Мобилно меню

4.8857142857143 1 1 1 1 1 Rating 4.89 (35 Votes)

060„Постът изкуствено създава напрежение, при което човек или ще се срине, или обратното – ще се устреми нагоре с всичка сила“, казва протойерей Павел Великанов. Трудно ни е дори временно да се откажем от всичко, което преди ни е помагало да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, социални мрежи и ходене на гости. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и възможност да допуснем в живота си Бог.

Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши - живеем като преди. Може би това е лицемерие?

При светите отци има един чудесен образ: ако сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш отново едната, а другата не я пипаш, след месец разликата между двете ще бъде много голяма. Същото се случва с всичко, свързано с ритъма на църковния живот.

Изглежда сякаш след постите е минало времето на някакво много силно напрежение и човек се връща към предишния си ритъм на живот, навици, занимания, които може би не винаги са правилни и близки до идеала. Но все пак нещо остава. Както пише светителят Йоан Златоуст в известното си „Пасхално слово“, Бог и „намерението целува с любов“. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна схема, по-скоро се движи по спирала. Въртим се в един и същи радиус и от наша гледна точка не се случва нищо съществено, но като наблюдаваме себе си от година на година, забелязваме значими промени.

И според мен най-важната промяна, която трябва да настъпи след поста, е усещането за собственото ни несъвършенство, при това толкова ярко, че желанието да пуснем Бог в своя вътрешен свят става все по-голямо и по-силно. Струва ми се, че тъкмо този е главният положителен резултат от истинския пост, а съвсем не това човек да бъде обзет от огромна радост, еуфория и вдъхновение.

То е по-скоро усилване на тази жажда и алчба (остар. „жажда за нещо“; „алчност“ – бел. прев.) за Божията истина, чието несъответствие човек открива в своята собствена душа. Излиза, че колкото повече се укоряваме при излизането от него („пак всичко е като преди и нищо не съм научил“), всъщност толкова повече са шансовете точно този пост да стане реално стъпало по пътя на духовното ни израстване.

По какво се различава строгото спазване на поста от фарисейството?

Преди началото на Великия пост се чете великолепното евангелско четиво, че първо трябва да простиш на ближния и чак след това да отидеш да молиш Бог за нещо. После се казва как трябва да постим – да помажем главата с елей като израз на радост и да не издаваме външно, с намръщен вид и мрачно настроение, че постим. Точно в тези думи на Спасителя се дава според мен добър антидот тъкмо на фарисейското отношение към поста, при което самият факт на постенето е по-важен от неговата действеност. 

Пост

Човек може да живее без месо, нали така? Може да живее без риба, без млечни продукти, без развлечения, без безкрайно количество срещи, общуване, гости, висене в социалните мрежи, нали?

Когато във времето на поста започнем съзнателно да се освобождаваме от нещата, които преди са ни били любими, не се чувстваме добре. В това състояние на дискомфорт започваме да откриваме неочаквани черти на душата ни, за които преди не сме се замисляли. Разбираме, че далеч не сме толкова търпеливи, колкото си мислим, и че има неща, които ни изкарват извън равновесие. Че има хора, които не можем да понасяме, има обстоятелства, които не сме готови да приемем.

И по време на поста като че ли съзнателно изключваме душевната анестезия, на която постоянно се подлагаме, като се стремим към приятните неща. Като я няма (а тя по естествен начин за известно време изчезва), изпадаме в голяма криза, в състояние на вътрешно разногласие между себе си и живота, който живеем. 

И постът съществува, за да създаде изкуствено това напрежение, при което човек или ще се срине, или обратно – ще се устреми нагоре с всичка сила. И се предполага, че ако е вярващ, той най-вероятно ще намери в себе си сили да се събере и да се оттласне нагоре.

Фарисейското спазване на поста е спазване на всичко външно с намерение да покажем пред хората колко сме благочестиви. А истинското, искреното спазване означава, че постът е нашият личен договор с Бог, който може да се вписва в руслото на църковната традиция, а може да не се вписва напълно или да се различава значително от нея, защото единствено самият човек може да определи какво конкретно в неговия личен живот приема за начин на душевно обезболяване и от какво ще му бъде най-трудно да се откаже.

Понякога е много по-тежко да се откажем например от гледането на поредния филм от любимия сериал с безкрайно много сезони, отколкото да не ядем през целия пост месо или млечни продукти. Ако не се откажем от нещо – нещо, което наистина ни е вкусно, изпълва живота ни със смисъл и някак ни помага да забравим всичките си проблеми, тревоги, семейни дрязги, но иначе спазваме поста, духовната полза ще бъде далеч по-малка, отколкото ако продължим да ядем млечни продукти във Великия пост, но при това отказвайки се от нещо много желано и драго за нас.

Това наистина ще бъде жертва за Бог (като потиснем съзнанието за собствената си ценност, което е най-важният проблем в отношенията с Бог) и така ще стане възможен сериозен духовен напредък.

За какво да се каем, ако не смятаме, че имаме каквито и да било грехове?

Нерядко наричат поста време на покаяние и може да си мислим: е, докога ще постя, колко пъти ще ходя на изповед, колко още да се покайвам? Душата ми е толкова пречистена, че няма какво повече да „изчегъртам“ от нея. 

Подобна позиция говори единствено за това, че този човек не е преживял след всички духовни подвизи най-важното – срещата с живия Бог. Тъй като когато се среща с Бог, той разбира колко по-добре е да бъде с Него, отколкото със самия себе си, дори да е абсолютно стерилен.

И ако се вгледаме по-внимателно в житията на великите светци, ще забележим, че техният начин на живот не може да се нарече безукоризнен и абсолютно стерилен в нравствено отношение. Понякога са падали, имали са сериозни недостатъци, които са пречели на околните. Но те са поддържали жив контакт, живо общуване с Бог и тъкмо тази устременост към Бога при светците е била по-силна, отколкото удържащата сила на самосъзнанието и греха като производен от него.

Затова онзи, който си мисли, че всичко в душата му е наред, е в положението на девойка, извикала годеника си да й гостува. Сложила е масата, изпрала е перденцата, подредила е къщата. И се чувства толкова комфортно, че си мисли тайно: „Чакай, ама за какво изобщо ми е притрябвал той? Толкова си ми е хубаво всичко, че искам така да си остане завинаги!“ Но годеника го няма, къщата е празна. А като дойде – ако е нормален жених, – той може и да не обърне внимание на цялата тази подготовка, защото изобщо не е дошъл да седи на красиво подредена маса и да яде вкуснотии. Той е дошъл, за да разбере какъв е другият човек. 

Така и Господ идва при нас в душата ни. За разлика от нас на Него не му е присъща дребнавост, Той вижда много по-дълбоко от повърхността на външното ни, формално благочестие, което сме свободни да направим по-чисто, по-стерилно или пък не. Той вижда преди всичко нашите намерения.

Връщайки се към този образ, едва ли може да се говори за някакви дълбоки и искрени чувства на девойката към младия мъж, ако тя дори не си мръдне пръста да подреди къщата си, очаквайки гости. По-скоро на това момиче всичко му е напълно безразлично. Това е противоположната крайност. Затова Църквата по време на Великия пост призовава хората преди всичко да погледнат вътре в себе си, но не само за да си кажат, че при тях всичко е добре или пък обратното. 

пост3

Когато Божията светлина прониква в дълбините на човешката душа, тя малко по малко ни разширява, дава голям вътрешен простор – повече, отколкото ако тази светлина я няма в душата ни.

Така че онзи, който си мисли, че е изповядал всички грехове и във всичко се е покаял, бих посъветвал да намери време да остане със самия себе си, да се опита да отправи кратка молитва, да следи мислите си – до каква степен е способен да удържи в съзнанието си тази молитва, доколко може изобщо за нищо да не мисли, а да пребивава в състояние на вътрешно предстояние пред Бога, за да може да чуе някакъв отклик, отговор от Бог.

И най-вероятно, ще забележи, че в главата му бродят всякакви мисли и те затъмняват точно това око на душата. При безгрешния човек окото на душата е прозрачно и през тази прозрачност Бог открива Себе Си пред този човек и пред околния свят. Ако това не се случва, ако през душата на човека не протичат токовете на Божествените енергии, Божествените сили и благодат, тогава става дума само за едно: този човек се намира в духовна задънена улица и все още не е разбрал как да се измъкне от там.

Как да не изпаднем в униние, ако разберем, че усилията ни не са донесли никакъв резултат?

При светите отци има една много дълбока мисъл – целта на нашите подвизи е осъзнаването на собствената ни немощ. Апостол Павел се изказва малко парадоксално, шегува се, че щом всички се хвалят със своя произход, защо и той да не се похвали, че е от такова и такова семейство, че има образование и тъй нататък. И после казва, че няма да направи това, защото силата Божия „в немощ напълно се проявява“, затова с много по-голяма радост ще се хвали с немощите си.

Така че унинието се появява тогава, когато ние сами си задаваме определени ориентири и скала на ценностите, постиженията, и ако не се вписваме в нея, естествено ни обзема чувство на униние, разбираме, че нищо не се получава. От тази духовна, аскетична гледна точка това е изначално неправилна нагласа, защото когато човек извършва работа в името на Бог, в името на Христос, а не заради някакви свои предварителни нагласи, тогава резултатът му е безразличен, далеч по-важен е самият процес. Ако в процеса на тази работа човек се чувства по-зле или по-добре, той възприема всичко това с някакво свое странично зрение, за него не това е най-важното.

Резултатът от всеки наш подвиг обаче трябва да бъде усещането за нашата уязвимост и безпомощност. Може да изглежда странно, но колкото по-извисен и силен е подвигът, толкова е по-голям и рискът да прилепнем към самите себе си и да усетим един вид духовна самодостатъчност. Ако след като сме казали 2345 пъти Иисусовата молитва и изведнъж с неизбежност усетим в сърцето си действието на Божествената благодат, това би било наистина страшно, защото означава, че Бог може да бъде манипулиран, управляван с дърпане на някакви въженца.

А когато отдавна си казваме молитвите, стараем се да се удържаме в определените рамки, не извършваме някакви страшни грехове, изграждаме целия си живот в църковен ритъм и при това не усещаме, че се приближаваме към Бог, а изпитваме още по-голямо опустошение, това означава, че Господ планомерно ни води към състояние на дълбока вътрешна криза, за да може в това състояние на опустошение да извикаме от дълбините на душата си към Него: „Какво става? Защо? Къде си?“ 

И тогава заприличваме на Йов, който задава въпроси и Бог започва да му отговаря. Защото само в това състояние на пълна вътрешна безпомощност, изоставеност, оголване, уязвимост човек е способен да Го чуе. Ако наистина му е нужен контакт с Бог, значи наистина му трябват тези отговори. Не защото тези отговори са нещо като черешката на тортата на великите му трудове и добродетели, а защото се чувства толкова зле, че няма накъде повече.

Затова правилното доброправене води най-напред до осъзнаването на нищожността на това доброправене, а не до усещане за величие и значимост на труда ни. 

Много добре помня как като семинарист обичах да ходя на братски молебени в Троицкия събор. Ставах в 5 часа сутринта и виждах съседите си, които благополучно сънуваха своите сънища. Обикновено у мен се надигаше вълна на самодоволство: „Ето, сега ще отида да се помоля и за вас, докато вие тук си спите“. Едно такова високомерно великодушие. И веднъж споделих това с моя духовник. Той ми каза: „Виж сега, щом някоя подобна мисъл се появи в главата ти, веднага си легни и заспивай. Защото дори и в 3 часа да ставаш с такова усещане и да се молиш за всички, това няма да донесе никаква духовна полза. Напротив, ако отгоре на всичко си повярваш, че си най-великият молитвеник в твоя курс, тогава сигурно ще те изгонят от семинарията, и дори не заради това. Ще се случи нещо друго и ще изхвърчиш от тук като тапа.“

Запомних този урок за цял живот. Ако в резултат от някакъв подвиг у човек не нараства усещането за собствената нищожност – не измислено, а реално, – тогава цената на този подвиг е не просто никаква, тя дори би могла да бъде силно отрицателна. 

Затова преди началото на Великия пост искаме прошка един от друг, като по този начин отрязваме претенциите ни към другите хора и не даваме възможност на самите себе си да попаднем в капана на духовното самодоволство. И в процеса на самия Велик пост също се стараем всички наши подвизи в една или друга степен да се съизмерват с мярата на нашето смирение, тоест осъзнаване на нашето реално положение, и с мярата на вярата. Тогава, ако има вяра и разбиране на нашето състояние, подвизите ще бъдат от полза и ще можем чрез тях да израстваме духовно и да се приближаваме към съвършенството.

Как наистина да се променим, а не само да говорим за това?

Мисля, че главният критерий за правилния пост намираме отново в Евангелието: намажи лицето си с елей и така покажи, че постът за теб е радост. Това не е някакво самоизтезание, а скок встрани от самия себе си, за да дадем на Бог възможност да действа.

Източник: Православие и мир

Превод: Анна Георгиева

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ychr 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики