Размисли за вярата на българина и сектата "Свидетели на Йехова"
Онзи ден тъстът ми вика: „Хайде да помогнеш на бабичката да досадите два реда от бостана, понеже останаха незасадени, пък всички други вкъщи сме ангажирани! Става ли?“ Аз не мога да отказвам на такива предложения и по принцип винаги се съгласявам. „Окей, викам му, в колко да дойда?“ – „Ами, когато останеш свободен.“
Речено – сторено. На следващия ден около обяд вече се бях строил в две редици и чаках бабата да изнесе мотиките и да се приготви. Разбрахме се да идем с тяхното трабантче. Старецът го изкара от гаража си, щото да се управлява това чудесно нещо се изискват твърде специални умения, натоварихме мотиките в багажника, взехме една петлитрова захабена тъмносиня туба със студена вода, качихме се и криво-ляво успях да потегля. Карах бавно, за да свикна с машината, а и спирачките й почти не хващаха. На два километра извън града отбих по черен път и след още двеста метра спрях край бостана. Както се казва, стигнахме Бостан…
Печеше хубаво майско слънце. В ясното небе пееха и се гонеха някакви птички. Съблякох се по тениска и си плюх на ръцете.
Забелязал съм, че трудът и физическата умора ме карат да се впускам в дълги приятни разсъждения. А когато видя мотика, винаги се сещам за този феномен – инструментът мотика се е използвал преди десетки хиляди години и все така активно продължава да се използва и днес. И едва ли някога ще спре да се използва. Може колелото да изчезне. Може и двигателят с вътрешно горене да изчезне. Но мотиката ще съществува, докато съществуват хората. Размислите ми в такъв момент навярно се предизвикват и като един вид компенсация за това, че на полето човек работи главно с гръбначния мозък, с приведен кръст, в който след няколко часа почва да се усеща характерна болка и централният мозък, за да компенсира и да се изравни по работа с гръбначния, започва и той трескаво да работи... Както и да е.
Копаех малки ямки, в които бабата след мен хвърляше семената. След това минавах втори път по реда, за да ги заровя и накрая минаваше пак тя и очертаваше пръстта над гнездата с ръка. Овтреме навреме спирах, подпирах се на мотиката, гледах небето, града в далечината, гората от другата страна и се заслушвах в песните на невидимите бързи птици. Направо ви се приисква в този момент да сте на моето място, нали? Заповядайте! Няма да ви взема много за услугата…
Тъкмо когато започнах да се изживявам като Йовков герой и да усещам началото на болката в кръста, на пръстта пред себе си забелязах една шарена смачкана хартийка. И понеже обичам винаги, като видя такава хартийка, да я изследвам подробно, се наведох и я разгънах. Беше част от листовка или списание на сектата свидетели на Йехова. Я, какво откритие! Какво ли прави тук това нещо?
Текстът
представляваше покана и обяснение на предстоящи по цял свят тридневни
конгреси под мотото „Отдавайте слава на Бога“. В горната част се
мъдреха и две снимки явно от подобни конгреси. На едната хора с
„твърди“ погледи, от най-различен произход – европейци, азиатци,
облечени с официални дрехи, ръкопляскат явно на своя оратор. С особена
убеденост в изражението се открояваше един млад късо подстриган
симпатичен ентусиаст, който също като останалите ръкопляскаше, но и
някак особено бе навел главата си на една страна като човек, убеден до
смърт в своята правота.На втората снимка самият техен оратор изнася оратория пред микрофона, ръцете му са на нивото на гърдите, полупротегнати и обърнати с дланите нагоре, сякаш убеждава и не лъже, обективът го е уловил в средата на думата, устните му са отворени като за звук „у“, главата му е също наклонена като на младежа от другата снимка и, разбира се, е облечен с черен костюм. Погледът на оратора сякаш казва с един комунистически ентусиазъм: „На мен ми пука за вас. Наистина. Ние с вас сме Божият народ. Ние ще се спасим.“
На тия
„свидетели“ какво да им анализирам. Те са си анализирани както са си.
Хора като всички хора. Хора с убеждения. Хора с фанатични убеждения.
Удавници, хванали се за сламка. Секта. Лъжа. Изглеждат толкова
чистоплътни, че чак полупрозрачни. Че чак ми става страшно – толкова
много маниашко излъчване на едно място. И тази чистоплътност тук не е
физически признак, не става дума за телата и лицата им. За друго става
дума.Заглавията на докладите, които предстоят да се четат на конгреса, се открояваха с удебелен шрифт и някои от тях заслужават да бъдат споменати: „Добрата земя“ – една предварителна представа за рая“; „Отразявайте като огледала славата на Йехова“; „Мразени без причина“; „Пазете се от гласа на чуждите“; „Нашите деца са скъпоценно наследство“; „Да свидетелстваме смело въпреки противопоставянето“…
Докато четях хартийката, изпитах различни чувства – учудване, недоумение, погнуса от лъжата, от факта, че тези хора не ги събира вярата, а някаква непонятна за мен солидарност, те говорят за лицемерни неща. Помислих си, че и на мен ми е било любопитно какво е раят, но чак пък „предварителна представа“ – тази представа дали включва и „обзавеждането“ на рая… и какво ще рече „добрата земя“, може би обратното на „лошата земя“, на която ние нещастните живуркаме… Помислих си, че не мразя без причина тези хора и че дори не ги мразя и с причина, а ми е някак унизително, че могат да бъдат подведени, че са предали доброволно свободата си на някаква куха кауза… Защо пък точно като огледала да отразяваме така и не разбрах… Помислих си, че навярно спадам към „гласа на чуждите“, чужд съм спрямо тях и те са чужди спрямо мен. Дано не останат чужди и спрямо себе си. Почудих се само техните ли деца са „скъпоценно наследство“, както твърдяха и дали децата изобщо са наследство. И накрая – дали им липсва смелост на тези, че се надъхват „да свидетелстват смело“.
Не. Тук не ставаше дума за вяра. В това листче ставаше дума за бизнес, наивност и отчаяние. На техните мащабни конгреси лидерите им обещават всичко. Обещават без задръжки. И както веднъж каза пред микрофона на Елена Йончева един от шефовете на мормоните в Солт Лейк Сити – ако трябва и чудеса ще направим. Истински чудеса. На всички тези ръкопляскащи, помислих си, им трябва по една мотика и яко копане, та да им дойде акъла…
И тогава забелязах
надписа! С голямо удоволствие и облекчение прочетох три думи, написани
разкривено в бялото поле с оранжев молив, избледнели от дъжда и
слънцето. Тези думи бяха: „ново семе дини“. Ето това е. Този, който е
написал думите, със сигурност няма да отиде и не е отишъл на
конгресите. Човекът просто е използвал по най-подходящия начин
„посланието“… И го е изхвърлил след това. И вятърът го е понесъл…А дините може би ще станат добри. Големи и сладки. Почвата беше рохка и влажна. И добри дъждове валят през този май, слава Богу!
