Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (32 Votes)

Ис­то­ри­я­та на Ки­е­во-Пе­чор­с­ка­та лав­ра за­поч­ва в сре­да­та на 11 в. Лав­ри обик­но­ве­но на­ри­чат големи об­ще­жи­тел­ни ма­нас­ти­ри, ко­и­то на­пом­нят на малки град­че­та със сво­и­те раз­ме­ри, пос­т­рой­ки ули­ци („лав­ра“ в пре­вод от гръц­ки ези­к оз­на­ча­ва „ули­ца“). Съ­щес­т­ву­ват ня­кол­ко мне­ния за то­ва, ко­га имен­но пре­п. Ан­то­ний Печорски, ро­до­на­чал­ник на рус­ко­то мо­на­шес­т­во, се е по­се­лил в ед­на от Ва­ряж­ки­те пе­ще­ри, със­тав­ля­ва­ща част от днеш­ни­те Да­леч­ни пе­ще­ри, но мно­зин­с­т­во­то из­с­ле­до­ва­те­ли от­на­сят то­ва съ­би­тие към 1051 г. и имен­но тя се смя­та за го­ди­на на ос­но­ва­ва­нето на Ки­е­во-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир.

Като дошъл от Светогорския манастир „Есфигмен“ пре­п. Ан­то­ний оби­ко­лил ки­ев­с­ки­те ма­нас­ти­ри, ус­т­ро­е­ни от гър­ци, и не на­ме­рил в тях ис­тин­с­ки мо­на­шес­ки дух, затова предпочел да се уеди­ни в пе­ще­ра­та, ко­я­то по-ра­но оби­та­вал мит­р. Ила­ри­он.

Твър­де ско­ро ду­хов­ни­ят под­виг на пре­п. Ан­то­ний за­поч­нал да прив­ли­ча към пе­ще­ра­та ки­ев­с­ки­те граж­да­ни и арис­ток­ра­ти, които ид­вали при не­го за бла­гос­ло­ве­ние и ду­хов­ни съ­ве­ти. А те­зи, ко­и­то се стре­ме­ли да пос­ве­тят своя жи­вот на Бо­га, го мо­ле­ли да ос­та­нат с не­го в пе­ще­ра­та. По­се­ли­ли­те се в пе­ще­ра­та мо­на­си из­ко­па­ли за се­бе си но­ви ки­лии, съ­е­ди­ни­ли ги с дъл­ги под­зем­ни проходи и там ус­т­ро­и­ли под­зем­на цър­к­ва „Бла­го­ве­ще­ние на Прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца“. Та­ка се об­ра­зу­ва­ла Пе­чор­с­ка­та оби­тел.

Ско­ро пе­ще­ра­та ста­на­ла твър­де мно­го­люд­на за тър­сещия уеди­не­ние пре­п. Ан­то­ний. През 1061 г., след ка­то пос­та­вил за стар­ши на бра­тя­та пре­п. Вар­ла­ам, пър­вия Ки­е­во-Пе­чор­с­ки игу­мен, той се от­тег­лил на съ­сед­ния хълм, къ­де­то из­ко­пал за се­бе си но­ва ки­лия. Та­ка би­ли пос­та­ве­ни ос­но­ви­те на Близ­ки­те пе­ще­ри. Ко­га­то и там око­ло пре­п. Ан­то­ний се съб­ра­ли мо­на­си, об­ра­зу­ва­ли се два­та ком­п­лек­са на под­зем­ния ма­нас­тир, из­вес­т­ни под наз­ва­ни­е­то Да­леч­ни и Близ­ки пе­ще­ри.

По­ра­ди сми­ре­ние преп. Ан­то­ний не при­ел ни­то све­щен­с­т­во, ни­то игу­мен­с­т­во, но не прес­та­вал да бъ­де отец и нас­тав­ник на бра­тя­та. Ду­хом той пре­би­ва­вал с тях, не­го­ви­те мо­лит­ви низ­веж­да­ли в тех­ни­те сър­ца не­бес­на­та бла­го­дат, ук­ре­пя­ва­ща ги във вя­ра­та и под­виж­ни­чес­кия жи­вот, пъ­лен и със скър­би, но и с не­из­ка­за­на ра­дост. Ня­ма­ло доб­ро­де­тел, в ко­я­то те да не пре­ус­пе­ли, ня­ма­ло и по­рок, кой­то мо­на­си­те да не пре­о­до­ле­ли със си­ла­та на Бо­жи­я­та бла­го­дат. На­ри­ча­ли ги „ан­ге­ли в плът“.

През 1240 г. ор­ди­те на мон­гол­с­кия хан Ба­тия раз­ру­ши­ли Ки­ев, а за­ед­но с не­го и Ки­е­во-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир. Све­де­ни­я­та за пе­ще­ри­те, от­на­ся­щи се към то­ва вре­ме, са твър­де ос­къд­ни. Из­вес­т­но е са­мо, че пе­ще­ри­те на лав­ра­та, освен че се оби­та­ват от мо­на­си, слу­жат и ка­то мяс­то за пог­ре­бе­ние на за­щит­ни­ци­те на Ки­ев.

До на­ше вре­ме се е съх­ра­ни­ло из­на­чал­но­то пла­ни­ра­не на пос­т­рой­ки­те на лав­ра­та, прек­рас­но хар­мо­ни­ра­щи с ре­леф­ния лан­д­шафт на дес­ния бряг на р. Дне­пър. Ма­нас­ти­рът е раз­по­ло­жен на ви­со­ки хъл­мо­ве, меж­ду ко­и­то има дъл­бо­ко де­ре, раз­де­ля­що го на т. нар. Гор­на лав­ра, къ­де­то още в 11 в. се пре­мес­ти­ли повечето от бра­тя­та, и Дол­на лавра, къ­де­то се на­ми­рат Близки­те и Да­леч­ни­те пе­ще­ри. Все­ки от ком­п­лек­си­те се със­тои от ня­кол­ко хра­ма, ад­ми­нис­т­ра­тив­ни, жи­лищ­ни и сто­пан­с­ки пос­т­рой­ки.

На гор­на­та те­ри­то­рия на лав­ра­та око­ло глав­ния храм „Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но“ би­ли раз­по­ло­же­ни ки­ли­и­те на бра­тя­та, сгра­ди­те на ти­пог­ра­фи­я­та, бол­нич­ният ма­нас­тир и ра­бо­тил­ни­ци. Тук се на­ми­ра Го­ля­ма­та кам­ба­на­рия на лав­ра­та и брат­с­ка­та тра­пе­за­рия с цър­к­ва. Ос­но­ви­те на глав­ни­я храм на Ки­е­во-Пе­чор­с­ка­та лав­ра – цър­к­ва­та „Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но“ са пос­та­ве­ни през 1073 г., през 1088 г. е бил за­вър­шен, а през 1089 г. – ос­ве­тен. Ни­то ед­на цър­к­ва в древ­на Ру­сия не би­ла та­ка по­чи­та­на, как­то то­зи храм. С те­че­ние на вре­ме­то той бил раз­ру­ша­ван, пре­об­ра­зя­ван и на­но­во въз­ди­ган, ка­то не­по­ко­ле­би­ма све­ти­ня на пра­вос­ла­ви­е­то.

На хъл­ма, въз­ви­ша­ващ се на за­пад, над Близ­ки­те и Да­леч­ни­те пе­ще­ри, през 11 в. има­ло при­ют за стар­ци и ин­ва­ли­ди, ос­но­ван от преп. Те­о­до­сий Пе­чор­с­ки. Шест ве­ка по-къс­но, през 17 в., тук би­ла пос­т­ро­е­на го­ля­ма стран­ноп­ри­ем­ни­ца, къ­де­то през 19 в. за пок­лон­ни­ци­те би­ла ус­т­ро­е­на бол­ни­ца с цър­к­ва.

Лав­ра­та би­ла ог­ра­де­на от ви­со­ки ка­мен­ни сте­ни, раз­ру­ше­ни през 1240 г. от ор­ди­те на мон­гол­с­кия хан Ба­тия, но по-къс­но от­но­во били въз­с­та­но­ве­ни. Днес це­ли­ят ма­нас­тир е ог­ра­ден с ви­со­ки ка­мен­ни кре­пос­т­ни сте­ни с ъг­ло­ви ку­ли. Те­зи сте­ни за­поч­на­ли да стро­ят на гор­на­та те­ри­то­рия в края на 17 в. при хет­мана Иван Ма­зе­па и впос­лед­с­т­вие не­кол­кок­рат­но били пре­ус­т­ро­я­ва­ли и раз­ши­ря­ва­ли.

До вре­ме­то на имп. Пе­тър І, кой­то от­нел от ма­нас­ти­ра 10 хек­та­ра, лав­ра­та при­те­жа­ва­ла 28 хек­та­ра зе­мя. На те­ри­то­ри­я­та на Гор­ния ма­нас­тир от 20-те го­ди­ни на 20 в., ко­га­то се ус­та­но­вя­ва бо­го­бор­чес­ка­та власт, и до днес е раз­по­ло­жен Дър­жав­ният ис­то­ри­ко-кул­ту­рен му­зей. Дол­на­та част на лав­ра­та не е вър­на­та на Цър­к­ва­та, а ѝ е да­де­на за пол­з­ва­не под арен­да.

Ки­е­во-Пе­чор­с­ка­та оби­тел ста­на­ла сво­е­об­раз­на ака­де­мия за пра­вос­лав­ни йе­рар­си. До на­ча­ло­то на 13 в. от ре­ди­ци­те на ней­ни­те мо­на­си са из­лез­ли петдесет на брой епис­ко­пи. Мно­го пе­чор­с­ки ино­ци ста­ва­ли ми­си­о­не­ри и се от­п­ра­вя­ли да про­по­вяд­ват хрис­ти­ян­с­т­во­то в оне­зи об­лас­ти на Ру­сия, къ­де­то на­се­ле­ни­е­то би­ло ези­чес­ко.

Иг­ра­ей­ки зна­чи­тел­на ро­ля в обе­ди­не­ни­е­то на из­точ­нос­ла­вян­с­ки­те зе­ми, би­дей­ки ду­хо­вен, со­ци­а­лен, кул­ту­рен и прос­ве­ти­тел­с­ки цен­тър, Пе­чор­с­ка­та оби­тел се пол­з­ва­ла със зас­лу­же­на сла­ва не са­мо в Ру­сия, но и в Пол­ша, Ар­ме­ния, Ви­зан­тия, Бъл­га­рия и др. стра­ни.

От 40-те го­ди­ни на 13 в. до на­ча­ло­то на 14 в. Ки­е­во-Пе­чор­с­ка­та лав­ра би­ла сви­де­тел­ка на та­та­ро-мон­гол­с­ки­те на­шес­т­вия и за­ед­но с на­ро­да пре­тър­пя­ла бед­с­т­вия. По то­ва вре­ме мо­на­си­те жи­ве­е­ли не в са­ма­та оби­тел, а око­ло нея, в го­ри­те, в уеди­не­ни пе­ще­ри и тай­но сли­за­ли в един оце­лял стра­ни­чен ол­тар на цър­к­ва за из­вър­ш­ва­не на бо­гос­лу­же­ние. В сре­да­та на 14 в. за­поч­на­ла ли­тов­с­ка­та ек­с­пан­зия над Ук­рай­на. Въп­ре­ки че за­поч­на­ло уси­ле­но на­саж­да­не на римока­то­ли­циз­ма, Пе­чор­с­ка­та оби­тел жи­вее­ла в то­зи пе­ри­од пъл­нок­ръ­вен жи­вот. Пре­о­до­ля­вай­ки раз­лич­ни труд­нос­ти, към края на 16 в. ма­нас­ти­рът ак­тив­но се въз­раж­да. Из­г­раж­дат се хра­мо­ве и се при­до­би­ват но­ви зе­ми. Еже­год­но св. оби­тел приемала до 80 хи­ля­ди пок­лон­ни­ци. Лав­ра­та за­де­ля­ла зна­чи­тел­ни сред­с­т­ва за раз­ви­тие на об­ра­зо­ва­ни­е­то: из­дър­жа­ла соб­с­т­ве­но на­чал­но учи­ли­ще, ду­хов­но учи­ли­ще, от­пус­ка­ла сред­с­т­ва за обу­че­ние на бед­ни уча­щи се от Ки­ев­с­ка епар­хия. Съ­щес­т­ве­ни би­ли по­жер­т­во­ва­ни­я­та на лав­ра­та в го­ди­ни­те на Рус­ко-япон­с­ка­та и Пър­ва­та све­тов­на вой­на.

След ок­том­в­рийс­кия прев­рат (1917 г.) за лав­ра­та за­поч­на­ли най-труд­ни­те в ней­на­та ис­то­рия вре­ме­на. През 1926 г. тя би­ла обя­ве­на за ис­то­ри­ко-кул­ту­рен дър­жа­вен му­зей, а през 1930 г. ма­нас­ти­рът бил зак­рит. Част от бра­тя­та би­ли от­ве­де­ни на сто­ти­на ки­ло­мет­ра от Ки­ев и раз­с­т­ре­ля­ни, а ос­та­на­ли­те хвър­лени в зат­во­ра или из­п­ра­те­ни на за­то­че­ние. Лав­ра­та би­ла под­ло­же­на на ра­зо­ре­ние и раз­ру­ше­ние. На ар­хи­тек­тур­ни­те и ис­то­ри­чес­ки цен­нос­ти на лав­ра­та би­ли на­не­се­ни ог­ром­ни вре­ди в го­ди­ни­те на Оте­чес­т­ве­на­та вой­на. На 3 но­ем­в­ри 1941 г. бил взри­вен глав­ни­ят храм на оби­тел­та „Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но“. До­се­га не е ус­та­но­ве­но точ­но кой е из­вър­шил то­ва – хит­ле­рис­ти­те или съ­вет­с­ки­те не­ле­гал­ни.

В края на 50-те го­ди­ни, по вре­ме на Хру­шчов­и­те го­не­ния, му­зе­ят се прев­ръ­ща в раз­сад­ник на за­си­ле­на ате­ис­ти­чна про­па­ган­да. През 1961 г. дейс­т­ва­щи­ят ма­нас­тир, въ­зоб­но­вил дей­ност­та си на те­ри­то­ри­я­та на Дол­на­та лав­ра по вре­ме на фа­шис­т­ка­та оку­па­ция, бил оп­раз­нен и не­го­ви­те на­сел­ни­ци из­го­не­ни. През юни 1988 г. във връз­ка с чес­т­ва­не­то на 1000-го­диш­ния юби­лей от пок­ръс­т­ва­не­то на Ки­ев­с­ка Рус на но­во­съз­да­де­на Пе­чор­с­ка об­щи­на би­ла пре­да­де­на те­ри­то­ри­я­та на Да­леч­ни­те пе­ще­ри с всич­ки на­зем­ни пос­т­рой­ки и пе­ще­ри, а през 1990 г. би­ла пре­да­де­на и те­ри­то­ри­я­та на Близ­ки­те пе­ще­ри.

Мо­лит­ва­та и тру­дът ви­на­ги са би­ли ос­но­ва на жи­во­та в Ки­е­во-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир. Днес лав­ра­та има свои шло­се­ри, стро­и­те­ли, дър­во­дел­ци, ар­хи­тек­ти, ши­ва­чи, гра­ди­на­ри, пче­ла­ри, пе­ка­ри, гот­ва­чи. Из­вър­ш­ват се сел­с­косто­пан­с­ки дей­нос­ти. При ма­нас­ти­ра има ту­рис­ти­чес­ко бю­ро. В ико­но­пис­на­та, юве­лир­на­та, зла­тар­с­ка­та, ши­ваш­ка­та и ке­ра­мич­на­та ра­бо­тил­ни­ца се съз­да­ват за­бе­ле­жи­тел­ни про­из­ве­де­ния на цър­ков­но­то из­кус­т­во.

От 1992 г. на те­ри­то­ри­я­та на лав­ра­та се на­ми­рат ад­ми­нис­т­ра­тив­ни­те сгради на Ки­ев­с­ката мит­ро­по­лия. Ня­кол­ко кор­пу­са за­е­мат Ки­ев­с­ка­та ду­хов­на ака­де­мия и се­ми­на­рия, въз­ро­ди­ли сво­я­та дей­ност през 1989 г.

Въз­раж­да­не­то на оби­тел­та се е от­ра­зи­ло бла­гот­вор­но и на вън­ш­ния об­лик на лав­ра­та: ­рес­тав­ри­ра­ни са хра­мо­ве и сгра­ди, об­ла­го­ро­де­ни са зе­ле­ните площи на ма­нас­тир­с­ка­та те­ри­то­рия. След 60-го­диш­на раз­ру­ха е въз­с­та­но­вен глав­ни­ят храм „Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но“. Ду­хов­но­то въз­раж­да­не пред­по­ла­га не тол­ко­ва въз­ди­га­не на ка­мен­ни цър­к­ви, кол­ко­то съ­зиж­да­не на хра­мо­ве в ду­ши­те на те­зи, ко­и­то ид­ват в тези църкви в тър­се­не на Бо­га, на из­це­ле­ние и спа­се­ние.

Великите печерски подвижнициСв. Теодосий

Жи­во­тът на мо­на­сите, обитаващи пе­щер­и­те на Киево-Печорската лавра, про­ти­чал в неп­рес­тан­на мо­лит­ва, строг пост, без­мъл­вие, бор­ба с не­мощ­на­та плът, със страс­ти­те и дя­во­ла. Те из­ну­ря­ва­ли те­ла­та си с труд, ко­па­ей­ки пе­ще­ри, ко­и­то за крат­ко вре­ме се пре­вър­на­ли в прос­т­ран­но и слож­но под­зем­но се­ли­ще. Въз­лю­би­ли Бо­га и же­ла­ей­ки да при­до­би­ят ве­чен жи­вот, мо­на­си­те се от­ри­ча­ли от пре­лес­ти­те на све­та и ся­каш се пог­реб­ва­ли в пе­ще­ри­те. Под пок­ри­ва на зе­мя­та те на­ми­ра­ли ти­ши­ната и уеди­не­нието, не­об­хо­ди­ми за ду­хов­ни­те им тру­до­ве. В пе­ще­ри­те под­виж­ни­ци­те не тър­се­ли ни­що друго, ос­вен Бо­га и спа­се­ние за ду­ши­те си и от­п­ра­вя­ли мо­лит­ви за све­та, по­то­пен в гре­хов­на тъ­ма.

Най-висшият под­виг на са­мо­от­вер­же­ност в Пе­чор­с­кия ма­нас­тир би­ло зат­вор­ни­чес­т­во­то. Мо­на­си­те, стре­мя­щи се към по-го­ля­мо съ­вър­шен­с­т­во в мо­лит­ва­та и без­мъл­ви­е­то, с бла­гос­ло­ве­ни­е­то на игу­ме­на и ду­хов­ни­ка на св. оби­тел­ се от­тег­ля­ли в зат­вор, т. е. из­ко­па­ва­ли си мал­ка ки­лия, в ко­я­то се за­зиж­да­ли, ос­та­вяй­ки за връз­ка със све­та мал­ко про­зор­че. С го­ди­ни те пре­къс­ва­ли об­ще­ни­е­то си с хо­ра­та, об­ри­чай­ки се на пъл­на са­мо­та. Два-три пъ­ти в сед­ми­ца­та игу­ме­нът или ня­кой от бра­тя­та оти­вал до тяс­но­то про­зор­че, ос­та­вял прос­фо­ра и мал­ко во­да и, из­п­рос­вай­ки бла­гос­ло­ве­ние, се от­да­ле­ча­вал. Ако ня­ма­ло от­го­вор и хра­на­та ос­та­ва­ла не­до­кос­на­та, то­ва оз­на­ча­ва­ло, че мо­на­хът е завър­шил своя зе­мен под­виг. Зат­во­рът се от­ва­рял и опя­ва­ли оби­та­те­ля му в съ­ща­та ки­лия, в ко­я­то се под­ви­за­вал.

Ско­ро пе­щер­ни­ят ма­нас­тир ста­нал те­сен за бра­тя­та и през 1060-1062 г. над Да­леч­ни­те пе­ще­ри би­ли пос­т­ро­е­ни дър­ве­ни ки­лии и цър­к­ва „Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но“. Та­ка за­поч­на­ла да се застроява на­зем­на­та те­ри­то­рия на лав­ра­та. За игу­мен на ма­нас­ти­ра бил из­б­ран преп. Те­о­до­сий Пе­чер­с­ки, кой­то ста­нал ро­до­на­чал­ник на об­ще­жи­тий­но­то мо­на­шес­т­во в Ки­ев­с­ка Рус. Пе­ще­ри­те ве­че се из­пол­з­ва­ли ка­то мяс­то за уеди­не­на мо­лит­ва или за пог­ре­бе­ния на мо­на­си.

И днес най-го­ля­ма­та све­ти­ня на Ки­е­во-Пе­чор­с­ка­та лав­ра са мо­щите на пе­чор­с­ки­те свет­ци, по­ко­я­щи­ се в Близ­ки­те и Да­леч­ни пе­ще­ри. В Да­леч­ни­те пе­ще­ри по­чи­ват мо­щи­те на 49, а в Близ­ки­те пе­ще­ри – на 73 ка­но­ни­зи­ра­ни свет­ци.

В Да­леч­ни­те пе­ще­ри, сре­щу вхо­да на хра­ма „Рож­дес­т­во Хрис­то­во“, се на­ми­ра дъл­бо­ка ни­ша, къ­де­то в стък­ле­ни и ме­тал­ни съ­до­ве се съх­ра­ня­ват ми­ро­то­чи­ви­те гла­ви на не­из­вес­т­ни Бо­жии угод­ни­ци. Су­хи, не­пок­ри­ти с ко­жа, те из­точ­ват от се­бе си по свръ­хес­тес­т­вен на­чин мѝро, което из­це­лява не­дъ­зи­те на все­ки, кой­то с вя­ра прис­тъп­ва и се по­маз­ва с не­го. Гла­ви­те ми­ро­то­чат по раз­лич­но вре­ме и със­та­вът на мѝ­ро­то им е раз­ли­чен. В съ­вет­с­ко вре­ме ми­ро­то­че­не­то на св. гла­ви се било прек­ра­ти­ло и се въ­зо­б­но­ви­ло ед­ва след възраждането на духовния живот в ма­нас­ти­ра. Хи­ми­чес­ки­ят ана­лиз на мѝро­то, нап­ра­вен в ла­бо­ра­то­ри­я­та на ка­тед­ра­та по би­о­хи­мия в Ки­ев­с­кия ме­ди­цин­с­ки ин­с­ти­тут, по­ка­зал на­ли­чие в не­го на ви­со­ко съ­дър­жа­ние на бел­тък, ко­е­то е ха­рак­тер­но са­мо за жи­ви ор­га­низ­ми. Уче­ни­те не мо­гат да обяс­нят фе­но­ме­на на ми­ро­то­чи­ви­те гла­ви. За вяр­ва­щи­те то­ва е чу­до и дейс­т­вие на Бо­жи­я­та бла­го­дат.

Ежед­нев­но в 13 ч. в хра­ма на пре­п. Те­о­до­сий Пе­чор­с­ки в Да­леч­ни­те пе­ще­ри се из­вър­ш­ва мо­ле­бен, след ко­е­то се по­маз­ват всич­ки при­със­т­ва­щи с мѝ­ро от ми­ро­то­чи­ви­те гла­ви. В пе­ще­ри­те по ста­ро­дав­на тра­ди­ция все­ки ден, да­же и през Ве­ли­кия пост, ко­га­то по ти­пик не се по­ла­га, се от­с­луж­ва бо­жес­т­ве­на св. Ли­тур­гия.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kaw 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин