Проповед за втората подготвителна седмица за Великия пост – на блудния син
Колко самотно и страшно, и студено е било на Вартимей слепеца, докато покрай него не е минал Христос и не го е призовал за живот. И колко страшно е било за човешкия взор на Закхей – любопитен, изпитателен, понякога даже жесток, да срещне Христос, каквото и да му е струвало това. Помните как митарят е стоял до прага на храма, гледал е пред очите си мястото, където живее Господ, свято място, където не бива да има никаква неправда, нищо нечисто, и пред лицето на собствената си съвест е видял себе си – как стои и не смее да престъпи прага на храма, удрял се е в гърдите и само е възкликвал: Господи, бъди милостив към мене грешника!… Тези думи отразяват обаче не само съзнанието за собствената греховност, а и една надежда ‒ надежда, че над справедливостта, над правдата, над неумолимата правда, е състраданието, милосърдието, любовта и опрощението. Митарят вече е знаел това, вероятно дори от опита на беззаконния си живот. Навярно много пъти бил виждал как човекът може да бъде погубен от закона – безсърдечния, студен човешки закон, и как изведнъж в хората се събужда жалостта. И тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо се осветява, всичко изглежда възможно. И така, митарят стои, с надежда за невъзможното чудо, че той, който е постъпвал винаги лошо и в очите на хората, и пред лицето на собствената си съвест, и пред Божия съд, все пак ще бъде помилван, опростен, дори приласкан.
И днес срещаме друг образ – образа на блудния син, където виждаме съвсем ясно какво се случва с някого, който се е покаял, върнал се е вкъщи в дълбок размисъл за това какъв е животът му пред лицето на божествената святост. Ние виждаме човек, който е посрещнат от Бога. Сигурно сте обърнали внимание на думите от Евангелието, където се казва, че когато блудният син е бил все още далеч от бащиния дом, бащата го е видял и е побързал да го посрещне, и се е хвърлил в обятията му, и го е целувал, и го е прегръщал, и го е милвал.
В разказа за Закхей виждаме себе си, изправени пред съда на хората; в разказа за митаря виждаме отново себе си, но пред съда на собствената си съвест; а сега нека погледнем съдбата си, изправени пред лицето на Бога. Ние всички сме в положението на блудния син; всичко сме получили от Бога – и живота, и природните сили на нашия ум, сърце, воля, здравето на нашето тяло; получили сме и дружбата, и семейството, и всичко, с което сме богати. И всичко това обаче, като блудния син, сме получили от Бога и сме го занесли в далечна страна – там, където можем да го използваме безотчетно, където можем да се скрием от лицето Божие и всичко, ако ни харесва, да попилеем за собствено удоволствие, без да даваме отчет пред никого.
Нима ние всички не сме такива? Нима не вземаме постоянно това, което е Божие и свято, и не го използваме за собствено удоволствие, за собствения си живот? Онова, което хората ни дават, онази любов, която ни се дава – нима я пазим като светиня?… Всички отиваме в далечна страна, където можем всичко да разпилеем без Бога и без човешкия съд.
Идва обаче един момент, в който и нас ни застига гладът, не само материалният, но и гладът за ласка, която не е купена, глад за любов, която да е чист дар, глад за онези отношения, които не зависят от нищо, освен от това, че сме скъпи на някого и сме обичани. И тогава трябва да си спомним тази притча Христова. В тази притча се разказва, че един юноша, който отдавна си е отишъл и е отписал Бога, отписал е собствения си баща, изведнъж си спомня, че има баща. Първата дума, с която се обръща към него е „Отче!“… С какво може да дойде той при него? Не с оправдание, защото няма оправдание за него, но той може да дойде, знаейки, че ако той е блуден, недостоен син-предател, то баща му е останал верен и любящ. И ето, той бърза с тази мисъл към дома си – там, където е бащата, към бащиния дом. И се готви за изповед. Той е готов на всичко, само да го допуснат до дома, готов е да стане роб, наемен работник… Бащата обаче не се съгласява на такива сделки, баща му си остава баща, колкото и недостоен да е синът, и когато синът признава, че не е бил достоен, бащата го приема като син, възкръснал от смъртта греховна, нов, завърнал се, и наоколо цари радост и ликуване.
Всичко това се случва в нас стъпка по стъпка и, от една страна, ни изправя пред собствената ни слепота и пред човешкия съд, и пред съда на нашата съвест, но едновременно с това ни напомня и за това колко сме скъпи на Бога. Както е казано в днешното послание, ние сме купени на висока цена: на Божията любов, на живота и смъртта на Христос… Ето цената, която ни дава Бог, ето какво значим ние за Него… Нима след това не можем да дойдем при Бога с надежда и вяра, с радост, че ще бъдем приети, защото сме толкова скъпи?
Следващия път пред нас ще се разкрие картината на Страшния съд. Нека си зададем въпроса как е възможно Бог, Отецът, който ни обича безпределно, с безгранична любов, да е за нас „Страшен съд“? Какво страшно има в този съд? Нима е наказанието, нима е срамът? Няма нищо по-страшно от поруганата любов… Помислете за това как сега Господ ни призовава за среща, но и за това какво ще Му дадете насреща? Любов. Или, след като се взра в божествената любов, като погледна в бездънните очи на божественото състрадание, ще разбера, че съм загубил единственото на земята ‒ любовта. Амин.
Превод: Анна Фуцкова
* Източник: Електронна библиотека „Митрополит Сурожский Антоний“
