето ги тези свидетелства на Павел-Лука, доколкото е възможно съгласувани и обединени в един разказ.

THISAV1

… Когато бях на път и наближавах до Дамаск, изведнъж ме огря светлина от небето, periestapsen (внезапно и ослепително, като мълния) … по-силна от слънчево сияние (според друг разказ на Павел в същото свидетелство на Лука, светлината огряла не само Павел, но и неговите спътници). Паднах на земята (или всички ние паднахме) и чух глас, който ми говореше на еврейски език: Савле, Савле, що Ме гониш? Аз попитах: кой си Ти, Господине? Той ми каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе (тежко, жестоко, skleron) да риташ против ръжен. А човеците, които вървяха с мен, видяха светлина и се уплашиха, но глас не чуха… (в повествованието на Лука е точно обратното: „чуваха глас, пък никого не виждаха” и би следвало нищо да не са видели, значи и светлината)… Господи, какво искаш да направя? – попитах обзет от трепет и ужас. Той ми отвърна: стани и влез в Дамаск и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел – продължава и допълва Лука – стана от земята и макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше; и водейки го за ръка, заведоха го в Дамаск. И три дни не виждаше, и нито яде, нито пи. Някой си Анания – продължава Павел, пропускайки от повествованието на Лука двете едновременни, по странен начин преплитащи се видения – своето и на Анания, – „някой си Анания, мъж благочестив по Закона, с добро име между всички иудеи в Дамаск, дойде при мене (точното местоположение на Павел е указано на Анания във видение от Господа: „иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел”) и застана и ми рече: брате Савле, прогледай! И аз тозчас прогледах и погледнах към него („сякаш люспи паднаха от очите му”, – допълва Лука). И Анания ми каза: „Бог на нашите отци те е отредил (предопределил, proesxeirisato: тук вече имаме целия основен бъдещ опит-догмат на Павел за предопределението) да познаеш волята Му, да видиш Праведника и да чуеш глас от устата Му, защото ще Му бъдеш свидетел пред всички човеци за онова, що си видял и чул…Стани, кръсти се и умий греховете си, като призовеш името на Господа Иисуса” (Деян. 9:1-19; 22:6-16; 26:12-18).

Така през есента на 31-32 г. на големия римски военен път се случило най-великото след Рождество и Възкресение събитие в живота на християнското човечество.

XIX

Твърде огромно е това събитие в живота на самия Павел, за да не се удивим, че въпреки свидетелството на Деянията той говори за него в немногочислените достигнали до нас свои писма толкова лаконично и с такива неясни, сякаш случайно и мимоходом отронени намеци. Но ако можехме да проумеем какво означава съвършената немота на Петър-Марко за явяването на възкръсналия Христос в края на най-старото и автентично Евангелие според Марко: „Побягнаха от гроба (галилейските жени); тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха”, – ако можехме да проумеем, какво означава това, вероятно бихме разбрали и немотата на Павел. Може би и той почти нищо на никого не казал, „защото се боял”.

В писмата му откриваме четири намека, но ясен е само един от тях. Първият е в тази двусмислена загадка за виждането на Възкръсналия или срещата с Живия: „Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего?”. Вторият – почти същата неясна загадка: „Ако и да бях познал (някога) Христа по плът, сега вече не познавам”. Третият, по-малко неясен: „Бог… благоволи да открие (apokalypsai en emoi) в мене Своя Син” (Гал. 1:15-16). Само „в мене” ли, във вътрешната действителност или също и във външната – това остава загадка. И накрая четвъртият, единственият съвършено ясен намек – изброяването на „явяванията” на Възкръсналия („яви се”, „стана видим”, ophske), според точното Павлово преброяване шест на брой (тази точност е важна за него: шест „явявания” – повече не е имало, няма и да има до свършека на света). Първото от тези шест явявания е пред един от трите „стълба” на Йерусалимската община, върховния апостол Петър; последното – пред Павел: „А най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол” (1 Кор. 15:1-9). Но дори и само с това, че включва последното събитие, случило се с него, в поредицата на останалите явявания, вече поставя между тях знак за равенство. Павел сякаш казва: „Аз познавам Възкръсналия Господ не по-зле от останалите; и дори онези явявания изобщо да ги нямаше, само моето щеше да е достатъчно, за да вярваме и изповядваме, че Христос е умрял, бил погребан и възкръснал в третия ден според Писанието”.

Няма никакво съмнение, че нито Петър, нито който и да е от най-близките Христови ученици, видели своя Учител възкръснал, биха поставили такъв знак за равенство и биха се съгласили, че Павловото „явяване” е достатъчно за вярата. Кой е прав, те или Павел? За себе си и за Църквата прави са те. Действително, твърде дълбока и очевидна е разликата между техните явявания и Павловото. Те са несравними и като опит, и догматически, дори и само поради факта, че тук минава една непостижима за нас, недостъпна за опита ни, но за опита на първите ученици най-действителна граница, която те и цялата Църква наричат „Възнесение”, Възхождане на Сина към Отца, analepsis. Веднъж вече, в Своята смърт-възкресение, Иисус напусна този свят, премина в другия, от времето – към вечността. И ето че сякаш отново напуска, отива още по-далече, в по-големи дълбини, в други светове; преминава нови граници между тях. Павел като че ли не вижда или не иска да види тази граница, но първите ученици я виждат твърде добре и знаят или усещат, че на тях Възкръсналият се е явил още от тази страна на границата, а на Павел – вече от другата. „Още не съм възлязъл при Отца Си”, – това вече не би могъл да каже Иисус на Павел (Иоан 20:17). На първите ученици Той се явява, излизайки от гроба, а при Павел – слизайки от небето. На онези се явява „на третия ден”, а на Павел – след няколко години, не знаем с точност, но най-малкото след година и половина; на онези се „явява”, ephanarosen (Иоан 21:1) все още в светлината на земния ден или в сумрака на земната нощ, а на Павел – в „славата-сияние” на вече незалязващия ден; на онези – все още в тяло, макар и вече преобразено, различно от предишното, но все още „непрославено” или поне не с такава нова, лъчезарна „слава” на „Сина, седящ отдясно на Отца”, а на Павел – във вече прославеното по този начин тяло. „Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам” (Лука 24:39) – това Савел по пътя към Дамаск не би могъл да чуе от устата на Възкръсналия и дори да би чул, то нищо не би видял. Изглежда той самият осъзнава или чувства това, иначе не би казал: „Ако и да бях познал Христа по плът, сега вече не познавам”.

Следователно качествената разлика между онези, първите явявания и това, последното, е твърде съществена за най-близките ученици на Иисус, както и за цялата Църква. Техният опит е уникален: на никого и никога повече възкръсналият Иисус няма да се яви така, както на тях. Докато опитът на Павел ще се повтаря в опита на всички велики светци, без качествена разлика; Иисус ще им се явява до последното Си появяване – Второто пришествие: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Опитът на Павел не е нищо друго от опита на вечното Пришествие-Присъствие Господне, parousia, във времето и историята.

Качествено е така, но количествено, по силата и дълбочината на „видението-прозрение”, прорива в друга действителност, опитът на Павел превъзхожда опита на всички бъдещи светци: Савел видял по пътя към Дамаск възкръсналия Иисус така, както никой никога не ще Го види в историята, във времето, до края на света. В този смисъл павловото явяване също е единствено, неповторима, първо и последно. В този смисъл и той е прав, макар и по своему: знае за Възкръсналия, ако не качествено, то поне количествено не по-малко от това, което знаят най-близките ученици, „стълбовете” на Църквата; знае може би и нещо, което те вече или все още не знаят.

XX

Опитът на Савел е опит не само на светиите, но и на грешниците. Господ призовал, „избрал”, „предопределил” не светия Павел, а грешния Савел.

Повече от Павел никой не е направил, няма и да направи за Църквата. Но колкото и да е странно, първият, решаващият за него опит е личен – извънцърковен. Това той и сам осъзнава и утвърждава като своя нова сила и нова правда, на хората в Църквата още тогава, а може би и днес все още неизвестна: „А когато Бог… благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли” – тоест Църквата (Гал. 1:15-17). Павел не тръгва към Църквата, понеже това, което е научил от самия Иисус, за него е по-голямо от онова, което би научил от Църквата; не този опит е от Църквата, а Църквата – от него.

XXII

В Деянията на светите апостоли Павел си спомня за дните в Дамаск, без да споменава нищо за главното, което сякаш би следвало да преживява тогава – радостта. Може би понеже самият той още нищо не знаел за нея, не я бил преживял, не я видял, именно от нея ослепявайки, от светлината, „по-силна от слънчево сияние”, или пък понеже за нея няма човешки думи: всички наши думи за земните радости са толкова оскъдни и скръбни, колкото и самите ни радости.

Павел тогава още нищо не знаел за нея – научил по-късно: цялото Евангелие за него е именно за тази Радост. „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” (Фил. 4:4). Само тази радост, единствената, е край и начало на останалите – това, от което и към което те се отнасят; понеже съществува тази радост, могат да съществуват и останалите…

Основната радост е в това, че човек не се спасява, а вече е спасен; бил е загубен и се е намерил; мъртъв бил и оживял; „изверг” бил, а сега – светия; пиел собствената си кръв, умирайки от жажда, и ето, утолил я така, че вече няма да жадува вовеки.

„Предопределен”, „избран”, „от утробата на майка ми” (Гал. 1:15), а може би и по-рано, от лоното на Отца – вечността – ето от какво е главната радост на Павел, толкова нова, неизмерима, на нищо друго неприличаща, че почти никой няма да я разбере и този най-дълбок и несъмнен опит-догмат на Павел – предопределението, prosthesis, ще буди у другите ужас и неразбиране.

XXIII

Простичко и дълбоко Лука ще изрази в Деянията всичко, преживяно от Павел през тези дамаски дни, само с една дума – един поглед през тялото и душата: „като прие храна, подкрепи се, enisxysen… и се усилваше все повече” (Деян. 9:19-22).

„Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява”, panta ishyo, ще каже и самият Павел същата дума след много години, почти преди смъртта си (Фил. 4:13), ставайки вече „жертва” (2 Тим. 4:6); в самия край на пътя си ще каже това, което в самото начало е казано за него.

„Какво искаш да правя” – пита Савел току-що разпознатия Господ там, в самото начало на пътя, „разтреперан и ужасен”, паднал на колене. „Стани” – отвръща му Господ. Това и прави Савел, но не със собствени сили: не би могъл да стане сам, понеже е поразен сякаш от мълния; само силата Господня го вдига, изправя го на нозе и го „подкрепя”. В тази подкрепа, спойка, преплитане на волята на Спасителя с волята на спасения е тайната на Предопределението – радостта на всички радости.

„Защото които Той е предузнал, тях е и предопределил…; а които е предопределил, тях и призвал; и които е призвал, тях и оправдал; а които е оправдал, тях и прославил”, edoxasen, – „осиял”, „зарадвал” (Рим. 8:29). Ето с тази радост в душата Павел ще обиколи с „весела крачка” целия свят.

XXIV

Павел започнал своето дело веднага след обръщането си, непосредствено след като чул на въпроса си „Какво искаш да правя?” отговора на Иисус: „Стани и се изправи на нозете си… Защото ти си Ми избран (предопределен) съд… Аз ще те пратя далеко – при езичниците… да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога” (Деян. 9:15; 22:21; 26:18).

Тук, в самото начало на пътя, вече е предсказан, „предопределен” краят на Павел – целият му живот, „от второто раждане” да смъртта – всичко, което той ще извърши.

Струва ми се, че с подобно дело свръх човешките сили никога и нито един човек не се е захващал. Била е необходима по-голяма сила, отколкото за всичките победи на Александър и цезарите: онези са мимолетни като сън, а Павловото дело, извършено само за двадесет години, съществува вече двадесет века и ще престои да края на света, понеже делото му е дело на Духа, чиито най-лек повей е по-крепък от всички твърдини.

„Аз победих света” – би могъл да каже и Павел, подобно на Изпратилия го (Иоан 16:33).

С какво все пак Павел побеждава?

XXVI

„Дерзай, Павле!” – „Защото силата Ми се в немощ напълно проявява” – казва му Иисус (Деян. 23:11; 2 Кор. 12:9). „И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила” – ще каже той сам за себе си (1 Кор. 2:4).

„Движещата сила”, този Павлов dynamis, на хората ще им се струва (както и при Иисус) ту божествена, ту бесовска.

Галатяните, без да се гнусят от неговата болест, го приемат „като Ангел Божий, като Христа Иисуса” (Гал. 4:14). В Листра ликаонците в началото искат да му принесат жертва като „на бог Хермес” – може би не само защото „първенствувал в говоренето”, но и понеже е бърз и подвижен като живак: за да попречи на богохулната жертва, се хвърля неистово в тълпата, разкъсвайки дрехите си; после същите хора искат да го пребият с камъни като злодей (Деян. 14:8-15). На о. Малта пък е точно обратното: в началото „злодей”, след това – „бог” (Деян. 28:3-4). Ако не самият Павел, то учениците му вярват, че е достатъчно да възложат върху болния „кърпа” или пояса на Павел, за да се изцели болният (Деян. 19:12), и че само една Павлова дума може да убие или възкреси човек (Деян. 19:12; 20:12). Но основната „движеща сила” на Павел – същата, както и при Иисус Христос – е не просто любовта изобщо, към всички хора, но любовта към всеки конкретен човек. „Всекиго от вас, както баща децата си, аз (в оригинала е „ние”, но това означава „аз”) подканях, молех и убеждавах” (1 Сол. 2:11-12). „Като баща”, и още по-нежно – като майка: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19). „Бях благ среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си” (1 Сол. 2:7). „Вие сте в сърцето ми, за да умрем и да живеем заедно” (2 Кор. 7:3). „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор. 11:29). „Станах роб на всички… за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:19).

С по-голяма любов никой никога не е обичал хората освен Иисус. Ето я Павловата победа, която победи света. „Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм” (1 Кор. 13:2).

XXVII

Само подобна любов е могла да победи света; само на нея хората отвръщат с равна любов.

Павловите сътрудници Акила и Прискила „за душата му положиха главата си” (Рим. 16:3-4). Галатяните „не презряха” и „не се погнусиха” от неговите немощи и болести, но го приеха като „Ангел Божий, като Христа Иисуса”: „Колко благатки бяхте тогава!.. ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете” (Гал. 4:14-15).

„Братя” в устата на Павел не е празна дума, така както и в устата на Иисус, Брата човешки, „първородния между многото братя“ (Рим. 8:29). „Иди при братята Ми” – казва Иисус на Мария Магдалина, първото живо същество, видяло го след възкресението (Иоан 20:17).

По скоро с Мария, отколкото с Марта оприличават хората християнската, но не и Христовата любов: по-добре умее да страда и съзерцава, отколкото да действа. Павловата любов, така както и Христовата, умее и едното, и другото едновременно. „Понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Иоан 13:1). Това можем да кажем и за Павел.

В този смисъл той понякога изглежда не само като „първия светия”, но и като последния – единствения: такъв като него вече няма да има, поне в християнството, каквото е било и е в момента.

Може би и Павел, „грабнат и отнесен до трето небе”, също като Йоан е „син на гръма”; само че Павел не е трябвало да повтаря подобно на Йоан: „Чеда, обичайте се един другиго!” – той е обичал мълчешком.

Майка, която не умее да повива и кърми младенеца си, не струва пукнат грош. Павел това го умее както никой друг; улисва се като Марта в „голяма шетня”, подготвяйки „голямо угощение”, макар отлично да знае, подобно на Мария, че „едно е само потребно” (Лука 10:39-42); вечно се суети, грижи се за всички и за всеки поотделно. Всекидневно се грижи за „всички църкви” (2 Кор. 11:28). В сърцето си съединява всички църкви – от най-забутаната в подножието на Арарат до Рим и дори до бреговете на Атлантика. Кърми всички с една и съща храна – „нуждаете се от мляко, а не от твърда храна” (Евр. 5:12). „И ангели ще съдим” (1 Кор. 6:3), а докато млякото още не е изсъхнало от устата, трябва да се грижи за тях като за малки деца, за да се държат благопристойно: да не става така, че „един остава гладен, а друг се опива” на вечерята Господня (1 Кор. 11:20-22). Трябва да се грижи и за женските прически (1 Тим. 2:9-15), и за това епископите да не се бият, а дяконите да не пиянстват, възрастните жени пък да не сплетничат (Тит. 2:3). Девственикът Павел („добре е за човека да се не допира до жена”, „желая всички човеци да са като мене” (1 Кор. 7:1-7) – девственикът Павел трябва да се грижи за чуждото чадородие и той ще го върши така, както вероятно никой друг от светците няма да го стори ‒ „ще бъдат двамата една плът; тази тайна е велика” (Еф. 5:31-32) – ще говори така, както след Иисус никой друг няма да може.

XXVIII

Делото на любовта, а следователно и победата над света понякога се извършва не толкова чрез грижа за болни човешки души, колкото за болни човешки стомаси. „Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си”, – пише Павел на Тимотей (1 Тим. 5:23), и веднага след това: „Царят на царете и Господарят на господаруващите… живее в непристъпна светлина” (1 Тим. 6:15-16). Великото, божественото, за него е точно толкова важно, колкото и онова, дребното, човешкото: слънцето на любовта е във всеки атом на плътта. Това светиите не знаят по начина, по който го знае Павел.

Превод от руски: Димитър Спасов

Първоначално - В: Християнство и култура, бр. 79.

merezkovskiДмитрий Сергеевич Мережковски (1866–1941) е руски писател, поет, историк, религиозен философ и преводач. Един от основателите на руския символизъм и ярък представител на Сребърния век. Няколко пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, която така и не му е присъдена. Мережковски е един от пионерите в руската литература на жанра историософски роман. В продължение на десет години пише и публикува известната си трилогия Христос и антихрист, която се състои от романите Смъртта на боговете. Юлиан Отстъпник (1896), Възкръсналите богове. Леонардо да Винчи (1901) и Антихрист. Петър и Алексей (1905). Там писателят прокарва възгледите си за „третия завет” и настъпващото царство на духа – идеи, силно повлияни от учението на Йоахим Флорски. В края на 1919 г., след като не се оправдават очакванията на Мережковски за скорошен крах на болшевишкия режим, той и съпругата му напускат Русия и живеят първоначално в Полша, а по-късно във Франция. Като голяма част от руската интелигенция, оказала се в чужбина, и той възприема изгнаничеството си като мисия. В 1927 г. двамата съпрузи организират литературно религиозно-философско общество „Зелена лампа”, начело с поета символист Георгий Иванов, което обединява едни от най-ярките представители на руската емиграция. Дмитрий Мережковски умира в Париж през 1941 г.

Творчеството на Мережковски е изключително разнообразно – около 60 тома – и включва поезия, исторически и биографични романи, преводи, литературна критика и др. Сред по-известните му творби са: сборникът Вечните спътници (1897); изследванията Толстой и Достоевски (1900-1902) и Съдбата на Гогол (1903); обширните статии за Достоевски Пророк на руската революция (1906) и за св. Серафим Саровски Последният светец (1907); книгата Иисус Неизвестният (1932). Публикуваният в списанието текст е откъс от неговата книгата Павел. Августин (1936).



 

[1] D. Adolf Jülicher Einleitung in das Neue Testament von D. Adolf Jülicher, Tübingen: J. C. B. Mohr 1906. S. 24. Ernest Renan Les Apôtres, Paris: Calman Levy 1923, р. 163.

[2] Johannes Weiss Paulus und Jesus, Berlin 1909, S. 21.

[3] Johannes Weiss Jesus von Nazareth: Mythus oder Geschichte? Tübingen: Mohr 1910, S. 107-108. Мережковский, Д. Иисус Неизвестный, Брюссель 1932, т. I, с. 27.

[4] „Павел без съмнение е бил свидетел на Страстите Господни” – Weiss, 29.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xqryr 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.