Текстът е част от приветствието на монс. Яромир Задрапа на конференцията на тема „Богословие – Църква – общество в диалог“, която се проведе на 23 и 24 ноември в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (тук).
Днес празнувате, представям си с голяма радост и благодарност, стогодишнината на Богословския факултет на СУ „Климент Охридски“. Това е изключително постижение, което отразява един век на ангажираност, размисъл и изследване, и представлява ценен принос към разбирането на богословието и неговото влияние в Църквата и в обществото.
Това събитие, което събира членове както на източните, така и на западните култури в София, ще спомогне за полезното сравняване и обмен на истината на единственото Евангелие на Христос, черпейки от плодотворното наследство и опит на всеки един, със съзнанието, че Църквата е нужно да диша с двата бели дроба (Препратка към изказването на папа Йоан Павел Втори: „Европа трябва да диша и с двата си бели дроба, единият: римокатолическия, другият: източноправославния“, бел. ред.).
В настоящия исторически момент, когато напрежението, радикализацията, причинена от различни фактори, и отрицателните сили, които се възползват от контрастите, се засилват, е очевидно, че Духът говори на Църквата за обновлението и преобразяването, които започват от изпълнението на единството в Христа. Това прави възможно свидетелството в този разделен свят, че има Личност, Божият Син, Който в Своята любов успява да разруши стените на разделението и наистина да насърчи стъпките към срещата и общението.
Съборността изразява нашето непрекъснато търсене на конкретни начини за общение – да се отворим, за да го живеем и да го споделяме все повече и повече, като вървим заедно към пълнотата в Бога.
Съборността съответства на съзнанието, че многообразието се превръща в богатство в рамките на динамиката на общението, съставено също от срещи и лични приятелства между членове на различни църкви.
Като християни и като църкви трябва винаги да помним, че само отвореността към Божия дар събужда в нас желанието да видим Неговото Лице в лицата на нашите братя. Това ни прави способни да разпознаем в лицето на брата до нас живото отражение на Бога и в същото време ни позволява да приемем насериозно живота на ближния и да направим неговата история наша собствена.
Бог се дарява на цялото човечество, Христос събаря стената, която в древния храм разделяше избрания народ от езичниците. „Защото Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си разруши враждата“ (срв. Еф. 2:14-15а). Разделението вече не съществува и за всеки се отваря възможността да върви по пътя на новия живот. Благодарение на този дар на Божия Син на Кръста и Неговото възнасяне при Отца, Светият Дух може да слезе върху цялото човечество.
Църквата е призвана да покаже, че „Бог не гледа на лице“ (срв. Деян. 10:34), защото Христос събори всяка стена. Светият Дух просвещава всички ни, давайки ни синовен живот, за да можем да живеем като чеда и следователно като братя и сестри. Взаимното разбирателство, сътрудничеството, общението, единството на човечеството не е просто хоризонтална реалност, а е дар, който идва от Бога Отца и който трябва да бъде приет. Този дар е Божията любов, разкрита ни чрез Христовата Пасха. Ние сме призвани да преодолеем разделенията и да приемем това отношение, благодарение на което можем да се изслушваме един другиго; и всеки, който слуша Светия Дух, „Духът на истината” (Иоан 14:17), да участва в начина, по който Бог ръководи историята.
Отците често използват образа на Ноевия ковчег, за да говорят за Църквата, човечеството, спасено от водите на потопа – ясна алюзия за кръщението, което прави така, че зверовете, които в природата се изяждат взаимно, да живеят мирно в кораба на Църквата. Това е възможно, защото животът на Троицата, който ни е предаден като дар с кръщението, ни прави способни да изпитаме общението, което не е взаимно изяждане като при зверовете.
Църквата или е общение, или изневерява на природата си. Докато в Ноевия ковчег животните живееха мирно, в Църквата овцете се блъскат една друга до смърт, казва тъжно св. Ефрем в едно от своите песнопения. Природата на Църквата е общностна, а съборността е начинът, по който Църквата се организира според своята общностна природа. Организацията на Църквата произтича от приемането на този живот, който не е неин, а е животът на Бога, който ни е предаден. В противен случай Църквата се превръща в партийна дисциплина или в безсилен опит да се задържат заедно много индивиди, които вървят всеки по своя път.
В органичния обаче живот на Тялото Христово, което е Църквата, дарът на живота, който едни дават на други, се превръща в противоотрова срещу смъртта. И структурата, организацията се превръща в тайнство, откровение и участие в този живот, от който се ражда.
Църквата се ражда от общението на Трите божествени лица и го съзерцава. Ражда се общението на кръстените – християнската общност, т. е. видимата Църква, която, свидетелствайки за Бога и Божия живот на света, привлича хората към общение и разширява неговия обхват, т. е. мисията и диалога с обществото.
Затова като християни ние трябва непрекъснато да търсим конкретни начини да живеем все повече и повече общението, като вървим заедно към неговата пълнота, т. е. към участието на целия Божи народ в Тялото Христово. Всъщност ние не само в неделя сме на църква (и не сме богослови само по време на следването си), а всеки ден и всеки час сме призвани да бъдем Църквата, да станем „изкупители на времето в обществото“.
* Монс. Яромир Задрапа е секретар на Папския съвет за насърчаване на християнското единство и отговорен за връзките с православните църкви (бел. ред.).
