Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (5 Votes)
Toma.jpg“Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели и са повярвали”(Йоан 20:29).

Всеки човек, било то религиозно вярващ или не, неизбежно вярва. Животът ни е основан по-скоро на вяра, отколкото на знание, придобито от опита, защото нещата, които не виждаме със собствените си очи и не можем да докоснем и опознаем, са несравнимо повече от нещата, които лично познаваме.

Апостолите следвали Христа през цялото Му земно служение. Слушали учението Му, общували с Него лице в лице, станали свидетели на дивните Му чудеса, убедили се в силата на животворящото Му Слово, от което болни били изцерени, слепи проглеждали, мъртви били възкресявани.

Господ им се явил и след Своята смърт и Възкресение, беседвал с тях, поучавал ги, за да усили вярата им, че е Син Божи. Единствено ап. Тома отсъствал и въпреки свидетелствата на останалите апостоли не повярвал във Възкресението, а пожелал сам да се убеди в достоверността му. Осем дни по-късно Иисус Христос отново посетил Своите ученици, сред тях бил и ап. Тома. Вратата на дома, в който пребивавали апостолите била заключена поради страх от преследване. Дошъл Иисус, застанал посред тях и ги приветствал: “Мир вам!” След това се обърнал лично към Тома и му казал:“Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ!”(Иоан 20:27). Развълнуван Тома извикал: ”Господ мой и Бог мой!”. “Тома – казал му Спасителят – ти повярва, защото Ме видя; блажени са, които не са видели и са повярвали”(Иоан 20:28-29).

Свети апостол Тома се е удостоил да бъде един от Христовите благовестници и пратеници в света, приел и мъченическа смърт, и въпреки това в масовото съзнание неговото име се е превърнало в символ на съмнението, символ на онази “вяра”, която вярва само в нещата, които може да види с очите си да пипне с ръката си.

Всеки човек, било то религиозно вярващ или не, неизбежно вярва. Животът ни е основан по-скоро на вяра, отколкото на знание, придобито от опита, защото нещата, които не виждаме със собствените си очи и не можем да докоснем и опознаем, са несравнимо повече от нещата, които лично познаваме.
 
Приемаме, че физическият свят е такъв, какъвто го описват учените, че събитията в света са такива, каквито ги предават новинарите, доверяваме се на лекарите за здравословното си състояние, приемаме, че хората са такива, каквито ги виждаме и т.н. Вярваме, че светът е така ужасен, какъвто ни го представят медиите или, че светът е добро място за живеене, където всичко е премъдро устроено. Вярваме, че хората са лоши, че всички ни завиждат, мразят и искат да ни навредят, че “адът – това са другите”(Ж.П.Сартр), или пък вярваме, че всички хора са поначало добри и са наши братя в Господа. Всички неизменно вярваме в своята представа за живота и света и живеем според нея. Онова, което отличава щастливите от нещастните, оптимистите от песимистите, достойните от недостойните, идеалистите от материалистите са нещата, в които вярваме, ценностите, които изповядваме.

Ние, християните, вярваме, че Бог вечно съществува, че Той е сътворил света и човека, че Той е изкупил съгрешилия човек чрез изпратения на земята Свой Единороден Син, вярваме в тайнствата на Църквата и т.н. Св. ап. Павел изразява същността на вярата, когато говори, че тя е “осъществяване на очакваното” и “разкриване на невидимото”(Евр.11:7).

Вярата е енергично, горещо и пълно, неизискващо изкуствени логически доказателства, убеждение в истинността на това, което ние невидимо обладаваме. Науката може да създаде доказателства за Божието битие въз основа на известни факти от природата, историята и вътрешния живот на човека. Но тя не е в състояние единствено по логически път да произведе у човека убеждение в истинността на съществуването на Бога и във всички божествени дела. “Доказателството е човешко, вярата е Божи дар, често доказателството се явява оръдие на вярата, вложена от Самия Бог в сърцата – пише великият френски математик и философ Блез Паскал – “вярата иде от слушане”(Рим.10:17), но вярата е в сърцето и ни кара да кажем не “зная”, а “вярвам”. Разсъдъкът не може да постигне дълбоките тайни на съществуването; тях ги постига, т.е. признава вярата.

“Бог се показва на този, който Го търси с любов и се крие от този, който Го търси със студения си, лишен от любов, разум. Знанието без любов ни отдалечава от Бога, докато любовта, дори и без знание, ни води към Бога и чрез Бога до мъдростта”(М. Унамуно).

Юдеите не повярвали, въпреки че имали свидетелствата на самия Христос, на свети Йоан Предтеча, на самите Христови дела, свидетелствата на Свещеното Писание, и накрая – глас от небето – свидетелството на Отца. Не повярвали, защото не са имали любов към Бога. Ето тайната на всяко неверие: ако няма любов към Бога, то нито глас от небето, нито вътрешно озарение, нито най-достоверните свидетелства могат да направят нещо.

И обратното, ако има любов към Бога, ако знаеш, че в Него е твоя истински живот, то не са нужни никакви доказателства. Гениалният руски писател Достоевски изповядва: ”Ако някой математически ми докаже, че Христос не е истинен, то аз бих предпочел да остана с Христа, вместо с истината”. Вярата не е очевидност, тя е избор. Господ предлага всекиму: ето, пред тебе е живот и смърт, проклятие или благословение – избери живота, за да живееш ти и потомството ти (Второз.30:15,19).

Обръщайки поглед от радостните картини на евангелската вяра към себе си, ние изпитваме смущение. Нашата вяра не само не премества планини, но ние нямаме и това спокойствие, устойчивост, радост, които дава вярата; униние, страх, смут в сърцето са нашите обичайни състояния. И в отчаянието си ние често искаме някакви доказателства, знак за Божието присъствие около нас. Но очакването на доказателства за Божието битие е отказ от подвига на вярата.
   
Бог не ни принуждава и не ни насилва да вярваме в Него. Вярата е акт на свободен избор.
  
Но, може би, ще кажете: Господ е дал на ап. Тома свидетелство за Своето битие. За грешните души и това не е помощ – може да видиш и да не повярваш, както фарисеите. И днес стават чудеса: чудесни изцеления, различни случаи от нашия живот, които не биха могли да се изтълкуват по друг начин, освен като чудеса. Чрез възпоменанията за безчислените проявления на Божията любов към нас можем да се утвърдим във вярата, от която извират сила, радост и мир.

Братя и сестри, ако апостолите са се нуждаели от личен допир с възкръсналия Спасител, какво да кажем за нас, които сме така отдалечени от тях по време и по достойнство? Ако нямахме благодатното действие на Духа Божий, Който свидетелства за Христа и укрепва вярата ни, щяхме постоянно да се разкъсваме от съмнения по един или друг повод.

Прелест е да се надяваме, че Иисус Христос ще ни се яви лично, за да разсее съмненията ни. Това се случва само при изключителни случаи за Божието домостроителство. На нас Бог изпраща Светия Дух – Утешителя, за да отвори духовните ни очи и познаем Христа и целия си живот Нему да отдадем. Амин.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xp43 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum