Когато слушаме за „Страшния съд“, би трябвало да изпитваме страх и трепет. Страшният съд е последното, което ще се случи на хората. Когато изтече и последната секунда от съществуването на Вселената хората ще бъдат възсъздадени, телата им отново ще се съединят с душите, за да може всички да се изправят за отчет пред Твореца…
Впрочем, аз вече сбърках. Направих грешка като казах, че хората ще възкръснат, за да застанат пред Страшния съд. Ако възприемем тази логика, то ще трябва да кажем нещо нелицеприятно за християнското богословие: оказва се, че то представя своя Бог в доста неугледен вид… Грешниците ще възкръснат, не за да получат въздаяние за грешния живот, а обратното – тъкмо заради това те ще получат въздаяние, понеже със сигурност ще възкръснат от мъртвите.
За съжаление, ние сме безсмъртни. Казвам „за съжаление“, тъй като понякога ни се иска просто да заспим и то така, че никой повече да не ни напомня нищо за нашите гадости… Но Христос възкръсна. А понеже Христос обема в Себе си цялото човечество, то и ние няма да можем да се поместим в гроба, да останем в него.
Христос е носил в Себе си цялата пълнота на човешката природа: онази промяна, която Той е извършил в самата същност на човека, веднъж ще се случи и с всеки от нас, тъй като ние сме също човеци. Това означава, че ние всички сега носим онази субстанция, която е предназначена за възкресение.
Поради това е погрешно да се смята, че причината за възкресението е съдът („Не заради съда ще се случи Възкресението“ – е казал още във второто столетие християнският писател Атинагор (За възкресението на мъртвите, 14). Съдът не е причина, а следствие от възобновяването на нашия живот. Та нали нашият живот ще се възобнови не на земята, не в света, който познаваме и който заслонява Бога. Ние ще възкръснем в един свят, в който „Бог бъде всичко във всичко“ (1 Кор. 15:28).
А ако ще има възкресение, то значи ще бъде и среща с Бога. Но срещата с Бога е среща със Светлината. Онази Светлина, която осветява всичко и прави всичко явно и очевидно – дори онова, което понякога бихме искали да скрием от самите себе си… И ако онова, срамното, все още е останало в нас, все още продължава да бъде наше, още не е освободено след собственото ни покаяние, то срещата със Светлината ще причини мъката на срама. Тя ще стане съд. „И ето що е осъждането: светлината дойде на света“ (Иоан 3:19).
Но все пак – само срам ли, само съд ли ще има на тази Среща?…
Времето на Съда е времето на Срещата. Но какво пленява моето съзнание, когато аз мисля за нея? Дали е правилно, ако осъзнаването на моите грехове заслонява в ума ми радостта от срещата с Бога? Към какво е прикован моят поглед – към моите грехове или към Христовата любов? Какво преобладава най-много в палитрата на моите чувства – осъзнаването на любовта на Христос или пък нашият собствен ужас от това, че не сме достойни?
Именно раннохристиянското усещане за смъртта като Среща се е изляло веднъж от московския старец о. Алексий Мечов. Докато напътствал току-що споминал се негов мирянин, той казал: „Денят на раздялата ти с нас е денят на твоето рождение в нов живот, безкраен. Затуй със сълзи на очи, но те приветстваме с влизането ти там, където не само че ги няма нашите скърби, но ги няма и суетните ни радости. Ти сега вече не си в изгнание, а си в отечеството: виждаш онова, в което ние трябва да вярваме; около тебе е онова, което ние трябва да очакваме“ [„Надгробная речь памяти раба Божия Иннокентия“ – В: Мечев, А. Воспоминания. Проповеди. Письма, Париж 1989, с. 348].
Та с Кого е тази дългоочаквана Среща? Със съдия, който чака да ни доставят в негово разположение? Със съдия, който не е напускал своите стерилно-правилни покои и сега строго бди новопристигналите да не опетнят света на идеалните закони и правди със своите далеч неидеални деяния?
Не – чрез нашата смърт ние излизаме на Сретение с Оногова, Който Сам някога е тръгнал насреща към нас. С Оногова, Който направи Себе си достъпен за нашите, човешките скърби и страдания. Не безличностно-автоматична „справедливост“, не „космически закон“ и не карма ни чакат. Ние се срещаме с Оногова, Чието име е Любов. В църковната молитва за Него се казва: „Твое бо есть еже миловати и спасати ны, Боже наш“. А именно: Твое, а не на сляпата Темида и не на безсърдечната карма.
Марина Цветаева има един стих, който е абсолютно неправилен по буква, но е справедлив по своя вътрешен замисъл. Този стих е следният: „Бог, не суди: Ты не был женщиной на земле…“. В какво е истинността на този вик? Оказва се, че нашите човешки дела, човешките слабости и прегрешения ще разглежда не ангел, който не знае какво е грях, борба и слабост, а Христос. Христос е Синът Божи, пожелал да стане и Син Човешки. Не Свръхчовек ще съди хората, а Син Човешки. Тъкмо защото Синът е станал човек, „нито Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички“ (Иоан 5:22).
Синът – това е Онзи, Който заради Него, за да не осъжда хората, Сам е поел пътя на страданията. Той търси заблудените човеци. Но не за да се разправи с тях, а за да ги изцели. Спомнете си притчата за изгубената овца, притчата за блудния син…
Впрочем, последната притча бих превел на езика на днешните реалии по следния начин: Представете си следното. Живее си едно стандартно семейство – четирима души в стандартен тристаен апартамент. Изведнъж по-малкият син започва да се ежи, да ругае, да се зъби на всички. И накрая иска разделяне на апартамента. Синът настоява на правото си на съсобственост и иска веднага да му се изплати неговият дял. Апартаментът струва, да речем, четиридесет хиляди евро. Той изисква като съсобственик, продавач, да му се даде четвърт от тази сума… Родителите и по-големият брат в крайна сметка не издържат на ежедневната борба с него, продават тристайния апартамент, купуват си двустаен, а разликата дават на по-малкия син, който, доволен, започва самостоятелен живот… Минава време и той, след като е пръснал всички пари и не си е купил собствено жилище, се връща при родителите си в техния апартамент, който вече е по-малък заради неговия каприз. С какво го посреща бащата? Оскърбен го изгонва? Моли по-големия си син да държи по-малкия си брат, докато бащината длан вразумява младия нахалник?
В Евангелието притчата завършва другояче. Едва разпознал в далечината завръщащия се син, без още да знае защо се връща, без да чуе дори дума за разкаяние, бащата тича насреща му и разпорежда да приготвят празничен пир…
Оттук и думите на св. Теофан Затворник: „Господ иска всички да се спасят, значи и на вас желае същото… Бог има една мисъл и едно желание – да помилва, да помилва. Който и да дойде… Господ и на Страшния съд не само няма да изисква, за да осъжда, а ще иска да оправдае всеки. И ще оправдае всеки, дори когато има много малка възможност за това“ [Св. Феофан Затворник Творения. Собрание писем, Вып. 3-4, Псково-Печерский монастырь 1994, с. 31-32 и 38]. Та нали – „Ты Бог, не хотяй смерти грешников“…
Не закон, лишен от всички желания, ще определи нашата съдба, а Онзи, Който има желание. Затова неговите решения може да се нарекат субективни и „пристрастни“. Този Съдия, за разлика от гръцката Темида, не носи превръзка на очите. Той ще сверява Своите решения не само според това какво наистина сме свършили и не само според безстрастната буква на закона, но също и със Своя план, Своя интерес, Своето желание. И Той не скрива Своето желание: „Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Иез. 33:11).
Бог търси в човешката душа едно такова кътче, което не е окончателно, безнадеждно изхабено, към което да присъедини Вечността. Така лекарите търсят по тялото на обгорен човек малко кожа, която не е пострадала…
За това търсене разказва един епизод от Житието на св. Петър Митаря (чества се на 22 септември): „В Африка живял един жестокосърдечен и немилостив митар (бирник), на име Петър… Веднъж Петър водел едно магаре, натоварено с хлябове за княжеския обяд. Беднякът започнал високо да го моли за милостиня. Петър грабнал един хляб и го хвърлил в лицето на бедняка и си тръгнал … След два дни митарят се разболял толкова тежко, че дори за малко да умре и имал видение за себе си, че стои пред съда и делата му се слагат на везни. Злите духове донесли всички зли дела, а добрите мъже не открили нито едно добро дело на Петър и затуй били изпаднали в печал… Тогава един от тях казал: „Действително, няма какво да сложим, освен един хляб, който той е подал в името на Христос преди два дни, но и той е даден без желание“. Те сложили хляба на другата страна на везните и те се наклонили от тази страна“. Тъкмо този разказ е послужил за основа на знаменитото „стръкче лук“ на Достоевски… [от романа Братя Карамазови].
Пак в древността преп. Исаак Сирин е казвал, че не бива да се нарича Бог „справедлив“, тъй като Той ни съди не по законите на справедливостта, а по законите на милосърдието. Вече в наше време, английският писател К. С. Луис, във философската си приказка „Till We Have Face“, казва следното: „Надявай се на пощада – и не се надявай. Каквато и да е присъдата, не може да го наречеш справедлив. – Нима боговете не са справедливи? – Разбира се, че не, дъще! Какво щеше да се случи с нас, ако те винаги бяха справедливи?“.
Разбира се, че има справедливост в онзи Съд. Но справедливостта в него е някак странна. Представете си, че съм личен приятел на президента Б. Н. (Борис Николаевич Елцин). Ние заедно сме провели „реформите“, заедно, докато здравето му позволяваше, сме играли тенис и сме ходили на баня… Но ето че журналистите са натрупали „компромати“ срещу мене, разбрали са, че аз съм приемал „подаръци“ в особено големи размери… Б. Н. ме вика в кабинета си и ми казва: „Разбери ме, аз те уважавам, но сега има избори и не мога да рискувам. Затова дай да направим едно малко разместване… Ще взема да те пратя в оставка…“. И си седя аз в оставка, редовно събеседвам със следователя, чакам съд… Но изведнъж Б. Н. ми се обажда и ми казва: „Слушай, тука Европа иска да приемем някакъв по-хуманен Наказателен кодекс, по-демократичен. Ти и без това нямаш какво да правиш, да вземеш да напишеш един в свободното си време, а?“. И ето че аз, докато съм следствен, започвам да пиша Наказателен кодекс. Как мислите, кога ще стигна до „моя“ член от Наказателния кодекс?
Не знам доколко е реалистичен подобен обрат на събитията в нашата тайнствена политика. Но в нашата религия на Откровението всичко е точно така. Ние сме подсъдими. Но подсъдимите са странни – на всеки от нас е дадено правото да състави сам списъците от онези закони, по които ще ни съдят. Тъй като „с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени…“ (Мат. 7:2). Ако аз, при вида на нечий грях, кажа: „Не трябваше да го прави… Но нали и той е човек…“ – тогава и тази присъда, която аз някога ще чуя произнесена над мен, може да не се окаже унищожителна.
Ако аз съм осъдил някого за негова постъпка, която ми се е сторила недостойна, значи съм знаел, че това е грях. „Виж – ще ми каже моят Съдия – щом си осъждал, значи си бил осведомен, че така не бива да се постъпва. Нещо повече – ти не просто си бил осведомен за това, но ти искрено си приел тази заповед като критерий за оценка на човешките постъпки. Но защо ти самият така небрежно потъпка тази заповед?“.
Както виждаме, православното разбиране на заповедта „не съди“ е близко до кантианския „категоричен императив“: преди да направиш или да решиш нещо, представи си, че мотивът за твоята постъпка изведнъж стане всеобщ закон за цялата Вселена и всички винаги ще се ръководят от него. Включително и в отношенията си с теб…
Не осъждай другите – и няма да бъдеш осъден. От мен зависи как Бог ще се отнесе към моите грехове. Имам ли грехове? – Да. Но има и надежда. За какво? За това, че Бог ще може да откъсне от мен греховете ми, да ги изхвърли на сметището, и за мен ще се открие друг път, различен от пътя на моите греховни дела. Аз се надявам, че Бог може да раздели мен от моите постъпки. Пред Бога ще кажа: „Да, Господи, имах грехове, но аз не съм само моите грехове!“; „Греховете са си грехове, но аз не живях с тях и заради тях, а имах идея в живота – да служа на вярата и на Господа!“.
Ако обаче искам Бог да постъпи с мене така, то аз съм длъжен да постъпвам така и с другите. Християнският призив към неосъждане е в крайна сметка начин за самосъхранение, грижа за собственото оцеляване и оправдаване… На Съда искаме от Бога да различава ясно: „Да, лъгал съм, но не съм лъжец, да, блудствал съм, но не съм блудник; да, лукавил съм, но аз съм Твой син, Господи, Твое създание, Твой образ… Махни от тази икона саждите, но не я изгаряй цялата!“.
И Бог е готов да направи това. Той е готов да престъпи „справедливостта“ и да не се вглежда в нашите грехове. Справедливост иска дяволът: значи, щом този е грешил и ми е служил, Ти завинаги трябва да ми го оставиш [Авва Дорофей Душеполезные научения и послания, Троице-Сергиева Лавра 1900, с. 80]. Но Бог от Евангелието е над справедливостта. И затова, както казва преп. Максим Изповедник, „Христовата смърт на кръста е съд над съда“ [Въпросоотговори към Таласий, 43].
В едно от словата на св. Амфилохий Иконийски има повествование за това как дяволът се диви на Божието милосърдие: защо Ти приемаш покаянието на човек, който вече много пъти се е каел за греха си, а после пак се е връщал към него? И Господ му отговоря: ти нали приемаш човек да ти служи след всеки негов грях? Защо тогава Аз да не мога да го смятам за Свой раб след поредното му покаяние?
И така, на Съда ще застанем пред Оногова, Чието име и Любов. Съдът е среща с Христос.
Наистина, Страшният, всеобщият, последният, окончателният Съд е по-малко страшен от онзи, който се случва с всеки от нас след неговата кончина… Може ли човек, оправдан при частен съд, да бъде осъден на Страшния? – Не. А може ли човек, осъден на частния съд да бъде оправдан на Страшния? – Да, защото върху тази надежда са основани църковните молитви за починалите грешници. Но това означава, че Страшният съд е своего рода „апелационна“ инстанция. Имаме шанс да бъдем спасени там, където не можем да бъдем оправдани. Тъй като пред частния съд ние се представяме като частни лица, а на вселенския Съд – като частици от вселенската Църква, частица от Тялото Христово. Тялото Христово ще застане пред Своята Глава. Затова и ние искаме да се молим за починалите, понеже в своите молитви влагаме една мисъл и надежда: „Господи, може би сега този човек не е достоен да влезе в Твоето Царство, но той, Господи, не е извършил само мерзки дела; той е също частица от Твоето Тяло, той е частица от Твоето създание! И затова, Господи, не унищожавай творението на Твоите ръце. Със своята чистота, Своята пълнота, със светостта на Твоя Христос допълнѝ това, което не му е достигало на човека в този му живот!“.
Ние се молим така, защото сме убедени, че Христос не желае да отсече от Себе си собствените частици. Бог иска всички да се спасят… И когато се молим за спасението на другите – ние сме убедени, че Неговото желание съвпада с нашето… Но има ли такова съвпадение в другите аспекти на нашия живот? Наистина ли искаме да се спасим сами?
Що се отнася до Съда е важно да помним: съдени сме от Оногова, Който вижда у нас не грехове, а възможност за помирение, за съединяване със Себе си…
Когато сме осъзнали това, ще стане по-ясно за нас какво различава християнското покаяние от светската „перестройка“. Християнското покаяние не е самобичуване. Християнското покаяние не е медитация на тема: „Аз съм нищожество, ужасен мръсник, ама най-ужасния!“. Покаянието без Бог може да убие човека. То се превръща в сярна киселина, която на капки пада върху съвестта и постепенно разяжда душата. Този случай е на убийствено покаяние, което унищожава човека, покаяние, което носи не живот, а смърт. Хората могат да научат за себе си такава истина, която да ги довърши (да си спомним филма на Елдар Рязанов „Гараж“).
Неотдавна направих за себе си едно поразително откритие (неотдавна, защото, уви бях невеж дотогава): намерих книга, която трябваше да съм прочел още в училище, а се зачетох в нея едва сега. Тази книга ме порази толкова силно, понеже дотогава смятах, че няма в литературата нищо по-дълбоко, по-психологическо, нищо по-християнско и православно от романите на Достоевски. Но тази книга се оказа по-дълбока от книгите на Достоевски. Става дума за Господа Головльови на Салтиков-Шчедрин – книга, която се чете от началото и никога не се дочита до края, понеже съветските училищни програми са превърнали руската литература в история на антируския фейлетон. Затова християнският смисъл, духовното съдържание на нашите най-велики руски писатели са забравени. Та от Господа Головльови в училище се изучават само първите глави, страшните и безпросветните. Никога обаче не четат края на книгата, а накрая тъмата е още по-голяма. И тази тъма е толкова по-страшна, защото е съпроводена от… покаянието.
При Достоевски покаянието е винаги от полза, то винаги води към добро и изцеление. Салтиков-Шчедрин описва покаянието, което доубива… Сестрата Порфирия Головльова е била съучастник в много мерзости на брат си. И изведнъж я осенява прозрение и тя разбира, че заедно с брат си е виновна за гибелта на всички онези хора, които са срещнали по пътя си. Изглежда естествено тук да бъде предложена една линия, както, например в Престъпление и наказание: покаяние – обновление – възкресение. Но не. Салтиков-Шчедрин показва страшното покаяние – покаянието без Христос, покаянието, извършвано пред огледалото, а не пред лика на Спасителя. В християнското покаяние човек се кае пред Христос. Той казва: „Господи, носех това в себе си, махни го от мене. Господи, не ме запомняй такъв, какъвто съм бил в онзи миг. Направи ме друг. Сътвори ме друг“. А ако няма Христос, човекът, като в огледало, като се е вгледал в дълбочина в своите дела, окаменява от ужас, все едно е човек, който е погледнал в очите Горгона Медуза. И точно по същия начин сестрата Порфирия Головльова, осъзнавайки дълбочината на своето беззаконие, се лишава от последната надежда. Всичко е правила заради себе си, а като е познала себе си, е видяла колко са безсмислени делата ѝ… И свършва със самоубийство. Неправедноста на нейното покаяние се вижда от второто покаяние, описано в Господа Головльови. На Велики четвъртък през Страстната седмица, след като свещеникът прочита в дома Головльови „Дванайсетте Евангелия“, „Юдушка“ цяла нощ ходи из къщата, не може да заспи, той е слушал за страданията на Христос, за това как Христос прощава на хората, и в него се раздвижва надеждата – нима и на мене може да прости така, нима и за мене има възможност за Спасение? И на следващия ден сутринта той бяга на гробищата и умира там на гроба на майка си, като ѝ иска прошка…
Само Бог може да превърне стореното в несторено. И затова само като се обърнем към Него, Който е над времето, можем да се отървем от кошмарите, изпълзяващи от света на сторените неща. За да може обаче Вечността да приеме в себе си мене, без да приеме лошото, което съм сътворил, аз трябва да разделя в себе си вечното от преходното, т. е. образа Божи, моята личност, дарувани ми от вечността, да отделя от това, което съм сторил във времето. Ако не мога да извърша това разделение докато има още време („Скъпете времето, защото дните са лукави“ – Еф. 5:16), то моето минало като гира ще ме тласне към дъното, само и само да не се съединя с Бога.
За да не стане заложник на времето, на греховете си, сторени във времето, затова човек е призован към покаяние.
В покаянието си човек съдира от себе си цялото минало, в което е имало зло. Ако е успял, значи бъдещето му няма да расте от минутата на извършения грях, а от минутата на покайното обновление. Да късаш парченце от самия себе си боли, понякога това не ни се иска до смърт чак. Но тук има две възможности: или моето минало ще ме изяде, ще разтвори в себе си мене и моето бъдеще, и моята вечност, или пък ще мога да преживея болката на покаянието. „Умри преди смъртта, после ще е късно“ – казва един от персонажите на Луис.
Искаш Срещата да не се превръща в Съд? Какво пък, опитай се да съвместиш в съвестта си две реалии. Първо: видението за покаянието и отричането от собствените грехове; второ: Христос, пред Чийто Лик и заради Когото трябва да произнесеш думите на покаяние. В единно възприятие трябва да бъдат дадени и любовта на Христос, и моят собствен ужас от това, че не съм достоен. Но все пак – Христовата любов е по-голяма… Та нали любовта е Божия, а греховете – само човешки… Ако ние не Му помогнем да ни спаси и да ни помилва, да постъпи с нас, както е справедливо, а по снизхождение – Той ще го направи. Но няма ли да сме твърде горди за снизхождението? Не се ли смятаме за твърде самодостатъчни, за да приемем незаслужени дарове?
Тук е време да отворим евангелските блаженства и да ги препрочетем внимателно. Това е изброяване на онези категории граждани, които влизат в Царството небесно, избягвайки Страшния съд. Какво е общото при всички, изредени в този списък? Това, че те не са се смятали за богати и заслужили. Блажени са бедните духом, защото те не отиват на Съд, но ще живеят вечния Живот.
Не е задължително да се явиш на Страшния съд. Има възможност да се избегне (срв. Иоан 5:29).
Превод: Анна Фуцкова
* Със същращения от книгата Если Бог есть любов (бел. прев.).
