„Малка стъпка за раба Божий, голяма крачка за св. Православие”, помисли си о. Ипомоний в момента, в който стъпи на Марс, спомняйки си думите на Армстронг на Луната. Отецът беше първият свещеник, всъщност първият човек, който стъпваше на друга планета. В момента, в който направи първите няколко несигурни стъпки по Червената планета, в пряко предаване, излъчвано по всички световни телевизии и в глобалната мрежа, го коментираха и се готвеха да го гледат с 14 минути закъснение около 4.5 млрд. души – практически навсякъде, докъдето достигаше сигнал и имаше телевизор, компютър или смартфон. Сигурно вече на Земята триумфираха, а сърцето на о. Ипомоний вместо да ликува се беше свило от притеснение... Но да не помислите, че той се притесняваше за живота си? В никакъв случай! Отецът цял живот беше възлагал упованието си на Бога и по време на космическия полет не се смути дори и за миг – напротив, повдигаше духа и вдъхваше увереност на всички останали членове на екипажа. Друго, друго го терзаеше...
Мисията беше строго пазена в тайна до момента на излитането на космическия кораб. Вярно, по едно време в медиите изтече малко информация, появи се и снимка на прототипа на свещеническия скафандър, но хората погледнаха шеговито на това и всеки упражни остроумието си в рамките на тези два-три дена шумотевица. После всичко утихна и подготовката можеше да продължи спокойно.
Тук е мястото да обясним, че спецификата на полета беше такава, че на Марс, в специално разработена совалка, можеше да кацне едва за няколко минути само един-единствен човек. Международната космическа общност беше решила, наред с астронавтите и различните учени и изследователи, на борда на кораба да има духовно лице и именно този духовник, при успех на мисията, да е първият човек, стъпил на чужда планета. Защо ли? За да я няма тази зловеща конкуренция между водещите нации кой да е пръв, кой да е „по-”, която беше предизвикала сериозни скандали дори и в рамките на ООН, а да се покаже на човечеството, че народите могат да бъдат единни, да работят и откриват нови светове в разбирателство и сътрудничество. Но кой точно да бъде този космически посланик?
След дълги разисквания и проучвания, подир сложна селекция, в която бяха впрегнати най-мощните компютри на космическите агенции, изборът падна на о. Ипомоний. Е, как така, защо пък точно той? - питаха се всички. Да ви кажа честно, и аз не се ориентирам съвсем в целия този сложен алгоритъм по номинацията, но обяснено съвсем простичко, без претенция за каквато и да е научност, аргументите бяха в смисъл, че е добре да е представител на изчезващ народ с изчезваща вяра. Не че св. Православна вяра можеше да е изчезваща в световен аспект, разбира се – просто беше стопяваща се в рамките на този стопяващ се народ. И така, след близо двугодишна подготовка о. Ипомоний излетя към Марс, а половин година по-късно, изминавайки първите метри встрани от марсианската совалка, която го беше „приземила” (поради уникалността на екперимента авторът не посмя да напише "примарсила" - б. р.), наред с благодарността му към Бога сърцето му се свиваше от притеснения, свързани със свещеническото му послушание...
Въпреки че мисията беше пазена в пълна тайна, определени среди в св. Православна църква успяха своевременно да узнаят за предстоящото пътуване. Наред с благословението о. Ипомоний получи и послушание. И за да бъдем точни – не едно, а цели три послушания. Беше му разрешено от космическата агенция като първи човек, стъпил на планетата, да постави някакъв духовен символ на Марс. И оттам започнаха неприятностите. Вселенската патриаршия му възложи това да е нейното знаме, припомняйки му и коя е Църквата-майка, от която неговият народ е получил православното си кръщение. Руската патриаршия също заяви своята претенция, аргументирайки се със славянската солидарност и с факта, че тя е най-голямата автокефална православна патриаршия в днешно време. Към това трябва да добавим и указанията на собствения му владика да постави знамето на Н-ската св. митрополия (не на родната му патриаршия, защото етнофилетизмът е осъден като ерес, а само на митрополията, защото именно на свещенослужител от тази епархия беше възложено настоящото послушание – да бъде първият човек, стъпил на друга планета). А по този начин и титулът на владиката трябваше да се разшири: занапред той да бъде „Н-ски и Марсиански митрополит” – едно послушание, което пък самият владика, от своя страна, беше готов със смирение да приеме. А най-важното беше, че и трите послушания, възложени на о. Ипомоний, не допускаха каквато и да е промяна от поставените указания. А сега, де!
След кратък размисъл, то нямаше и време много да се мисли, о. Ипомоний постави и трите флага, събра необходимите проби и образци от повърхността, направи планираните заснемания и се върна в совалката. Излитането и скачването бяха успешни и скоро корабът пое по своята траектория обратно към Земята. Следваха многобройни интервюта, проведени на борда на кораба и излъчени на Земята, както и изпълнени с подробности за експедицията емисии и вестникарски страници, публикуване на всякакъв тип биографични книги за членовете на екипажа, разкази и спомени на техни роднини, приятели, колеги, съученици, съседи и пр., и пр....
Това, което остана неизвестно за световната общественост, беше, че минути след завръщането си на кораба о. Ипомоний осъществи конфиденциална криптирана връзка – изпрати гласови съобщенния последователно до Вселенския патриарх, до Московския и на цяла Русия и, разбира се, до „Н-ския (и вече Марсиански) митрополит” – неговия владика. Какво е казал о. Ипомоний, не знаем, не знаем и какви отговори е получил 28 минути по-късно в комуникационната кабина на кораба. Знаем само, че о. Ипомоний излезе много угрижен и замислен. Мисията до Марс беше трудна, но мисията на Земята, която го очакваше, се очертаваше като невъзможна. Но... „невъзможното за човеците е възможно за Бога”, припомни си словата от Лука 18:27 о. Ипомоний, отхвърли налегналите го тягостни мисли и, наблюдавайки космоса през илюминатора, започна да чете наум вечерните си молитви...
