Мобилно меню

4.8709677419355 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (31 Votes)

DSCN3524Една изповед на Благо Мегалов

„Бог избира онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избира онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избира онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо” (1 Кор. 1:27-28)

ПРЕДИСТОРИЯ

Помня „как се каляваше стоманата”, защото във времената, когато бях ученик, ни го напомняха ежедневно. Стоманата се каляваше във вечните огньове. На това ни учеха като деца: стомана и вечни огньове. Оттам трябваше да отсеем вярата и добродетелите...

Бях забравил обаче, че малко по-късно пътят ми към Църквата минаваше през Дома на хумора и сатирата в Габрово. Разбира се, не само оттам, но тази спирка в своето си време беше от решаващо значение. Преди шест години мои скъпи приятели и съмишленици от редакцията на православния сайт „Двери” ми дадоха повод да си спомня този факт, както и да го обмисля по-задълбочено.

Кръстен съм в св. Православна църква от младенческа възраст, но онова, което днес наричаме въцърковление, при мен, както и при много други от моето поколение, започна значително по-късно, някъде към осемнайсет-двайсетгодишна възраст, и продължи около три години. И се надявам да продължава цял живот, защото, макар и днес да съм в свещен сан, професионалисти във вярата не трябва да има.

Западното списание с комикси „ПИФ” беше единственото достъпно в България, макар и силно дефицитно. Радвах му се и се опитвах да го копирам. Тогава и хабер си нямах, че било издание на Френската компартия... Но се възхищавах и на Борис Димовски, и на други прекрасни родни образци. Така че интересът ми към карикатурата и комикса е от детството. Доказателство за това са още първите ми тетрадки по математика, богато „илюстрирани” с шаржове на учителката и други типажи. И споменът за изпитания срам в горните класове заради един шарж на гимназиалния ни учител по военно дело, подполк. П. Приликата беше удивителна, но бедата беше другаде: подтикван от разрушителните сили на пубертета, го бях изобразил с пагони на старшина. Никога не бих предположил, че един толкова кротък и добродушен човек като подполк. П. е способен на такъв гняв...

Междувременно мислех сериозно за новооткритата тогава специалност „Анимация” във ВИТИЗ. Дори се бях свързал с великия Доньо Донев. Беше се съгласил да ми даде няколко консултации и видимо всичко вървеше добре. Но в последната година на гимназията преживях разочарование. На една донаборна комисия ми откриха далтонизъм. Никога не ми е пречил, но това значеше край на анимацията...

ГАБРОВО

Малко по-късно встъпих в попрището на професия, която нямаше почти нищо общо с рисуването. Една поредна командировка ме заведе в Габрово. И там в свободното ми време Домът на хумора и сатирата ме привлече като магнит. Старата любов към комикса и карикатурата не беше хванала ръжда. А подбраната световна колекция от карикатури беше запленяваща.

Беше есента на 1985, „демокрацията” беше още далеч. Обаче наред с всичко подтискащо тоталитарната цензура в изкуството имаше и едно положително качество: тя налагаше определени естетически критерии и не допускаше пошлост. За карикатурния жанр това беше особено благоприятно. По-късно демократичните свободи донесоха със себе си и пошлостта като един печален знак за нашата вътрешна незрялост.

Все пак акцентът трудно може да се задържи на положителното в онези години. Тоталитарната власт налагаше монопол над идеите и мисленето, нещо неразривно свързано и с атеистичната пропаганда. И ето какво се случи.

vrachkaРазглеждайки карикатурите и другите експонати, изведнъж се озовах пред нещо напълно неочаквано: цяла зала с възрожденски стенописи от 20 български църкви и манастири! Това бяха копия в естествена големина на сцени, показващи Страшния съд – Огнената река, митарствата на душите, свирепите демони. Всичко беше издържано в духа на епохата с характерния наивизъм и почти детинска картинност. И днес тръпки ме побиват при спомена за ужасните изтезания на неразкаялите се грешници в ада – крадци, кръчмари измамници, блудници. Още е пред очите ми оня „гявол”, дето излива нечистотия право в блюдото с билки на врачката, приготвила отвара за една заблудена нещастница. И сега ме е страх от безмилостните окови, куки и камшици, от мрачните бездни и от вечните клади; от злобата на демоните и от техния уродлив, изкривен, карикатурен вид, въпреки че нищо смешно няма. И най-вече, страх ме е от непоправимата отдалеченост на Христос и на светлите Му ангели, символично изразена чрез едни ясни, графични разделителни бездни – до смъртта и след смъртта, а после до Страшния съд и след Страшния съд. И в очертанията след Страшния съд вече няма нито един ангел, нито един лъч от Христовото присъствие, а само дяволи и гадини, вечно поглъщащи неразкаялите се души като стръв. Възрожденските майстори съзнателно или несъзнателно бяха достигнали до най-дълбоките, есхатологични прозрения на карикатурата.

УЖАСНОТО

Ако в този свят карикатурата представя нелепото и изкривеното като смешно, то във вечността, вън от всякакви шеги, тя застива като проекция на ужасното.

Такава категория няма нито в естетиката, нито във философията и богословието. Ужасното може да се определи като една измислена карикатурна категория, само че лишена от хумор. Ужасното обхващаща всичко онова, което нито е сътворено, нито е замислено от Бога, което няма собствено име, битие и място в мирозданието, и въпреки това подлага нещастната твар на изтезанието да съществува като мрачна сянка – вечно огрявана и никога не виждаща светлината.

Но да се върнем в габровския музей. Какво правеха тези църковни фрески точно там? Абсурдът има свое логично обяснение. Социалистическите изкуствоведи бяха видели в религиозните стенописи от 18 век нещо хумористично и нещо сатирично, достойно именно за Дома на хумора и сатирата. Защото възрожденските зографи, от една страна „открито осмиват и бичуват вечни човешки недъзи и пороци” (цитат от обясненията към експозицията), а, от друга, самите те стават обект на сатира като изразители на „религиозни предразсъдъци” и изостаналост.

Социалистическите изкуствоведи обаче не бяха предвидили, че за един човек като мене, чисто и просто вярващ в Бога, не беше никак трудно да преодолее естетическите си предразсъдъци, да „надрасне” формата, да подмине наивизма и да достигне до сериозната същност, с която шега не бива. А то е, че има Бог, Който безкрайно обича човека и желае неговото спасение, но именно по тази причина никога не нарушава човешката свобода. Затова има и демони, постоянно поставящи на изпитание нашето собствено желание да следваме Христос. Има и покаяние, което заличава нашите падения. Но всичко това е до смъртта. След нея - срокът за покаяние е свършил. Тогава е съд и, ако този съд е наречен „страшен”, то е, защото се отварят книгите на съвестта. Тогава горко на човека, който е лъгал и залъгвал съвестта си. Тя има своя памет и свой глас, в който отеква гласът Божи. Но невярващият в неверието си отглежда и угоява своя втора, лъжлива съвест, която да оправдава греховните му прищевки и постъпки – съвест-карикатура. Затова, когато тя умре заедно с плътта и помислите, когато остане чисто да звучи в осиротялата душа стонът на истинската съвест, тогава е страшно. Тогава душата вижда Бога, Когото е отхвърляла, и разбира – уви, късно, –  че доброволно е отхвърлила и живота, гласувайки за собствената си гибел. И нима Бог е виновен за това?

Ето, на такива и на още много други мисли ме наведоха през есента на 1985 г. странните експонати в габровския Дом на хумора и сатирата. Именно те се оказаха движеща сила, която първо потресе душата ми, а после с лекота ме поведе към храма, към Таинствата, към Евангелието. В моя личен духовен път Бог си послужи с тоталитарната атеистична пропаганда, за да ми покаже пътя към Своята Църква.

ДЕМОКРАЦИЯ

По-късно случката в Габрово беше забравена в смисъл, че не мислех често за нея. Толкова много неща се промениха. С демокрацията ни се даде свобода на вярата и на словото.

И в тази външна свобода се случи нашият вътрешен провал. В нея се показа нашата духовна незрялост. Оказа се, че не сме знаели какво да правим със свободата си.

В изкуството доказахме, че цензурата ражда изкуство, а свободата – чалга.

В църковния живот доказахме, че гоненията раждат изповедничество, а религиозната свобода – духовен кич. Очаквахме храмовете да се напълнят, но повече се напълниха площадите. Очаквахме вярващият народ скоро да започне да богословства, но той с по-голяма охота се отдаде на суеверия и окултизъм. Очаквахме да станем „един Пастир и един народ”, а произведохме разкол. Очаквахме православно мисионерство, а материалните ресурси на Църквата се оказаха парализирани. Участието в светите Таинства се сведе до равнището на народните обичаи. Народните обичаи се опошлиха, вместо да се осветят. Очаквахме пастирите и архипастирите да се сближат помежду си и с мирянството, а настъпи по-голямо отчуждение. Като огледален образ на кривото общество бързо се оформиха не само богато и бедно мирянство, но също така богати и бедни епархии, енории, свещеници.

Но слава Богу, че дойде демокрацията със своята свобода. Това беше оня меч Божи, който направи напречен разрез на обществото и на душите ни, та да се открият помислите на всеки (срв. Лука 2:35). Това беше онова благодатно разделение, което отдели овците от козите още тук, преди Страшния съд, за да ни се даде възможност да се покаем. Както се отделя мръсна вода от елей, така се отдели и духовната утайка, за да имаме шанса да видим мръсотията в нейния чист вид.

Почна се и едно отваряне на досиета, заредиха се по-често обвинения, по-рядко – самопризнания. Някои, сами с нечисти досиета и съвести – се възползваха, за да създадат разкол. Разколът им беше нужен единствено заради имотите и сметките на Църквата. За целта принесоха покаяние-кич. Оттам и цялата гротеска с „покаянието” като средство за нагаждане, която още продължава да се разиграва в карикатурната форма, наречена „покайни писма”.

Дойдоха и борците. В „предишния си живот” те бяха възпитаници на несъразмерно големия брой спортни училища, които режимът целенасочено поддържаше. Оттам и името им: тези младежи бяха предназначени в нормални условия да станат шампиони, олимпийци в тежките спортове. Тогава те трябваше да символизират силата на България. В „сегашния живот” обаче те станаха „изпълнителната власт” (с executive авторът явно прави алюзия и за екзекутор – бел. ред.) на бившата номенклатура, наричана с бизнес-имена в новото време. Напомням това не от интерес към политиката, а защото то стана знаменателно в частност и за църковния ни живот. По какъв начин?

pict472Новото съсловие на борците е мутирала форма на една средна прослойка младежи от социалистическото общество. Средна и материално, и интелектуално. Мутирането беше обусловено предимно от спецификата на „професионалното” им преориентиране. Демократичното общество нямаше вече нито нужда, нито средства да произвежда шампиони. Трябваше да се мисли пазарно и... да се оцелява. Инстинктът за оцеляване насочи тези яки и гладни спортсмени към лоши приятели и към лоши шефове.

Много млади хора по това време започнаха да се стичат към храмовете. Това влечение беше повече импулсивно. Беше модно. И все пак – кръщението, венчавката, ходенето на църква се изживяваха не само повърхностно. Те даваха вътрешна опора и идентичност.

Така че към Църквата започнаха да се обръщат също и младежите от борческото съсловие. За тях също стана важно да устройват венчавки, които внасят повече празничност в живота, и да се кръщават, поне заради кумуването. Разликата е, че при тяхното „въцърковяване” се наблюдаваха и два допълнителни фактора: гузната съвест и примамливите църковни имоти, откриващи на тях, а най-вече на босовете им, нови възможности за бизнес. Всичко това се просмука навътре в църковната среда и донесе зараза. Започна процесът, който някои наричат „мутризиране на Църквата” (пресилен и дори неправилен израз, но все пак – показателен). Трудно е да се преглътне, но от него беше засегната и част от клира...

ГОЛЯМАТА ВИНА

Далеч съм от мисълта да се присмивам на чужди грехове. Твърдо вярвам, че няма невъзможно обръщане към вярата, нито отказано опрощение. Помня и онова, което казваше един уважаван духовник: „Внимавайте, ще има изненади на Страшния съд!”.

Всъщност голямата вина лежи върху нас, „въцърковените”, а на първо място върху онези от нас, коитоса свещенослужители. Тя се заключава в това, че ние не използвахме инерцията и центробежните сили, които довеждаха нови хора в храма, за да ги въведем по-нататък, по-надълбоко в православната духовност. Демокрацията в църковния живот започна с масови кръщавки, но без наставления, без катехизис, без пастирска грижа. Пропуснахме момента да им покажем духовния критерий, да поставим изисквания, да им обърнем внимание върху отговорността, която произтича от благодатта. Ние не се оказахме „премъдри ловци” (определение за Христовите апостоли от тропара на Петдесетница – бел. ред.) и не заложихме правилно благодатните мрежи на Светия Дух. Така допуснахме вярата на новопокръстените да започне да запада от невежество веднага след кръщението, още непреживяна в Църквата.

pict450

Вместо да помогнат на новодошлите срещу изкушенията, някои от „вътрешните” сами се поддадоха на съблазни. Хареса им лъскавото на демокрацията. Поблазниха се от лимузини, дворци и други играчки. Изкушиха се дори и от строежа и „благоустрояването” на храмове, манастири и параклиси, за които заможните и невежи новообърнати във вярата даряваха щедро. Но често пъти не там, където са необходими и не така, както е прието по църковному. Ние не ги насочихме правилно и ги оставихме да си мислят, че изкупуват греховете си подобно на някакъв „православен” вариант на индулгенциите. Ние не им обяснихме разликата между благодатта и „енергийния заряд”, с които екстрасенсите им пълнеха главите от другата страна (може би и затова осветихме капището на Ванга?). Само и само да благотворителстват, да даряват. Но ние не бяхме готови да им помогнем духовно. Не стига това, ами започнахме да ги ласкаем. Още недокръстени, направихме ги архонти, отдадохме им несъразмерна, суетна почит. Защото, между другото, те предлагаха и партньорство в бизнеса. А ние се страхувахме да им предложим покаяние, за да не ни се разсърдят и да останем без спонсори. И така им навредихме не по-малко, отколкото те на нас. А като връх на духовното падение някои духовници сами станаха „чеда” на духовните си чеда и приеха към църковното си звание и други, чужди звания. Отвръщайки се от царското свещенство в Светия Дух, се принизиха до калфи и майстори...

DSCN1467

От друга страна, много от благочестивите люде бързо се обърнаха към книгите, към голямото количество духовна литература, която вече се издаваше свободно, а издателите бързаха да запълнят празнината от тоталитарните години. Но поради липсата на живо и правилно духовно ръководство много от тях се ръководеха главно от аскетическите творения на древните отци. Това се оказа колкото добро, толкова и опасно. Опасността произтича от буквализма и от стремежа към имитация на подвига. Когато благочестието стане самоцел, то започва да произвежда слуги на формата. Живото евангелско слово гасне под похлупака на един специфичен и тежък манталитет, наречен зилотизъм. Хора довчера свежи и приветливи, изведнъж се измениха и придобиха мрачни осанки. Някои от благочестие започнаха да изглеждат някак изгърбени и измъчени, винаги тревожни, съветващи, напрегнати. Но най-лошото е, че този манталитет е склонен към осъждане, подозрителност и враждебност, а оттам – към отцепване. Прояви, характерни за сектантството. И точно в една секта „от православен тип” се превърнаха т. нар. старостилци, които внесоха още едно разделение на основата на религиозното законничество и враждебността.

Времето минаваше, някои процеси станаха необратими. Мътната вода и прясното олио отново се смесиха в мръсна емулсия. Цинизмът и унинието настъпиха ръка за ръка. Позлатата на храмовите куполи не привлече повече души към неделната света Литургия. Светата Чаша продължава да се изнася и внася без нито един причастник. Кушиите ни привличат повече от самия Тодоровден, обичайния ден на първото причастие през Великия пост. Много са онези, които очакват повече извънземните, отколкото Царството Божие. Разни чудаци продължават да „се зареждат” под храмовите сводове с нецърковни, чужди енергии.

Появи се извращението „църковен шик”, редом с църковния кич. Владика коли прасе, игумен купува яхта, митрополит кара лимузина, струваща пенсионния фонд на епархията, свещеник се снима в сериал в ролята на престъпник, цялата сага с прескъпите часовници, красящи китката на монаха – всички тези и още много други подобни са факти от информационния поток. И докато пред кристалното огледало група архонтмейкъри кипрят поредната мутра за „архонт на БПЦ”, в противоположния ъгъл на църковната стая, загърбили всички, самотно си играят старостилците...

ГЕНЕЗИС И БИТИЕ НА ЦЪРКОВНАТА КАРИКАТУРА

Така полека-лека сами се рисуваха карикатурите в църковния ни живот.

Карикатурите трябва да се нарисуват в тоя свят. И горко на оня, чрез когото те се рисуват... Обаче кой всъщност ги рисува тези карикатури?

Такива тежки размисли ме налегнаха, когато един ден моите приятели от „Двери” съвсем по никое време ми припомниха за онова мое нелепо дарование, за оня заслужено заровен талант: карикатурите. Карикатури? В сан? Неприемливо.

Затова предпочетох да напиша нещо. Писането поне е по-класическо изразно средство за някого в сан, отколкото рисуването на карикатури.

Писах по един твърде карикатурен повод. Реакциите на публиката ме поразиха с отчайващ отказ за разбиране. Стена. Така сам разбрах нещо, което за други беше очевидно: че църковно-обществените ни проблеми са съпътствани от един друг проблем – този на комуникацията. Сякаш, колкото повече нарастват възможностите, колкото повече се „глобализираме”, толкова по-трудно се разбираме, толкова по-лошо „се чуваме”...

В този момент за пръв път усетих някаква по-конкретна поребност да рисувам отново – не като художник, а като пишещ.

Да, но защо карикатури? Много просто, защото невинаги е време за икони...

Не ми е трудно да открия „предобрази” на карикатурата дори и у светите Отци, особено ако разширим понятието до чисто словесните му форми. Какво друго, ако не словесна карикатура представлява описанието на пияния в Златоустовите Слова против пиянството? Или ярките образи на нечестивците, хиперболизирани и дори хумористично подсилени? И дори евангелските метафори на Иисус Христос: „рожби ехиднини”, „водачи на слепци”, „варосани гробници” и др.

Словото не е по-малко красноречиво, нито по-слабо изобличително от изображението. То само изисква повече време и повече усилие да бъде възприето. Образът е по-бърз на въздействие, по-директен, макар и по-беден на нюанси – точно онова, което се иска в нашия свят.

Усеща се, че днес все повече се връщаме назад към пиктограмата, към образното писмо, към знаковото общуване.

Твърдят, че основна функция на иконите в древността е била образователната поради това, че малцина са можели да четат. Моята история с Габрово отчасти потвърждава тази теория. И все пак, днес тя не ми е достатъчна. Иконата е също вид словесност, именно словесност, а не просто пиктограма или илюстрация на църковни персонажи и текстове. Тя има своя азбука, свой език и богословие, труднодостъпни за мнозина „грамотни”.

pict416Карикатурите в нашия случай са антипод на иконата, с огледално обърнати функции: „църковната карикатура” като антиикона, като антислово, като антиобраз и антиподобие. И това определение обхваща много повече, отколкото една рисунка. То започва от самите прототипи в реалния ни живот.

Всички тези „анти” се оказват необходими, за да се очертае и разграничи истинското, святото и спасителното от своите криви подобия, които са фалшивото, скверното и пагубното. Колкото и да е трудно да ги разпознаем в този век на пластмасови перли, лъскаво тенеке и прочие ментета.

Да си спомним и онези живи, саможертвени „карикатури” на благочестивото общество – юродивите заради Христа. Осмиващи, скандализиращи, шокиращи, отблъскващи – те вземали всичко това на себе си, за да го покажат на оеснафелите „традиционни” християни, които са се укрепили в химерни крепости като „държавна религия”, „официално благочестие” и прочее... Точно тогава Бог е изпращал юродивите като нови, странни пророци, показващи нагледно, чрез самите себе си, как изглежда духовната лъжа в действителност, колко богопротивно е лицемерието и колко грозно е фалшивото благообразие. Днес юродиви много, но не и „Христа ради”. Вече са други времена. Но може да се появят нови форми. Не е ли такава форма карикатурата?

ИЗХОД

За църковните карикатури трябва да се говори сериозно. Първо, те трябва да са не само смехотворни, но и плачотворни в душата. Това е така, защото са породени от болка – стига болката да не преминава в осъждане. Важната роля на хумора в църковната карикатура е да предотвратява осъждането. Тя се занимава с явления и феномени, но не и с личността. Затова и типажите са предимно в гръб. Обаче ако някой разпознае себе си в една църковна карикатура, случайността винаги е вярна...

Църковните карикатури не са образ на злото. Те са образ на извратеното добро – това, което е грехът. Затова в тях няма нищо свято и никакво място за светините. Но няма и богохулство, а обратното – страх Божий. За разлика от светските карикатури на религиозни теми. Разликата е диаметрална.

Църковният живот в своите класически форми обикновено не търпи екстравагантността и нестандартните инициативи. Тогава?...

Малко повече кураж ми дава небивалият абсурд пред очите ни, това, че карикатурите така или иначе си живеят наоколо. Но най-вече кураж ми дава приятелството и сътрудничеството с „Двери”. Без тях жанрът църковна карикатура едва ли щеше да се появи. Не само по лични причини. Интернет просто стана онази нова комуникационна среда, в която адекватно трябва да се вписва и църковният живот. Това, че произвеждаме църковни карикатури в общественото пространство, е знак за все още съществуващата медийна незрялост в църквата ни: съзнание и поведение, игнориращи присъствието и прозрачността на съвременните медии.

Накрая, името. Благо Мегалов. То е псевдоним – лъжливо име, в буквален превод. Благо Мегалов също е една карикатура, едно самоизкривяване на своя истински автор.

Но Благо Мегалов ми помага да не изгарям напълно моста към оня бряг на р. Янтра, където и днес се намира Домът на хумора и сатирата. Преди почти трийсет години на този бряг стоях пак аз, но с трийсет години по-млад, с една чиста и необременена от благочестие вяра, която трябваше тепърва да зрее и да се обогатява със знание, със сан, с важност...

Пред нея обаче стояха и други предизвикателства, като например това, да не задуши чувството за хумор в живота ми по-нататък. Загубата на чувството за хумор е първият симптом на опасен психически проблем, който църковната терминология нарича духовна прелест. Един благодатен старец беше казал, че единственото нещо на тая земя, на което трябва да се гледа с пълна и безусловна сериозност, е спасението на душата.

Неотдавна се потвърди, че копията от възрожденските църковни стенописи още са си там, в Габрово. Всъщност те съставляват една от постоянните музейни експозиции, наречена „Грехът”. Социалистическите изкуствоведи са успели да съхранят и да предадат на своите поколения труда и възгледите си. Обаче, като се замисля от днешната си позиция, може би така е и редно да бъде. На греха точно това му е мястото.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9x46q 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.