Мобилно меню

4.9540229885057 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (87 Votes)

o._dobromir.JPGЕвхаристията се преживява като Тайнството на събранието, Тайнство на единението, и няма никакъв друг критерий за членство в Църквата освен Причастието. То е завършителният момент на цялото евхаристийно събрание, който не може да се отдели от цялостната структура и последование на Литургията.

Литургическата практика на древната Църква свидетелства, че в евхаристийното събрание са се причастявали онези, които са участвали от самото начало, а в евхаристийното събрание са участвали само тези, които са се причастявали.[1] Тези, които без причина не са се приобщавали със св. Тайни, са били отлъчвани от събранието като такива, които нарушават „реда“. Това е засвидетелствано в апостолскои правила 8 и 9, които се отнасят както за свещенослужителите така и за народа. Апостолско правило 8: „Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършването на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи такава, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършил неправилно“;[2] Апостолско правило 9: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и св. Причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в Църквата“.[3] За същото говори и Правило 21 на Елвирския събор, което постановява отлъчване на тези, които в продължение на три недели дни не идват в евхаристийното събрание и не се причастяват. За това правило се споменава и в Правило 12 на Сердикийския събор, а също и в Правило 80 на Трулския.

Това означава, че древната Църква не е допускала по време на извършването на Евхаристията да има присъстващи, които в същото време да не са участващи в тайнството, т. е. да не приемат св. Причастие. Показателно е и Правило 2 на Антиохийския събор: „Всички ония, които влизат в църквата и слушат светите писания, но, противно на реда, не остават до край на молитва с народа или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от църквата, докато не се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат опростени“.[4] Това излизане на верните е било излизане с оглашените и каещите се, което е ставало преди началото на Литургията на верните, в която всички са се причастявали. Самото действие е било неестествено, но и ни разкрива, че на Евхаристията могат да присъстват само такива, които се причастяват. Излизането от богослужението е било самопонижаване от статута на царското свещенство в статута на отлъчените и оглашените, защото те са нямали дял не само в Причастието, но и в молитвите, които са предполагали възможността за участие в Евхаристията.

Практиката за излизане с оглашените е показателна, защото след началото на Литургията на верните излизането от събранието е било принципно невъзможно. Възгласът „Двери, двери“ свидетелства за затварянето на събранието и невъзможността дори на закъснелите християни да се присъединят към него. С Антиохийското правило и с приведените по-горе правила Църквата е декларирала, че участието в Евхаристията трябва да завършва с причастяване, независимо дали се отнася за народа, или за свещенството.

За съжаление обаче тези правила от 4 в. с времето са изгубили своето значение. Дори през 12 в. има спорове за тяхното разбиране и задължителност, а през 13 в. практиката, която те са осъждали, е била узаконена. Затова през 14 в. св. Николай Кавàсила вижда в отказа от св. Причастие не нарушаване на някакъв канон, а отхвърляне на Христовия призив: „… ако някой, на когото е дадена възможност да се присъедини към евхаристийното общение, откаже, той няма да получи освещаването, което дава пиршеството. Не поради факта, че не е пристъпил, а поради това, че при дадената му възможност е отказал да отиде… Как може да се вярва на любовта на онзи, който притежава способност да приеме тайнството, а не го приема?“.[5]

Постепенното изопачаване на древната църковна практика за редовното причастяване на всяка св. Литургия е довело до създаването на нова група в Църквата, която се е отъждествявала с верните, но само е присъствала на Евхаристията, без да бъде отлъчвана за това. С времето тя е станала преобладаваща и заради нея се е появил антидорът,[6] който всъщност е заместител на св. Дарове. Трапезата Господня е престанала да бъде трапеза, извършвана в Църквата и за Църквата.[7] Участието в Евхаристията на народа Божи се е отъждествило само с отговора „Амин“ на отделни възгласи на свещенослужителите. Появил се е иконостасът, който е отделил Олтара от вярващите и е скрил от тях извършването на Евхаристията. Тя се е превърнала във велика мистерия, но не в новозаветния смисъл, а почти в елинистичния.[8]

Утвърждаването на тази литургическа практика е намерило обяснение в положенията на схоластическото богословие, което е утвърдило клерикалното разбиране за Църквата, тайнствата и участието в тях. Появили са се най-различни изисквания към причастяващите се, макар че за древната Църква не са били познати предпоставки за участие в Евхаристията освен Кръщението и членството в църковната община.[9] Верните вече са били третирани като недостойни за редовно приобщаване към св. Тайни, което е сигурен белег, че е изгубен смисълът на Евхаристията и представлява отричане на Кръщението, чрез което се дава тази възможност. Прот. Николай Афанасиев пише: „Личното достойнство или недостойнство не трябва да се усложнява с въпроса за личната ни греховност. Последната винаги остава и дори човешката святост не означава безгрешност. Спасението се извършва чрез благодатта, която е дар Божи и се извършва в Църквата, а не индивидуално“.[10] Заради това епископът или презвитерът, преди да причасти себе си и народа, повдига от дискоса св. Агнец и възглася: „Светинята е за светите“, а народът му отговаря, че „Един е само свят, Един е само Господ, Иисус Христос – за слава на Бога Отца. Амин“.

Това означава, че само онзи, който се приобщава с Христос, се освещава, и че светостта не е морална категория, а онтологична и е възможна само в Евхаристията. Твърденията, базирани на някаква клерикална раздвоеност, че само свещениците могат да се причастяват в Евхаристията благодарение на някаква „специална“ благодат, която ги освобождавала от сложна и дълга подготовка, която същевременно се налага на царското свещенство, разбиват православната еклисиология. Като предчувства това, св. Йоан Златоуст казва, че свещеникът не се отличава от лаика, мирянина при приемането на Причастието и потвърждава, че „… ние всички се удостояваме с тях (т. е. св. Дарове); не така, както в Стария Завет, дето едно е ядял свещеникът, а друго – народът, и дето не е било позволено на народа да се приобщава с това, с което се е приобщавал свещеникът. Сега не е така, а на всички се предлага едно тяло и една чаша“.

[11]

Във връзка с това трябва отново да се осмислят постът, изповедта и подготовката за Причастие, тъй като тяхното погрешно разбиране и изопачаване днес става пречка за редовното причастяване и подхранва разделението между клира и миряните като членове на Божия народ. Причастяването не е израз на индивидуално благочестие, а белег на принадлежност към народа Божи. Ако Евхаристията се разбира индивидуалистично, т. е. като частно дело, естествено възниква въпросът за „честота“ на извършването на това частно дело. Ако обаче Евхаристията се възприема като общо дело на Църквата, т. е. като всеобщо дело на царственото свещенство, като общо благодарение на Божия народ, тогава подобен въпрос рискува да създаде чисто индивидуалистично отношение към участието в тайнството. Вярното църковно решение е възможно само в рамките на автентичното разбиране за Евхаристията като събитие на участие в Тялото Христово, в събранието на евхаристийната общност. Тогава приобщаването с евхаристийните Дарове има смисъл на приобщаване и единение с Христос и с останалите членове на общността, т. е. потвърждаване на принадлежността на всекиго към Тялото на Църквата. Решаването на този въпрос не може да става чрез прилагането на някакви „рецепти“, нито да се ограничава до промените в богослужебните практики. Това е въпрос за самата църковна идентичност на вярващите и е израз на съзнанието на Църквата като евхаристийна общност – събрание на целия Божи народ като царствено свещенство и народ свет.

„Евхаристийният глад“, за който говорят много съвременни богослови, поражда промяна в отношението към Литургията, но той може да бъде истински заситен не като индивидуален „успех“ на отделния християнин или енория, а като съборно участие на трапезата Господня на цялата Църква. 


[1] Срв.: Афанасиев, Н. Трапеза Господня, с. 111.
[2] Правила на светата Православна църква, Правила на св. апостоли, с. 67.
[3] Пак там.
[4] Правила на светата Православна църква, Правила на Антиохийския събор, 2, с. 252.
[5] Св. Николай Кавàсила, Тълкувание на божествената Литургия – цит. по: Шмеман, А. Великият пост, С. 2006, с. 143.
[6] От грц. анти (вместо) и дорон (дар). Днес по-известен с името „(а)нафора“.
[7] Срв.: Афанасиев, Н. Пос. съч. с. 128.
[8] От гр. μυστήριον (тайна, тайнство).
[9] Срв.: Авксентий, архим. Литургика, с. 417.
[10] Афанасиев, Н. Пос. съч., с. 131.
[11] Св. Йоан Златоуст, Тълкование върху Второто послание на св. ап. Павел към коринтяните, Беседа 18, с. 305.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/x34w 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)