Мобилно меню

4.969696969697 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (33 Votes)

647601Всички сме чували как по време на св. Литургия дяконът отправя следното  прошение:

Християнски, безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд, от Господа да просим.

Темата за смъртта е малко жестока, но в тази беседа ще се опитаме да я подсладим. Факт е, че всички прошения на Църквата към Бога са за реални нужди на нашето битие. Те не са измислени, фалшиви, условни, а съвсем реални. Колкото и да чукаме на дърво, когато слушаме за край на живота - нали така казват някои: чукни на дърво да не умрем! - смъртта е неизбежна реалност за всеки от нас. И вместо да се страхуваме от нея, по-добре да я победим, да победим този страх. Докато човек се страхува, страхът го преследва. Ако се страхуваш от нещо, то те преследва. Ако го победиш, тогава не те преследва. И със сигурност, ние като чеда на Църквата, не трябва да потискаме тези неща в нашето подсъзнание. Не казвам, че трябва да мислиш ден и нощ за смъртта. От друга страна е добре човек да има реална представа за тези  неща. 

В пасхалната нощ св. Йоан Златоуст призовава никой да не се бои от смъртта. Защо обаче? – защото смъртта на Спасителя ни освободи. Защото смъртта на Спасителя ни от освободи от страха от смъртта и от самата смърт.

Смъртта не е в нашата природа. Бог не ни е създал, за да умираме, тя е неестествено събитие, въпреки че след падението е станала нещо естествено. Но понеже не сме създадени да умираме, нашата природа не я приема. Каквото и да правим, природата ни се противи. Защото тя е нещо чуждо и дори  враг на нашето битие. Трябва да я победим, не я приемаме, как да кажем, с удоволствие. Може да я приемем с удоволствие само когато поставим като противотежест от другата страна на везните Христос. Когато видим смъртта като врата, която ще ни доведе до Христос, и понеже обичаме Христос, ако Го обичаме и видим това събитие като преминаване  и причина за среща и единение с Него, тогава може да победим смъртта и да погледнем на нея по различен начин, с друга перспектива, с други очи. Във всеки случай човешката природа не приема смъртта.

Някога, като бях по-млад, и аз се правих на юнак. Помните, когато ви говорех: "Е, остаряваме, ако станеш на 50, 55, колко ти остават още? На 70-75 си заминаваш. Проста логика. Направи една разходка из гробищата да видиш къде лежат всички... след немного и ти ще си там". Но сега, когато и аз остарях, не говоря по този начин, защото... сякаш и аз започнах да виждам гробищата пред мене и идеята не ми харесва много-много...

Смъртта не е в нашата природа. Бог не е създал смъртта. Затова човек не я иска и  не се сродява с нея. Но след падението, в това следгреховно състояние, тя вече е неизбежна даденост за всеки от нас. С разума си знаем,  че ще умрем, макар всъщност и да не го вярваме. Не го вярваме, защото нашето битие е създадено за безсмъртие. Душата ни така е създадена - да върви към  безсмъртие и ние не вярваме, че ще умрем, не можем да го разберем. Тялото умира, но всъщност ние няма да умрем, ще вървим по нашия път в друга форма, без тялото, до възкресението на мъртвите, до онзи час, когато Христос ще възкреси всички мъртви и ще се съединим отново с нашите тела, бидейки вече нетленни, ще продължим нашия живот и се молим тогава да бъдем съединени с Христос в любовта.

Църквата ни приземява и по духовни, и по педагогически причини, защото, ако всеки човек осъзнаваше, че животът му има край, че ще напусне този живот и ще мине през един стадий, където не знае какво ще се случи, тогава много наши дела и действия биха били различни.

Отците казват: помни твоите последни дни и часове и ще избегнеш много грехове. Пустинните отци имали като голяма добродетел, аскеза и основа на духовния живот и борба помненето на смъртта, което развивали, въпреки че е тежко и не е за всички хора. Защото, ако някой човек е депресивен тип, за  него помненето на смъртта е нещо, което няма да издържи лесно. Това ядене иска здрав стомах. Може да е здравословно ядене, да съдържа витамини, много хранителни елементи, но да не е за всички стомаси, защото, особено в нашата епоха, трудно намираш хора, които могат да издържат този духовен труд.

Но когато се самозабравяме и умът ни се надуе повече от нормалното, или когато нещастието ни задушава, или когато щастието и успехът ни „развинти” ума, е добре да си „ударим  една доза” помнене на смъртта, за да не можем нито в успеха, нито в нещастието да се отчайваме и да чувстваме, че всичко свърши. Нито пък във време на възход и успех трябва умът ни да се надува и да си мислим, че сме вечни в този свят и ще го завладеем целия.

Църквата ни увещава да се молим краят на живота ни да бъде християнски. Това  е най-важното. Нашето излизане от този живот да бъде  запечатано с Христовото присъствие. Да  помним Христос, да не загубим своя ориентир в последните си часове. И колкото повече остаряваме, трябва да се опитваме още по-усилено и постоянно да помним Бога, да се обучим непрестанно да помним Бога, в молитвата към Бога. Защото, когато ни  напуснат телесните, душевните и интелектуални сили, поне нашето сърце да може да се движи към Христос. Прави ми впечатление, че краят на хора, които се подвизаваха в непрестанната молитва,  беше съпроводен от призоваването на Христос. И това е най-важното. Всички други неща, които правим, няма да присъстват в онзи час. Или дори да са там, какво могат да ни дадат? Да речем, че ще умра с хиляди човеци около мен, това какво може да ми помогне в последния час?  Никой не може да ми помогне. Навярно даже ще ми влошат състоянието. Докато помненето на Христос и Неговото присъствие помага на човека да има необходимата трезвост, за да бъде неговото излизане от живота победа над смъртта, да не ни победи мракът и страхът от смъртта, а Христовото присъствие да царува в душата ни.

***

Преди известно време почина един свещеник от Никозия – о. Христодул, който беше човек, отдаден на молитвата. Посетих го малко преди да почине, беше болен, с тежък проблем в сърцето. Казах му:

- Търпение, отче Христодуле!

- Опитвам се, колкото мога, да проява търпение.

- Казвай молитвата, отче!

- Единственото, което мога да правя, е това.

И наистина, очите му бяха затворени, защото в Кипър имаме този лош навик да посещаваме болните, сякаш са някаква забележителност. Както отиваме да разгледаме един музей. Ако аз се разболея, не идвайте, моля ви! Защото, когато човекът е болен, се нуждае от тишина, да може да си почине и преди всичко да се помоли. Той не е забележителност. В онзи час трябва да се посвети на пътуването към Бога. А не който отиде: "Отче Христодуле, разбра ли ме? Кой съм?  Отвори си очите! Говори ми! Позна ли ме?  Кой съм?..."

Представете си един болен човек, който е в последните мигове от живота си и се опитва да си събере ума, да види какво ще прави, къде ще отиде, как ще извърви пътя си. А ти да идеш да го мъчиш и да питаш дали те е разбрал кой си, дали не те е разбрал, поздрави и такива работи. Това не е хубаво. Ако пък хората все пак отидат при такъв болен, нека седнат, да се помолят, както правим на Света Гора.

Когато имахме такива случаи, отивахме, стояхме там и се молихме с Иисусовата молитва на глас, за да помогнем на човека, който е на умиране  и се подготвя да излезе от този свят. Не говорехме, а четяхме Акатиста към Света Богородица или към Честния Кръст, четяхме Евангелието или Псалтира, но най-вече се молехме. Много пъти, когато някой почваше да говори, отците му казваха да мълчи. По-скоро самият човек, който беше на умиране, не позволяваше да говорят, защото вече не е време за социално общуване. Това е един от най-важните моменти, сигурно най-важният от нашия живот - излизането от този свят и подготовката да срещнем Христос. И дано Бог ни даде време да се подготвим. Защото не знаем. Има случаи, когато хората имат време, но и други, когато  си заминават внезапно, ненадейно, когато нямат време.

Християнски край на живота означава нашето излизане от този свят да бъде запечатано с благословението и присъствието на Христос. Но ще ми кажеш - нима трябва да чакаме онзи час, за да направим християнски своя живот? Ние не знаем как действа Божията милост , не знаем как Божието милосърдие работи в душите на хората, но със сигурност е  изключително опасно и рисковано да чакаш последните си часове за твоето покаяние. Не можеш да правиш  това, защото навярно няма да имаш възможност, времето или силата да го направиш. Никой не знае. Затова е добре човек с времето да отсича излишните неща.

Помня нашия старец Йосиф  Ватопедски, който в последните 3-4 години от живота си не приемаше да чуе нищо друго, в което не се говореше за Христос. Нито искаше да му казваме новини, нито какво става с Кипър. По-рано, когато беше по-млад, можеше да попита: "Как сте, какво правите?", за да ни даде усещането, че се интересува от нас. Но в последните години все ни спираше: "Остави това, чедо!" И веднага насочваше словото си към Христос, към Бога, към излизането от този свят. Нито приемаше лъжеутехи от рода на: геронда, как си, да живееш дълги години! На многая лета! Един път отидох да му пожелая За много години! на празника, а той ми каза:

- Остави това, чедо! Това не е за нас сега. Нека  гледаме нашето излизане от този свят и срещата с нашия Баща, как ще подготвим душата си да срещне Христос, това има значение. Всичко друго са суетни неща.

В  крайна сметка, животът на човека ще бъде съден по тези часове, те ще съдят целия ни живот и нашият успех или неуспех ще зависи много тях.

Помня един старче на Света Гора, наш съсед, който, когато остаря и усети, че е  близо краят му, направи преглед на живота си и ме извика и ми каза:

- Моля те, имам някои неуредени неща, които искам да оправя. Имам няколко дълга.

- Дължиш някъде пари, геронда?

- 30-40 години ги имам тези дългове!

- Е, били са изтрити. Минали са толкова години.

- Не,  тези не се изтриват.

Той  ми каза: 

- Ще отидеш в Лаврата, ще намериш еди кой си отец. Веднъж преди толкова и толкова години, когато бях в манастира, той дойде и поиска нещо, но се скарахме и не си простихме. Да отидеш да му кажеш, че искам да ми прости, защото моят край наближава. След  това да отидеш да намериш и този, и този.

Той направи цял списък с хората, за които чувстваше, че в даден момент им е говорил зле, онеправдал ги е, наранил ги е и не се е покаял. Чувстваше дълг към тях. Хубаво е и ние да правим такъв преглед на живота си и да нямаме неуредени духовни проблеми. Съвестта да не ни обвинява, че има нещо неуредено и да се питаме: ако сега си тръгнеш, какъв отговор ще дадеш на Бога?

Друг свещеник имаше две-три неуредени духовни неща. Той сам ми го разказа. Отишъл да види стареца Порфирий. Това се случи преди много години, тогава още бях в Новия скит. Старецът Порфирий тогава беше сляп, но веднага щом влязъл, той му казал:

- Отче, ако сега умреш, ще отидеш директно в ада!

Свещеникът онемял. Старецът му казал поради това, това и това. По три причини – три неуредени въпроса. Открил му ги. По-късно той ми каза:

- Пази Боже! Представяше ли си да бях умрял?! Какво щеше да стане?

Ти ще чакаш старецът Порфирий да ти каже, че трябва да уредиш тези неща? Важно е  човек да не чувства в душата си, че нещо не е уредено. И особено  в отношенията ни с другите хора. Това има голямо значение. Връзката с Бога мога да я възстановя във всеки един момент, но връзката с другия човек не мога, когато си искам.

Един монах на Света Гора ми разказа следната истинска случка. Той беше в манастир, който преминаваше през криза  - имаше малко монаси, отците бяха малко, и организацията не беше добра. Този монах беше млад,  в този манастир беше постриган за монах, но реши да смени манастира, да отиде в друг, който беше по-добър, по-духовен, по-добре организиран. Един хубав ден се премести. Наистина, това беше спасително, помогна му изключително много, укрепи го, той израстна духовно, но все го занимаваше един въпрос – дали всичко е наред, спасявам ли се, има ли нещо неуредено, на което не съм обърнал внимание? Веднъж, когато се молил, видял във видение - не било сън - че се намирал в съборния храм на един манастир. Там извадили св. мощи и ги поставили върху една маса, както правят на Света Гора, където един свещеник стои и обяснява чии са мощите. Така и станало тук. Един свещеник показвал св. мощи. Свещеникът бил в светлина - т.е. това бил Ангел. Имало една голяма мощехранителница, която отвън била много хубава и свещеникът с голям труд я извадил. Тя привлякла вниманието на този монах и той се запитал на кого ли е тази голяма мощехранителница? Чии мощи са вътре? Когато стигнал там, виждайки и останалите св. мощи, попитал свещеника:

- На кого са тези св. мощи вътре?

- Погледни!

Той отишъл да погледне и видял вътре един ужасен, разложен и черен труп. Той се ужасил, отвратил се,  имало ужасна смрад и  му се погадило. Той попитал свещеника:

- Ама на кого са тези останки?!

- Твоите.

Свещеникът веднага изчезнал. Монахът се съвзел, ужасил се, казал си: "Ще погина, ако сега умра! Нещо става!". Той потърсил в себе си и намерил какъв е проблемът,  т.е. по-скоро свещеникът му казал - да го кажеш на стареца си! И той открил, че наистина има нещо неуредено. Когато си тръгнал от първия манастир, неговият старец по онова време, който го постригал за монах и който бил игумен на първия манастир, се разстроил твърде много от това, наранил се и не му дал благословение. Монахът му казал: имам-нямам  благословение, тръгвам, не мога да остана повече! Изминали 20 години оттогава и този монах бил на зряла възраст. Игуменът вече  не изпълнявал игуменските задължения и живеел сам в една калива в пустинята. Той отишъл и му  казал:

- Геронда, преди 20 години си тръгнах от манастира. Тогава ти беше игумен, разстроих те, наскърбих те. Моля те, прости ми! Дай ми твоето благословение!

- Не, не ти прощавам, ти ме разстрои, нарани ме, аз те обичах, грижих се за теб, тръгна си, без да ме зачетеш. Аз те направих монах, аз съм твоят старец. Не ти прощавам! Тръгвай си!

Горкият, дойде в скита, видя нашия старец и му каза:

- Не ми прощава!

- Не става. Трябва да отидеш да ти прости.

- Не мога да го убедя! Толкова е  наранен, че не ми прощава.

Както и да е. Застъпиха се други хора, които  придумаха  дядото. Монахът също отиде, занесе му някакви дарове, какво мислите, локум, такива неща. Придумал го, той омекнал, простил му и наистина почувствал, че този въпрос е решен.

Велико нещо е, както казва св. ап. Йоан, да не ни осъжда нашето сърце, и особено що се касае до нашата връзка с други хора. Да нараняваме душата на другия човек е много лесно. Понякога на изповед идват  много възрастни хора. Веднъж  една  бабичка каза:

- Оплаквам се от съседката - тя отдавна почина – но когато бях млада, едни сватовници я питали за мене, някой искал да се ожени за мене, и тя му казала: "Не зная, сине, дали е добра. Върви и питай, аз не мога да ти кажа!" И намекнала, че не съм честна и благоразумна!

Виждаш ли сега как постъпила съседката? Уж не искаме да кажем за някого, че е лош човек, уж не искаме да нарушим евангелския закон да не съдим, но го е казваме така, че да се разбере, че имаме нещо предвид. И мислиш, че по този начин си се отървал от осъждането?

Та онази баба се оплакваше. Аз й казах:

-  Бабо, прости й! Кажи три пъти "Бог да я прости!"

- О, не мога, трудно ми е! После се ожених за един друг, с който животът ми беше мъчение. Докато ако се бях омъжила за другия...

-Абе, бабо, сега да се върнеш обратно да се омъжиш пак ли? Ето, омъжила си се,  животът ни свърши.

Не искаше да й прости.

Това е бреме. Сега го казвам, за да се смеете, но е бреме. Затова е добре преди да отминем от този живот, да седнем да направим преглед на нашия живот и особено ако имаме духовни дългове към други хора, да се погрижим  чрез съвета на нашия духовник, а не да отиваме сами и да безпокоим другия: Знаеш ли, преди 15 години те обвиних! А да поискаме съвет, да попитаме какво да направим, но да поправим нещата. Защото неправдата, клеветата спрямо другия, е много грозно нещо.

Един път Солун обвиниха един архимандрит, който отишъл в училище и изповядвал учениците. Едно момиче от гимназията се забавила на изповедта. Влизайки в клас, тя казала на съученичките си, че се забавила на изповедта и накрая архимандритът я целунал. Това не било вярно. Тя си го измислила и казала на съученичките си, за да се прави на интересна. Те от своя страна го казали на учителката си, която я възкликнала:

-  Нима наистина се случи това?!

Тя, невинно дете, момиче, казало:

- Да!

Учителката отишла при директора. Директорът извикал момичето. То вече се срамувало да признае истина, нито навярно можело да разбере какви последици може да има това. Той я попитал:

-  Наистина ли се случи това?

- Случи се.

- Със сигурност?

- Да.

Директорът отишъл  при владиката и му казал:

- Еди-кой си духовник, който идва в училището, направи това нещо.

Владиката постъпил както предписвал уставът и край с архимандрита. Той изчезнал. Момичето не знае нито как се казва, нито какво станало. Изчезнал от града. Дали владиката го изгонил, дали бил низвергнат, сам ли си тръгнал, не се знае точно.

Вижте как една проста постъпка коствала живота на един човек. Това е бреме. След това момичето имаше много трудности в живота си и винаги чувстваше, че е извършило тази неправда. "Бях дете, бях момиче, не го направих нарочно", казваше тя. Но злото станало. Затова е хубаво, понеже тук повечето от нас са възрастни хора, да поправяме всички грешки, за да имаме християнски и непосрамен край на живота.

И към децата си бъдете внимателни, защото и те мога да бъдат онеправдани, да ги раним и да се чувстват наранени. Имахме случай, където един свещеник почина и синът му не искаше да дойде на погребението, защото се чувствал ощетен при подялбата на имуществото.

Разбира се ти ще ми кажеш, нима прави добре? Не, не прави добре. Той е длъжен да прости на баща си и майка си, но както детето е длъжно да прости, така и ние сме длъжни да простим. От друга  страна, и ние трябва да внимаваме да не нараняваме съвестта на другия човек, защото не знаеш какво може да стане в неговата душа. Понякога нещо, което за нас може да е много просто и дори смешно, за другия може да е гибелно. Ти може да кажеш: една шега ти казах, бе, детето ми! Но за другия това да е голяма рана и с твоята шега да прободеш неговата душа. Затова трябва да изпитваме себе си и да нямаме за критерий само нашата съвест, нито да се оправдаваме с това "не го направих нарочно". Добре, не си го направил нарочно. Горко ти, ако си го направил нарочно, тогава щеше да бъдеш злодей! Но независимо дали е било нарочно, ти си отворил рана в другия човек и трябва да поправиш нещата.

Св. Епифаний Кипърски искал да направи забележка на своя дякон, но го наранил. По време на св. Литургия обаче не видял да слиза Светия Дух, както ставало дотогава. Той изследвал съвестта си и разбрал, че е огорчил дякона и затова му поискал прошка. Тогава извършил св. Литургия. И какво казва Евангелието? То не казва: "ако имаш нещо срещу брата си (не принасяй дара си)". Мнозина казват: моето сърце е чисто. Нищо нямам. Добре,  чувстваш, че сърцето ти е чисто. Но я попитай другите, които бяха до теб. Тяхното сърце какво казва? Ти си направил на кайма сърцето на другите. Спиш си блажено и казваш: спя като бебе! Добре, спиш като бебе, но Евангелието не казва "ако ти имаш нещо срещу брата си", а "ако твоят брат има нещо срещу теб" (иди се помири с него и тогава принеси дара си). Тоест,  критерият не е ти какво чувстваш в сърцето си, а другият какво чувства в сърцето си към теб.

Критерият е твоят брат, така казва Христос. Христос не е казал празни и случайни думи,  а  поставя като критерий твоя брат. Много хора могат да кажат: казах една дума, забравих я, изпуснах се, аз така говоря, след пет минути я забравям. Добре, ти имаш дарбата след пет минути да я забравяш, но другият не я забравя, а остава в нея. 

Много пъти съм виждал това, не знам как става, но там, където съществуват рани в душата на човека, е нужен голям труд, години наред, за да се излекуват. Но има  случаи, където душата на човека се наранява твърде много, той води голяма борба и пак не може да преодолее това.

Четох в книгата на един съвременен свят човек, който казва, че душата на човека има собствена чувствителност и може толкова много да се нарани, че дори раната да се излекува, остават белезите на гвоздеите. Както било върху тялото на Христос -  Христос възкръснал и приел нетленно тяло, но белезите на гвоздеите останали върху възкръсналото тяло - казва светецът. Така и  в душата на човека може да стане същото. Раната да е толкова  голяма, че да остави белег. Казахме, че може да не си убил другия, да не си го набил, да не си му изскубал косата, нито нищо. Може една дума да си му казал, едно движение да си направил - вместо да му подаря този автомобил, му подарих другия. Вместо да му дам тази къща, му дадох другата. Едно просто движение и той дори да е казал: "Добре де, нищо не е, няма проблем!" Но душата му да се е наранила, не може да го преодолее и ще си тръгне от този свят с тази рана в себе си.

Това е голямо бреме за нашата душа, което ще изпитаме  при нашето излизане от този свят. Затова в миналото хората внимаваха изключително много и когато някой умирал, другите около него се грижили да не си отиде неопростен, с вътрешни празноти,  грижели се да уредят тези  неща. Днес навярно нямаме тази възможност. Но тогава го правили.

Нашият старец винаги подчертаваше, че трябва да внимаваме изключително много да не вършим  неправда срещу другия човек, защото, по думите му, ако съгреша пред Бога, сме аз и Бога, лесно ще се разберем. Ще заплача, ще се покая, ще кажа: "Боже, прости ми!"  Дори  в последните секунди Бог може да ни помогне да кажем: "Боже, смили се над мене, грешника!"  и така да се възстанови връзката ни с Него.

Но как ще поправя моята връзка с другия, който нараних и онеправдах? Виждате  какво каза Закхей – „половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно”. Той не се задоволи да каже:  "Христе мой, оклеветих няколко човека, окрадох няколко човека, прости ми!"  Откраднал си? Да отидеш да го върнеш; оклеветил си, да отидеш да оправиш клеветата, както си я казал, така и да я поправиш.

И при мен идват и ми казват: "Извинявай, обвиних те!" Добре си направил, че си ме обвинил. Бъди благословен! Имаш благословение да ме обвиняваш! Но нещата не свършват тук. Къде ме обвини? По телевизията. И идваш сега в изповедалнята, където сме двамата, понеже те гризе съвестта и казваш: "прости ми, че те обвиних!" Да, Бог да ти прости. Няма проблем! Но не поправяш така твоя грях. Трябва да отидеш в телевизията - мен не ме бърка, не отивай, но ако не бях аз, а някой друг, щях да те принудя да отидеш. Ти отиде в телевизията и  направи другия за резил, очерни го и каза страшни неща, а  след това отиваш и казваш скришно: извинявай!

Тогава, когато ме обвиняваха (преди години имаше организирана кампания срещу Лимасолския митрополит Атанасий. Накрая нейните инициатори сами признаха, че всичко е било нагласено – бел. прев.), дойде един и пъхна под вратата ми една бележка, върху  която пишеше:  ако те оскърбих, те моля за прошка! С уважение, името и  един голям подпис.

Намерих човека и му казах:

- Виж, да ти кажа нещо. Бог да ти прости от първия момент, когато ми стори това! И  добре  ми стори, заслужавам го и отново го направи, ако искаш,  но не успокоявай съвестта си – пред Бога не си наред.  Спрямо мене да, но не и спрямо Бога. Не става, господине, да сториш на другия всичко това и да му пъхнеш една бележка под вратата: ако те разстроих, прости ми!  Е, какво е това?

Един друг човек дойде на един църковен празник и ми целуна ръката. След това казвал: "целунах му ръката и бях опростен!" Добре, какво трябваше да ми направиш, да ми отхапеш ръката? Целунал си ми ръката, да си жив и здрав! Но аналогично на падението трябва да бъде и твоето покаяние. И какво казва св. Йоан Кръстител? Не само да казваш, че си се покаял, а да поправиш твоя грях и да сториш плодове, достойни за покаяние. Не се поправят твоите грехове така, както ти си мислиш. Затова човек трябва да очиства своята съвест. И ако е възможно всеки ден, особено ние, възрастните, всяка вечер да отделяме време и да се питаме: ако Бог ме призове в този момент да си тръгна от този свят, как ще се явя пред Него, готов ли съм? Сърцето ми не ме ли изобличава в нещо? И най-вече спрямо другите хора?

И да имаме силата и дръзновението да се покаем не според това което ние чувстваме, защото обикновено, ние страстните хора, имаме хиляди оправдания, но реално мамим себе си, а според критерия, който е нашият брат. Защото, както казва св. ап. Павел, ако съдим себе си преди съда, след това Бог няма да ни съди. В противен случай ще бъдем осъдени от Бога и даже не от Бога, а от нашите дела - те ще ни съдят. Тогава съдът ще бъде безмилостен.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wa9cc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.