“Блаженопочившаго освободителя нашего
императора Александра Николаевича и всех
войнов, падших на поле брани за веру и
освобождению отечеству нашего, да поменет
Господ Бог во царствии Своем”.
(Възглас от Великия вход)
Възлюбени в Господа братя и сестри!
В православните храмове из цялата ни страна всеки път, когато се отслужва божествена света литургия, по време на Великия вход, ние, духовниците възгласяме към Бога да спомене в Своето Царство Царят-Освободител Александър Втори и хилядите български опълченци, руски, украински, белоруски, румънски и фински воини, пожертвали живота си за Освобождението на България.
Днес към нашите молитви се присъединяват и всички родолюбиви българи, които с благодарност и признателност отдават почит пред паметта на загиналите за свободата на отечеството ни.
Датата Трети март отбелязва възкресението на един народ, който близо
500 години беше без своя политическа и духовна свобода, народ, чиято
висока самобитна духовна и материална култура бе подложена на
унищожение.
Като светлина в мрака на петвековната нощ светеха огнищата на духа – манастирите. От тях изтичаха освежителни струи и кърмеха българския народ с християнската вяра, поддържаха националното му съзнание. Мъченици за вярата и усърдни книжовници – клирици и миряни съхраняваха духовното наследство, докато дойде времето на Възраждането, когато великият хилендарец преподобни Паисий запали огъня на националното пробуждане чрез искрящата родолюбива История славяноболгарская.
От излизането на дивната история на предивния български монах до подвига на братята руси за освобождението на България пътят бе по-кратък, макар много стръмен и кърваво- мъченически: път на неумолима борба за роден език, за църковно-славянско богослужение, за църковна независимост, за родно училище. Борба повсеместна, в която участваха с перо и оръжие монаси и свещеници, учители и родолюбиви занаятчии и търговци, селяни и граждани, устремени към изгрева на свободата.
Освободителната война на братята-руси и Освобождението на България, които изправиха българския народ на краката му, са естествен завършек на националната българска революция, която през десетилетията на нейния живот и особено през 1876 година – годината на Априлското въстание – струваше много човешки жертви.
Братя и сестри, в последните години се чуха различни гласове в публичното пространство, като например, че когато император Александър Втори подписвал Манифеста за обявяване на Руско-турската война, се ръководел не от любов към поробените братя-славяни, а от имперски амбиции, или, че не трябва да честваме Трети март като национален празник, защото свободата ни не е извоювана с усилията на българския народ, а ни е донесена даром на върха на руските щикове. Такива изявления са израз на неблагодарност и непризнателност не само към нашите освободители, но и към всички знайни и незнайни родолюбиви българи, които със своята саможертва подготвиха, проправиха пътя на нашето освобождение.
Нека не забравяме, че Бог е Този, чрез Когото ние “живеем и се движим, и съществуваме” (Деян.17:28), че всичко става по Негово съизволение, че свободата ни е дар от Бога, дар изстрадан и измолен, вследствие воплите и молитвите на измъчения български народ. Свободата е Божи дар и ние трябва да сме благодарни за нея не само на Бога, но и на тези, чрез които Той е осъществил Своя промисъл и ни я е дарил. Амин.
Като светлина в мрака на петвековната нощ светеха огнищата на духа – манастирите. От тях изтичаха освежителни струи и кърмеха българския народ с християнската вяра, поддържаха националното му съзнание. Мъченици за вярата и усърдни книжовници – клирици и миряни съхраняваха духовното наследство, докато дойде времето на Възраждането, когато великият хилендарец преподобни Паисий запали огъня на националното пробуждане чрез искрящата родолюбива История славяноболгарская.
От излизането на дивната история на предивния български монах до подвига на братята руси за освобождението на България пътят бе по-кратък, макар много стръмен и кърваво- мъченически: път на неумолима борба за роден език, за църковно-славянско богослужение, за църковна независимост, за родно училище. Борба повсеместна, в която участваха с перо и оръжие монаси и свещеници, учители и родолюбиви занаятчии и търговци, селяни и граждани, устремени към изгрева на свободата.
Освободителната война на братята-руси и Освобождението на България, които изправиха българския народ на краката му, са естествен завършек на националната българска революция, която през десетилетията на нейния живот и особено през 1876 година – годината на Априлското въстание – струваше много човешки жертви.
Братя и сестри, в последните години се чуха различни гласове в публичното пространство, като например, че когато император Александър Втори подписвал Манифеста за обявяване на Руско-турската война, се ръководел не от любов към поробените братя-славяни, а от имперски амбиции, или, че не трябва да честваме Трети март като национален празник, защото свободата ни не е извоювана с усилията на българския народ, а ни е донесена даром на върха на руските щикове. Такива изявления са израз на неблагодарност и непризнателност не само към нашите освободители, но и към всички знайни и незнайни родолюбиви българи, които със своята саможертва подготвиха, проправиха пътя на нашето освобождение.
Нека не забравяме, че Бог е Този, чрез Когото ние “живеем и се движим, и съществуваме” (Деян.17:28), че всичко става по Негово съизволение, че свободата ни е дар от Бога, дар изстрадан и измолен, вследствие воплите и молитвите на измъчения български народ. Свободата е Божи дар и ние трябва да сме благодарни за нея не само на Бога, но и на тези, чрез които Той е осъществил Своя промисъл и ни я е дарил. Амин.
