Мобилно меню

4.9285714285714 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (112 Votes)

КръстПрез третата неделя на Великия пост нашата Църква издига пред нас Христовия кръст, тъй че, ако сме се изморили от поста дотук, с неговото явяване да се окуражим за следващите три седмици. Това е все едно някой да върви по планинска пътека, без дървета наоколо, а силното слънце да го изгаря и заслепява. И изтощеният човек внезапно, на средата на пътя, вижда дърво. Изпълнен с радост сяда под него да си отдъхне, и когато си почине достатъчо, с обновени сили тръгва отново по пътя, който му остава да извърви. Тази роля има честнѝят Кръст в този ден. Отморява хората и ги обновява. Дори самата му поява окуражава уморения и изпълва с надежда отчаяния. Защото, особено през св. Четиридесетница, изкушенията нарастват и отчаянието се усилва, затова имаме нужда от котва, някъде да се облегнем и утешим.

Как обаче ни утешава честнѝят Кръст? Някой би казал, че е по-скоро обратното: че Кръстът означава само скръб и нищо друго. Как тогава да разбираме утехата на Кръста?

Днешното евангелско четиво ни показва начина. Сложи Кръста на рамото си и върви по пътя си. „Вземи кръста си и Ме последвай“. И къде е утехата в тези думи? В обяснението, което Христос дава по-надолу. Който погуби душата си заради Мен и Евангелието, той ще я намери обновена; докато който се остави на прищевките на сърцето си, ще я погуби завинаги.

Ще рече, човек има множество желания. Всички тези желания го отдалечават от Бога или, в най-добрия случай, го правят статичен, неподвижен. Духовно ни развива само онова, което Бог прави в живота ни; и когато се съгласим да следваме онова, което Бог явява по пътя ни. Тогава човек и се развива духовно, но и намира земно умиротворение и утеха.

Това е най-важният момент в нашата тема: да стигнем до това състояние на умиротворение. Нека го обясним и от друга гледна точка, за да стане по-разбираемо. Който спаси душата си, ще я загуби, т. е. който остави душата си свободно и необезпокоявано да се наслаждава на всяка земна наслада, той наистина я спасява и измъква от дискомфорта и затруднението, но я води не само до вечна загуба, но и до земна катастрофа. Както е изпитано и потвърдено, когато първенство в живота ни имат нашият егоизъм и кеф, тогава неизбежно душата ни е обречена да боледува и страда.

Ако искаш обаче да постигнеш истинско спасение на душата си и спокойствие на съвестта си на земята, тогава сложи юзди и спирачка на желанията си и ще се успокоиш. Според това в каква степен ограничаваш желанията си и се бориш да приложиш принципите си в своя живот, аналогично на това и Светият Дух ще пръска Своята красота и мир в теб. И когато един ден стигнеш и ти до онова, което монасите наричат необвързано сърце, тогава красотата и мирът ще са постоянни.

За да разпръсне Светият Дух тази красота в нас, трябва да преодолеем обаче една голяма трудност. Удобството, което сме постигнали в живота си, пречи на Бога да ни води там, където иска. Дори удобството да има и някакво духовно измерение и проява, то води винаги до един и същи финал: до безизходица в отношенията ни с Бога. Решението е само едно: да се научим да се жертваме в живота си.

Истината е, че повечето хора в Църквата се задоволяват основно с християнската си идентичност, а не с връзката си с Бога. Е, как така, ще възрази някой, нима християнската ни идентичност е нещо отделено от Бога? Днес, да, отделени са. Даже по-обичайното е някой да се занимава с Църквата и на практика да не го е грижа за Бога.

Колко бях изненадан, когато ми разказаха за едно поклонническо пътуване през Великия пост до Превели, организирано от едно благочестиво дружество „Приятели на монасите“. Автобусът спрял до прочута сладкарница и всички слезли, за да ядат млечна баница. За една от жените това се оказало проблем, решението било просто: напуснала монахолюбивата компания…

В продължение на много часове говорих тук, в метоха, на група госпожи за молитвата по време на Великия пост и как да организират по най-добрия начин програмата си през този период. По време на разговора, госпожите ме допълваха, защото знаеха около тридесет-четиридесет манастира и повече от десетима прозорливи старци. Имаха готово поучение от всеки старец за всеки един случай. Нямаше въпрос, по който да не могат да кажат нещо от някой старец. Та именно тези жени стигнали до млечната баница. По време на поклонническото си пътуване, когато останали сами, отворили кутиите, пълни със сладкиши.

Внимавайте в това, което искам да ви кажа. Не налагаме на никого идеите си и не искаме от никого да пости. Но и вие не се подигравайте с нас така. Да живееш както искаш, е твое право. А ако отхвърлиш Бога от живота си, тогава даже имаш и по-големи права: след като така и така си решил да отидеш в ада, поне се погрижи да имаш радости в този мизерен живот. Ако обаче решиш да спазваш някои от началата на нашата Църква, погрижи се да бъдеш поне малко честен. Не се наричай приятел на монашеството, като демонстрираш това чрез участие в такива дружества, а не постиш.

Знаете ли какво е монахът? Зная, че имате много определения: светлина за човеците, земен ангел и небесен човек, благовонен молитвеник, прозорливец и чудотворец и т. н. Аз ще ви кажа обаче нещо много прозаично. Монахът е преди всичко един вечно гладен и постещ човек. Само че прави това по Бога и с радост. По отношение на поста монасите имат съвсем ограничено право на избор. Особено когато са в своите места, сиреч в манастирите.

Тук, може би някой би възразил: „Не ни ли говориш твърде калугерски? Нима е правилно монасите да налагат идеите си на хората, които живеят в света? Ти каза, че постът ти носи радост, нас обаче ни убива, живеейки в ритъма на обичайното си всекидневие“.

Този въпрос е правилен и поставя много проблеми. Има монашески задължения, като молитвен канон, упражняване в умната молитва, внимателност в отношенията и т. н., които ако един светски човек реши сериозно да следва, може да стигне лесно до отчаяние и психиатрия. Друг вид монашески черти, като въздържанието, безбрачието и т. н., които въодушевляват някои жени около четиридесетгодишна възраст, могат да доведат до катастрофа и разводи. И ще са го заслужили с лекомислието си, след като не са разбрали, че в живота им първо място заема съпругът им, а не техният старец или владика. Други пък, прилагайки монашеското послушание, се превръщат в извънземни, които излагат Църквата. И те са най-достойните за съжаление, тъй като губят най-много неща, предвид това, че нашата личност и свободата ни са най-ценното, с което разполагаме. Като цяло твърде много са тези, които разрушават семейното равновесие, мислейки си, горките, че изпълняват монашески задължения.

Въпреки всички тези неща обаче, има и някои черти на монашеството, които би било добре да спазвате, като например поста. Особено когато сте монахолюбиви. Няма как да обичате монасите и да не постите. Не може да обичаш монаха, без неговите идеали, сиреч без неговия Бог. Както възелът ще заседне в гребена, така и монахът ще ти приседне. Щом обичаш да посещаваш манастирите, носи и отговорността за своя избор.

Откъс от книгата „Слова на един монах“

Превод: Златина Иванова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6cprd 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики