В Притчата за блудния син се говори за любовта на Бога, нашия Баща към човека. Повече би ѝ подхождало заглавието Притча за милосърдния Отец, защото очевидно по-важно е милосърдието на бащата, а не блудството на сина.
Един мъдър духовен човек е казал, че ако някога се изгуби Евангелието и остане само този текст, той е достатъчен, за да ни покаже, от една страна, любовта на Бог Отец към човека, а от друга – възможността на човека да се върне при Отца си. И не само това, но и цялото величие на връзката между Бога и човека и на бащинското отношение към човека, който е Божие чедо.
В тази притча човек може да види себе си в много етапи от своя живот. Разбира се, необходимо е много време, за да разгледаме тази притча дума по дума. Тя има толкова дълбоки смисли, всяка дума съдържа неизмерима дълбочина. Мисля, че сега най-важното е да видим отношението на Бога – бащата в притчата, а на второ място – блудството на сина. Защото блудство на сина го знаем и ние правим подобни неща като него.
Външно може да нямаме същите условия, но всеки един от нас в своя житейския път е прахосал в блудство това богатство на божествената любов, богатството, което Бог ни е дал при нашето сътворение. Това блудството може да не е плътско и външно, а душевно, духовно и интелектуално. В нашата гордост, егоизъм, самохвалство сме пръснали богатството на божествения си произход. Разбира се, тези, които са намерили пътя и са се върнали обратно, със сигурност са преоткрили бащината прегръдка. Тези обаче, които не са намерили пътя, още се терзаят, пасейки свине по нивите и полетата.
Виждате отношението на Бога – нашия Баща, Който не само ни показва какъв е Той, доколкото това може да се опише, но мисля, че ни разкрива и образеца за баща и майка. Защото това Негово поведение е поведение, което Христос описва. Виждате, че по-малкият син отишъл при баща си и му казал: Моля те, татко, дай ми дела от имуществото, което ми се полага. Той веднага разделил имуществото и дал дела на своя син без да му възрази, т. е. не му казал: Няма да ти го дам! Или: Че какво ще го правиш? Ще го прахосаш! Ще го пръснеш! Ще ти дам малка част и след като умра, ще вземеш останалото! – както ние казваме. Бащата нищо не казал, а проявил благородство, спокойствие и мир, докато знаел какво ще направи синът му, който отишъл и с голямо безочие поискал да му даде полагащата се част от имуществото, сякаш било негово и баща му го е задържал. След това събрал всичко и отишъл в далечна страна, да не го вижда баща му, да няма някакъв контакт с баща си, да не може баща му да го контролира. Това означават думите, че отишъл в далечна страна. Той не искал да има никаква връзка с баща си и там пръснал своето имущество, живеейки в блудство, това драгоценно имущество, което имал, го прахосал в разпътство. Естествено, когато пръснал всичко, настъпил голям глад, той започнал да чувства недоимъка, отишъл при един от многото стари свои приятели и жител на тази страна, който се погрижил за него „както трябва“. Той не го поставил в дома си да му каже: Ела, приятелю! Остани вкъщи! Толкова време бяхме заедно! Ела у дома да си прекараш добре, както всички си прекарваме! Не! Той го пратил да пасе свине по полетата. Този богат младеж отишъл да пасе свине.
Отците казват: колко е жесток врагът на нашето спасение – той не съжалява човека и когато ни подчини в нашите страсти, ни унизява и ни съсипва без ни най-малко да зачита нашето достойнство. Докато пасял свине и бил достоен за оплакване, малкият син толкова гладувал, че поискал да яде дори от храната на свинете. Той искал да яде от това, което ядели свинете – рожковите, но дори това никой не му давал, т. е. той се оказал в по-лошо положение и от свинете. Намирайки се в това затруднение и терзание, той дошъл в себе си, защото си припомнил дома, баща си и казал: Слугите на баща ми в този момент имат хляб в изобилие, а аз от глад умирам. Ще стана, ще отида при баща си и да му кажа – татко, съгреших пред небето и пред тебе, не съм достоен да се наричам твой син, направи ме като един от твоите слуги. Защо казал така? Защото познавал баща си, знаел, че „когато отида при баща ми, той ще ме приеме, няма да ме отхвърли, ще ме приеме и ще ме направи реално това, което бях преди“, но понеже бил благовъзпитан, знаел начина, по който ще се обърне към баща си. Той не се върнал и не му казал нагло: Виж, дойдох си обратно, не ме питай какво стана с имуществото ти, не те интересува какво направих и къде ходих! Отидох-върнах се, сега съм вкъщи, ти си ми баща, длъжен си да дадеш отново каквото можеш! Нищо от всичко това.
Той знаел как трябва да се обърне към баща си, имал хубави спомени от дома. Това е изключително важно. Тези от вас, които не са родители и ще станат, както и тези, които имат деца, трябва да знаете, че е изключително важно да дадем на децата хубави и добри спомени и представи за дома, да знаят, че каквото и да правят, каквото и да им се случи, в каквото и зло да се забъркат, баща им, майка им ще ги приемат. Същото нещо важи и за Църквата и за духовните отци – човек трябва да знае, че каквото и да е направил, в каквото и зло да се е забъркал, милиони злини да е извършил за една секунда, Църквата ще го приеме обратно в който и момент да се завърне. Църквата, т. е. Бог чрез Църквата и нейните пастири ще го приеме обратно, ще се погрижат за него, ще го обгрижат, ще му помогнат. Човек трябва да има този образ в себе си.
Знаете ли колко деца всекидневно се сблъскват с много проблеми, изключително много, но не смеят да ги кажат на родителите си? Защо? Защото родителят ще бъде много строг и детето се страхува: Ако му го кажа, ще ме пребие! Ще настъпи хаос! И затова не му казва. Ако пък родителят е много чувствителен: Ако го кажа на баща ми или на майка ми, ще умрат! Ще отиде да се самоубие – баща ми, майка ми, ще рухнат, ще паднат на легло, няма да могат да се задържат на нозете си! И отново не им казва. Резултатът за детето обаче е трагичен, защото в този случай не може да говори с родителите си. Трябва да даваме на децата чувството, а не впечатлението, че каквото и да ни кажат, каквото и да чуем, няма да го подминем с безразличие и да се отнесем грубо. Децата трябва да знаят, че баща им, майка им или духовният им отец и духовните им братя са готови да ги чуят и да оценят правилно това, което ще кажат и аналогично ще търсят начини за тяхното изцеление; не безразлично, не много строго, а търсейки най-доброто за неговото изцеление. Същото нещо важи и за съпрузите: в брака съпрузите трябва да са готови да се изслушат, каквото и да се е случило.
А знаете ли какво чувам съпрузи да казват – все едно дали оженени, неоженени или разведени: Ако ми изневериш, ще те убия! Ще се разведа! Всичко друго понасям, освен това! Естествено, не казвам мъжът да мами жена си или обратно – горко ни! Това със сигурност е рана, тежко е, трудно е, но от момента, в който се отнасяш така, като доказателство, че ти никога няма да постъпиш така спрямо съпруга си, ако дадеш това послание, как в момент на изкушение другият ще има смелостта и силата да ти го каже? Да ти каже, знаеш ли, имам изкушение, един човек, трето лице ме доближи – мъж или жена и чувствам немощ, че се разлюлявам, че се замайвам, помислите ми ме предават, силата ми ме изоставя! Как да ти го каже, когато ти предварително си ѝ казал или си му казала: Ако направиш това, всичко ще приключи! Със сигурност няма да ти каже нищо. Това обаче е много трагично за съпрузите, защото трябва да знаете, че, за съжаление, щем-не щем, всички сме хора и сме изложени на разнообразни изкушения и никой човек не може да каже: Знаеш ли, аз нямам изкушения, не се изкушавам! Никога не казвай такова нещо. И св. Антоний Велики да си, и на двеста години да станеш, никога не казвай „аз не съм в опасност“! Само един безумен човек, който не знае какво означава духовна борба, може да каже тези думи; винаги си в опасност, който и да си, до каквито и духовни висини да си стигнал, на каквато и възраст да си, ти си в риск, защото такава е човешката природа.
И тъй, и мъжът, и жената са изложени на разнообразни обстоятелства, изкушения и предизвикателства. Между съпрузите трябва да съществува такова чувство на сигурност, за да може единият да казва на другия това, което чувства, това, което усеща, т. е., че друго лице го изкушава – без да се страхува, че другият ще стане жесток и неумолим и ще наеме детектив да го следи или да я следи, или ще изпадне в депресия и ще се нуждае от психиатър, за да се съвземе.
И друг път съм ви казвал, че е много важно и често виждам това сред съпрузите, а именно, че е много важно, когато един човек ни казва проблема си, да го разбираме и да не го омаловажаваме, нито да го преувеличаваме. Да знае, че разбираме проблема му и че можем да му помогнем реално, а не с лъжовни думи или с безразличие, или като заявяваме: Не ми го казвай, защото не мога да го слушам! Или: не го мисли!
За нашата логика това, което другият ни говори, може да е смешно и абсурдно, но за него то да е много сериозно и този, който го слуша – неговият съпруг, съпругата, бащата, майката, учителят, духовен отец, не трябва да го съди чрез собствените си дадености, т. е. ако при мене, който съм монах от осемнадесетгодишна възраст, дойде някой и поиска да ми опише проблемите си в съпружеския живот, а аз му кажа: За какво ме хвана сега, аз съм калугер, монах, какви са тия неща? Не ме интересуват! Или да му кажа: Добре, добре, не го мисли, не го мисли! Веднъж, когато на Света гора пътувахме с корабчето към „Неа Скити“, с нас беше един англичанин, май с гръцки произход. Той слушаше за проблемите на един друг човек и веднага щом другият му кажеше някой свой проблем, той казваше: „Forget! Forgfet! Forget!“ (забрави – бел. ред.) На едното „Forget“, на другото „Forget!“. Аз бях наблизо, слушах, слушах и си казах: Ама разрешават ли се така проблемите? На едното – забрави, на другото – забрави, на третото – забрави! Това ми напомни за моя духовник в Солун, който, когато му казвах „Гладен съм!“, ми казваше: Не! Аз ям едно само кисело мляко вечер! Не ме разбираше. Бях студент първи курс в Солун.
- Отче, гладен съм!
- Гладен ли?!
- Да!
- Не яде ли на обед?
- Е, ядох на обед. А за вечеря?
- Не! Едно кисело млекце! Кисело млекце! Аз ям едно кисело мляко!
Ама ти си петдесетгодишен и ако ядеш едно кисело мляко, се чувстваш добре, но аз гладувам и искам да ям. Това стана един, втори, трети път и той разбра, че не можем да се разберем. Казах си, забъркахме се с ангели тука! Отидох при друг. Казваше се Генадий – да го спомена, о. Генадий, бивш военен служител, полковник, воювал в Корея, следвал медицина, завършил Философския и Богословския факултет, син на кмета на Солун и след това стана свещеник и йеромонах. Много хубав човек, изключителен, висок, с дълга брада. Аз отивах при него и веднага щом ме видеше, ми казваше:
- Добре дошъл, злато мое!
- Благословете, дядо!
- Яде ли? Да отидеш да хапнеш!
Имаше един познат в ресторанта отсреща – г-н Яни, там ходехме често всички, които учехме в Солун. О. Генадий ми казваше: „Отиваш при Яни да се наядеш и старецът (т. е. той) ще плати!“.
На часа! Знаеше, че ми харесва да ям и не можех да оставам гладен. Или казваше: „Върви да донесеш и да хапнем банички!“.
Другият духовник беше светец, безплътен, не ядеше, не пиеше и не можахме да се разберем. Аз исках според мярката ми, да му казвам: Гладен съм! И да ме разбира, а не да му кажа „Гладен съм!“ и да ми каже: Изяж едно кисело мляко!
Така е и в брака, ако жена ти казва „Знаеш ли, един човек ме доближава и разбирам, че има лоши помисли за мене!“, а ти кажеш „Забрави го!“ или, от друга страна, „Какви са тия неща!? Нищо не е!“, тогава не го разбираш. Преди всичко трябва да видиш защо жена ти чувства, че е уязвима спрямо атаките на някой друг човек – да не би ти емоционално да не я удовлетворяваш? Да не би ти да не си достатъчно открит в твоята любов, нежност и обич и да се е намерил някой по-различен от тебе, който да ѝ е казал „Колко хубава рокля, обувки, коса, очила, нокти, зъби, очи!“ – такива неща… И не мислете, че някой вярва на тези неща, никой не вярва, но това е изкуство.
Веднъж в нашето братство имахме затруднение и отидохме при архим. Емилиан Симонопетритски, защото нашият старец много го уважаваше и го смяташе за сериозен и мъдър човек, и му изложи проблема. И аз бях там. О. Емилиан го изслуша и ни каза следното: Наистина се намирате в много трудно положение! Вместо да ни каже: Нищо страшно няма, не се плашете, ще отмине! Първоначално се стъписахме, буца ни заседна в гърлото, но след това разбрах, че по този начин ни показа, че разбира напълно това, което казахме. То може да е било нещо незначително, но за нас, които го преживявахме, беше много значимо.
Много е важно човек да знае, че когато отиде при другия човек и това, повтарям, може да бъде моят родител, баща, майка, съпруг, съпруга, духовник, приятел или който и да е, той ще ме разбере и няма да ми се присмее, няма да ме отхвърли, няма да ми се ядоса, няма да ми се скара, няма да направи нищо от това. В Наръчник за духовен живот св. Никодим Светогорец казва: „Внимавай много добре, духовнико, когато при тебе идват хората, изповядват се и ти разказват своите грехове!“. Знаете ли, има хора, които разказват греховете много образно и в суров вид. В началото се ужасяваш, но с течение на времето свикваш. „Не прави ни най-малкото движение от това, че си се удивил, че си възнегодувал, или че си се погнусил от това, което си чул, или си се озадачил“. Представете си да отидете и да кажете на духовника „Отче, откраднах!“, и той възкликне: Открадна??? Как ще продължите по-нататък? Как? Трябва да му дадеш усещането, че си готов мирно и спокойно да чуеш всичко, т. е. нито да презираш, нито да преувеличаваш нещата. И още нещо важно – че си готов да застанеш близо до другия човек, да не чувства несигурност: Дали ще му кажа или не – все тая! Няма да ме подкрепи, няма да ми помогне. Добре, няма да ми се скара, няма да ме отхвърли, но и нищо няма да прави! И това важи главно за мъжете, които трябва да дават на жените си чувство за сигурност, както бащата да дава на децата си. А не онези глупави неща: Не се плаши, аз съм тука! Или: Облегни се на мен! – това не са хубави неща. Мисля, че човек може да даде това чувство и с думи, т. е. да изрази и да покаже тази сигурност, но преди всичко това трябва да става чрез цялото негово поведение и общуване.
Виждате, че в притчата бащата е дал това чувство на детето си, че баща ми е там, чака ме и зная, че когато отида и се върна, ще мога да му говоря, няма да затвори врата пред лицето ми, няма да ме изхвърли навън, но и, от друга страна, няма да ме приеме, без да му кажа: татко, съгреших пред небето и пред тебе! Трябва и аз да разбера, че направих грешка, че съм осъзнал моята грешка, че имам чувство за станалото, а не да се върна и да мразя баща ми и утре да взема другата половина и да отида там, където бях. Затова именно този блуден син е имал дръзновението да отиде при баща си, защото го е познавал много добре. Децата трябва да ни познават. Да ни познават и да се осланят на нас – и децата ни, и нашата съпруга, и хората, които са до нас, и тези, които се трудят до нас, и всички да знаят и да са уверени, че могат да чувстват сигурност и безопасност на първо място в Бога, но и в човека, който е до тях – моят баща, жена, мъж, дете и т. н.
Той се върнал при баща си. Кога се върнал? Когато изпаднал в трудно положение, когато си „счупил главата“. Понякога всички виждаме това в живота си, за съжаление трябва да си строшим главата, иначе не ни идва акълът. Затова някои казват: Остави го да направи грешките си! Добре, но това е опасно. Може много да си строшиш главата, а накрая да останеш и без глава. Ако обаче не съществува друг начин, какво ще правим? Ако не се вразумяваме по друг начин? Как ще узрее човек? Затова трябва да сме малко рискуващи, в добрия смисъл и да не ни разяжда тревогата и агонията за децата ни и когато ги виждаме, главно в юношеството, но и по-късно, да правят различни неща, като родители ще си кажем своето, ще ги посъветваме, ще ги защитим, ще им помогнем, но и не пречи да ги оставим да си ударят малко главите. Понякога човек не се вразумява, докато не си удари главата. Когато блудният син огладнял, смирил се, унижил се и тогава си спомнил за баща си. Въпреки това Бог не се отвърнал от него. Много хора казват: Не искам да ходя при Бога сега, когато имам нужда от Него. Или някои казват: Ето, всички тия, дето ходят на църква, защо ходят на църква? Защото са стари и искат да отидат в рая сега или когато умрат. Или: Дават предварителни изпити за рая. Нашите баби и дядовци се подготвят за изпитите за рая. Или: Нещо им стана и ходят на църква! Не е така, но дори да е така, и ако мнозина от нас са влезли в Църквата, защото им се е случило нещо в живота, това нещо няма значение за бащата, а значение има, че така или иначе се върнах вкъщи. Намерих бащинската прегръдка, намерих бащинската порта. Може да съм я намерил чрез терзания, чрез обърквания, дори и чрез случайни събития. Веднъж един елтехник дойде да смени изгоряла лампа в църквата. Почука на врата, тогава беше канцелария, не беше още параклис, и аз изповядвах. Той отвори врата, влезе вътре и каза:
- Извинявайте, какво става тук?
- Имаме изповед.
- Аз дойдох да сменя лампата!
Качвайки си на стълбата и сменяйки лампата, той гледаше надолу да види какво става. Ние изчакахме малко, той слезе и излезе, а аз му казах да затвори вратата. След това той отвори врата и каза:
- Може ли и аз да се изповядам?
Казах му:
- Видя ли лампата какво направи?!
Той дойде да смени лампата и се изповяда.
Човек може да стигне святост чрез „случайни“ събития. Бог никого не отхвърля. Въпреки че този негов блуден син е отишъл огладнял, изтерзан, Той го е приел. И колко хубаво казва Евангелието тук: Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. Тогава е нямало телефони да му се обади, да му изпрати есемес: Татко, идвам си в толкова часа! Бащата нищо не е знаел. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля. Св. Йоан Златоуст казва: Как го е видял баща му, след като е бил далеч? И отговаря: Бащата винаги гледа и всичко вижда един баща, колкото и да е далеч неговото дете, го разбира. Разбрал го е, усетил го е, видял е детето си, защото го обича, той е бил негов баща, то е било негово дете и когато е бил далеч, бащата не е казал: Остави го да дойде и като дойде ще го подредя едно хубаво! Каквото имам, ще му го кажа – бре, хулиганино, изяде всичко, изяде имуществото и си дойде така?! Ела вкъщи да видиш какво ще те направя! И след това ще има да прави физиономии няколко дена. Нищо от всичко това не е станало. Той го е видял, докато не е можел да го види, т. е. той го е видял с очите на бащинската любов и му е домиляло. С други думи, не го е съжалил, не се казва „съжали го“, а „домиля му“, което означава, че се движи от цялата тази любов, която човек чувства, и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. Бащата се втурнал, намерил детето си, прегърнал го, целунал го и му устроил целия онзи прием, за който се говори по-нататък.
Такъв е Небесният Баща и Той е образец за земния баща, за съпруга, за всеки човек, ако искаме да имаме здрави връзки в семейството ни, с децата ни, с колегите ни, с всеки човек, който е до нас: за образец имаме Небесния Баща.
Тази сцена ни показва именно начина, по който можем да действаме по отношение на многото грешки, които правим, когато отглеждаме децата. В Божието слово можем да видим как да действаме правилно, от което има нужда човек, който за момент може да се бунтува, но за всекиго е изключително важно усещането за сигурност, безопасност, любов, чистота, сигурността на дома, увереността на бащата, на брата, на съпругата, че ще го приемат.
Ако имахме време, щяхме да се спрем и на другия син, който се е възмутил и не го е било грижа за баща му. Кой от двамата е приличал на баща си? Блудният, макар и да е правил неразбории, или „добрият син“, който не го е било грижа за баща му – защо? По-големият син се е ядосал: Дойде си този твой син, който изяде имуществото ти с блудниците и за него приготви толкова неща, а за мене – нищо! Той не казал „дойде си брат ми“, а „този твой син“! И вие казвате така, ако се скарате помежду си. Не го ли казвате – мъжът казва на жената: Синът ти!
- Ти го направи такъв!
- Аз го направих такъв? Ти го направи такъв!
И ако в онзи час дойде и свекървата:
- Ела да видиш синът ти какво направи!
Единият обвинява другия. Не казват „детето ни!“, а „синът ти“, „синът ми“, „синът му“ и хайде!
И тъй, по-големият син, добрият, който никога не е напуснал дома, който винаги е работел не го е било грижа за баща му. Докато другият, въпреки положението, до което бил изпаднал, го е било грижа за баща му, бил е мъртъв, но е оживял, бил е погинал, и се е намерил. Това дава надежда на всички нас, които сме мъртви и погинали, защото колкото и да сме мъртви имаме надежда за живота, не можем да умрем в Църквата, защото Христос е Животодател – Самият Живот, и не можем да погинем, защото Той дойде, за да намери загубената овца, която е всеки един от нас, които търсим да намерим смисъла на живота сред лъжливи неща.
Превод: К. Константинов
