В ди­а­лог със съ­вест­та

На­ча­ло­то на пос­та е бе­ля­за­но от сре­ща­та със ста­рия Адам в нас, с на­ше­то ис­тин­с­ко ли­це, ис­тин­с­ко аз. Та­зи сре­ща е ед­нов­ре­мен­но проз­ре­ние и во­пъл: “По­ми­луй ме, Бо­же, по­ми­луй ме!” За­що­то все­ки от нас, как­то се каз­ва в ка­но­на, с бе­зум­на ра­дост из­вър­ши прес­тъп­ле­ни­е­то на Адам и съ­що ка­то не­го се видя отдалечен от Бо­га иот  цар­с­т­во­то на веч­на­та нас­ла­да.

Как­во е де­я­ни­е­то?

Ос­к­вер­ня­ва­не­то на об­ра­за и по­до­би­е­то Бо­жие, пом­ра­ча­ва­не­то на ду­шев­на­та кра­со­та със страс­т­ни удо­вол­с­т­вия и прев­ръ­ща­не­то на ра­зу­ма от ду­хо­вен в зе­мен. В то­ва де­я­ние св. Ан­д­рей Крит­с­ки съ­зи­ра бе­зу­ми­е­то на чо­ве­ка.

Ин­с­тин­к­тив­на­та при­ро­да в чо­ве­ка, чи­я­то ос­нов­на за­да­ча е да оси­гу­ри за­до­во­ля­ва­не­то на фи­зи­чес­ки­те пот­реб­нос­ти, се прев­ръ­ща в тъм­на сти­хия, ко­я­то ал­ч­но те тлас­ка и пог­лъ­ща до сте­пен, зас­т­ра­ша­ва­ща жи­во­та. Да се от­да­деш на во­ля­та на ин­с­тин­к­ти­те е рав­но­сил­но на по­та­пя­не на ду­ша­та в тъ­ма­та и гъс­та­та мъг­ла на нощ­та на гре­ха, по­ко­ря­ва­не на плът­та.

Да от­к­ри­ем из­ка­ля­но­то об­лек­ло на сво­я­та плът, оз­на­ча­ва да ос­мис­лим ней­на­та за­ви­си­мост от страс­ти­те. А ду­ми­те на св. Ан­д­рей: “Раз­д­рах пър­ва­та си дре­ха, що ми из­тъ­ка Съз­да­те­лят, и за­то­ва ле­жа гол”, тряб­ва да се раз­би­рат ка­то са­мо­ли­ша­ва­не от своя об­раз, а го­ло­та­та се ос­мис­ля ка­то без-об­ра­зие.

Осъз­на­ва­не­то на соб­с­т­ве­на­та го­ло­та е из­к­лю­чи­тел­но тру­ден и мъ­чи­те­лен про­цес. Сра­мът тлас­ка чо­ве­ка да я прик­рие, сим­во­лен из­раз на то­ва със­то­я­ние са смо­ки­но­ви­те лис­та на на­ши­те пра­ро­ди­те­ли. По­доб­но на Адам и Ева, съв­ре­мен­ни­ят чо­век неп­рес­тан­но при­бяг­ва до смо­ки­но­ви­те лис­та, а имен­но - тър­си своя об­раз не в Тво­ре­ца и в пъл­но­та­та на чо­веш­ка­та същ­ност, а в от­дел­ни­те фраг­мен­ти на чо­веш­ка­та при­ро­да – би­ло пол или со­ци­ал­на ро­ля. Фик­си­ра­не­то и пъл­но­то иден­ти­фи­ци­ра­не с част­та, с от­дел­но­то, во­ди до прис­т­рас­т­ност, до за­ви­си­мост  – от тук и до не­тър­пи­мост, би­ло към дру­гия пол или към раз­лич­на­та об­щ­ност, към дру­го­то мне­ние.

Пос­тът е вре­ме­то, ко­га­то тряб­ва да се из­п­ра­вим пред сво­я­та го­ло­та смело. Да мо­жем да пог­лед­нем в се­бе си от­въд смо­ки­но­ви­те лис­та на об­ра­зо­ва­ние, про­фе­сия и пол и да приз­на­ем ужа­ся­ва­ща­та си го­ло­та. За­що­то ня­ма ни­що по-страш­но от то­ва да съз­реш без-об­ра­зи­е­то си.

Да по­е­меш по пъ­тя на се­бе­поз­на­ни­е­то, оз­на­ча­ва да се въ­о­ръ­жиш със смелост и си­ла, с неп­рек­ло­нен стре­меж към ис­тин­ност, за да раз­се­чеш па­я­жи­на­та на лу­кав­с­т­во­то на сър­це­то и да ра­зоб­ли­чиш са­мо­заб­лу­да­та на съз­на­ни­е­то, ко­е­то ри­су­ва об­ра­за на све­та и на са­мия те­бе. То­га­ва ед­на след дру­га ка­то пок­ри­ва­ло се свли­чат от ли­це­то ти мас­ки­те на со­ци­ал­но­то и лич­но бла­го­по­лу­чие и се от­къс­ва во­пъ­лът: “Ста­ни, ока­я­на ду­шо!”

Спо­ред св. Ан­д­рей Крит­с­ки, пре­би­ва­ва­щи­ят в грях е съз­на­те­лен уби­ец на съ­вест­та в ду­ша­та си. Пос­тът е вре­ме­то, ко­га­то съ­вест­та ни изоб­ли­ча­ва ка­то ро­би на те­ла­та си, ко­га­то съ­вест­та от­ва­ря гно­я­са­ли­те ра­ни на ду­ша­та и тя­ло­то, на­не­се­ни от убийс­т­ве­ни­те по­мис­ли. Един­с­т­ве­но­то, ко­е­то ти ос­та­ва е да ви­каш с пъл­на си­ла от без­д­на­та на гре­ха: “Съг­ре­ших и аз ка­то блуд­ни­ца­та; един­с­т­вен аз съг­ре­ших пред Те­бе.”

Да от­к­ри­еш в се­бе си Ка­ин, оз­на­ча­ва да от­к­ри­еш страс­ти­те не са­мо ка­то де­я­ние, но и ка­то по­ми­съл, кой­то по­губ­ва ду­ша­та. По­доб­но са­мо­поз­на­ние изис­к­ва и са­мо­раз­к­ри­тие. За сви­де­тел то­га­ва чо­век при­зо­ва и не­бе­то, и зе­мя­та: “Вни­ма­вай, не­бе, - ще за­го­во­ря. Зе­мьо, чуй гла­са на то­зи, кой­то се кае пред Бо­га и Го въз­пя­ва!”

Та­зи вът­реш­на бо­ра и мъ­жес­т­ве­но са­мо­раз­к­ри­ва­не от­ва­рят две­ри­те на по­ка­я­ни­е­то: “По­мил­вай ме, по­не­же пред Те­бе, Ед­нич­кия Бог, във всич­ко съг­ре­ших!” Но то­ва не е съ­жа­ле­ни­е­то и раз­ка­я­ни­е­то на ма­ло­душ­ния чо­век, кой­то ис­ка да из­бег­не на­ка­за­ни­е­то. Тук по­ка­я­ни­е­то е в нас­той­чи­во­то и лич­но тър­се­не на Спа­си­те­ля в Бо­га: “Пог­лед­ни ме, Бо­же мой, Спа­си­те­лю!”. То е Иова­та вя­ра и убе­де­ност, че Из­ку­пи­те­лят е жив, че спа­се­ни­е­то ни е в Бо­га.

По­кай­ни­ят ка­нон на св. Ан­д­рей Крит­с­ки е ди­а­лог на ду­ша­та със съ­вест­та, чий­то глас съв­ре­ми­е­то се ста­рае да заг­лу­ши с шу­мо­те­ви­ци­те на вън­ш­ния бля­сък и су­е­та­та. Той изоб­ли­ча­ва, но в съ­що­то вре­ме и раз­к­ри­ва глъ­бин­ни­те ос­но­ва­ния на чо­веш­ка­та ду­ша, ко­я­то ри­дае, пла­че и ви­ка към Бо­га. Чо­веш­ка­та ду­ша, ко­я­то коп­нее да се от­да­де на­пъл­но ка­то не­вес­та, очак­ва­ща своя Же­них: “Твоя чер­тог виж­дам, Спа­си­те­лю мой, ук­ра­сен, и ня­мам дре­ха да вля­за в не­го. Прос­ве­ти об­лек­ло­то на мо­я­та ду­ша, По­да­те­лю на свет­ли­на­та, и ме спа­си!”

Имен­но по­ка­я­ни­е­то е то­ва, ко­е­то под­дър­жа за­па­ле­ни све­тил­ни­ци­те на де­ви­ци­те - на­ши­те ду­ши - в очак­ва­не на Же­ни­ха. А ду­ша­та, очис­те­на и въз­п­ла­ме­не­на от по­ка­я­ни­е­то, очак­ва да се об­ле­че в Хрис­та, на­шия Спа­си­тел.