Осма неделя след Неделя подир Въздвижение – св. Йоан Златоуст, архиепископ Константинополски
Литургийно св. евангелие: Лука 10:25-37
Безразличието – враг на любовта
Периодът на подготовка за празника Рождество Христово, който се разкрива пред нас от неделните евангелски четива, има за цел преди всичко проявата на любов и грижата към изпадналия в ръцете на разбойници човек. Това ни разказва със своя образен, иносказателен и силен език днешната притча за добрия самарянин. В нея Господ Иисус Христос ясно посочва, че любовта ни трябва да бъде освободена от условности и предразсъдъци, които ние обикновено сами си създаваме, за да оправдаем своето безразличие, от търсене на отплата и правене на сметки, от задръжки и резерви, които често ни пречат да проявяваме любовта на дело. Самарянинът, макар и да бил чужденец и друговерец, а това означава – враг на пострадалия юдеин, видя го и се смили. Като се освободил от враждебността и пристрастието, с удивителна чистота на мислите и сърцето живеел със силата и благодеянието на безкористната любов.
Тази Христова притчата показва, че любовта е съзнателно и доброволно отказване от неща, които – може би по право – ни принадлежат, като: лично време, удобства, занимания, пари и пр. Истински човешкото във всекиго от нас – независимо от социално положение, етнически произход и дори религиозна принадлежност – това е, че всички ние сме сътворени по Божи образ. Възловият въпрос не е „кой е неизвестният и анонимен ближен“, а „как ще станем ближни за онези, които се нуждаят от нашата помощ“? С други думи, как всеки от нас ще върви по пътя към своето богоуподобяване. Тези, които се нуждаят от нашата помощ, са много, а ние – трябва да признаем – сме „малки“ и „малцина на брой“, и немощни в усилията си да вършим дела на любовта. Затова нека се смиряваме и се каем, като осъзнаваме тази наша немощ, и да просим от Бога сили, за да изпълняваме своя християнски дълг на любов и саможертва.
Как да преодолеем безразличието?
Безразличното отношение на свещеника и на левита към ранения човек, който е от тяхната народност, е своеобразна критика към морала на мнозина от „религиозните“ хора; критика към морала на някои от нас, които, макар и да смятаме вярата в Бога за свещено дело, във всекидневието си подминаваме с безразличие нуждаещия се от нашата помощ човек, без да осъзнаваме, че от този момент започва нашето духовно падение.
Организацията и ритъмът на нашия живот, претрупаната ни програма и многото и най-различни занимания са такива и толкова много, че отслабват и буквално „изпаряват“ любовта и грижата към онези, които имат нужда от нас. Поводите и извиненията са много и все „благовидни“, както посочват тълкувателите на притчата. Страхът, несигурността и нуждата да се предпазим от възможна опасност или заплаха неизбежно допринасят за отказа ни от делата на любовта. Но и придържането към формалности, от друга страна, пречат да се достигне до същността на важните неща и задушават спонтанната ѝ проява. Често твърдим, че искаме или бихме могли да направим нещо добро, но смятаме, че не трябва, защото можем да бъдем разбрани погрешно. Освен това интересите и заниманията ни, професионалните ни задължения и личните ни приоритети понякога стават пречка да посветим време от своя живот и частица от своето сърце на нашия ближен. Нравственото безчувствие на съвременния човек е вече осезаемо и не може да се скрие. То е резултат и симптом на трагичното ни безразличие. Погълнати от стреса и от усилията ни да задоволяваме нашите собствени, нерядко, користни нужди, ние загърбваме чувствителността и човечността. Преследваме само полезното и изгодното. Губим усета за това, кои са фалшивите и гнили, маловажни и измамни и кои са истинските неща в живота. Не се борим достатъчно за възтържествуването на човечността, справедливостта, свободата и любовта.
При страшното безразличие и отстъпление на мнозинството, ние, вярващите, сме длъжни да поемем своята отговорност, защото не живеем сами за себе си в този свят. Има и други хора край нас. Ние сме отговорни не само, когато извършваме нещо зло, но и когато със своето безразличие, пасивност и липса на позиция оставяме другите да вършат зло. Безразличието помага да изстине любовта към ближните, то превръща човечността в цинична безчовечност и коравосърдечие. Но истинска човечност можем да придобием само тогава, когато се стремим да подражаваме, според силите си, на саможертвената любов на Богочовека – Господ Иисус Христос. Само чрез Него можем да имаме на дело любов към човека.
Обични братя и сестри, където има любов, там има жертви и усилия. Там има душевно и духовно мъжество. И само тогава може някой да бъде уверен, че е срещнал Бога, защото първо е срещнал, поинтересувал се е, направил е жертва и е обикнал Неговия образ – човека. Амин.
* По: Глас Господен, 14.11.2010 г. (бел. ред.).
