Мобилно меню

4.8604651162791 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (86 Votes)
1_76.jpgГнуся се от смъртта, отвращава ме самата мисъл, че някой от моите близки може да умре, затова доскоро я пъдех и дори прескачах молитвите за починали сродници в молитвеника. Детският ми спомен за Задушница – баба става рано, ритуално замесва корите, поръсва ги с овче сирене и цялата къща ухае на печена баница, после излизаме на гробищата – пикантно място за  пикник сред кръстове и паметници; милите селски жени ми предлагат лакомства, които приемам, но отблъсквам скръбта им и спомените за мъртвите.

Детското ми усещане за безсмъртие не може да се примири и да  приеме, че смърт има и тя е реалност, подобно на злото около нас. Така се чувствах само до преди месец, когато трябваше да посрещна и проумея смисъла на тайнството на раздялата с най-любим човек. Да се смиря и порасна, явно смъртта на родител е нещо като инициация за детето, за да стане възрастен – не знам, може би... Но е доста корав урок за преглъщане. За мене най-трудните уроци за това как да живея като християнин идват чрез моите най-ближни-роднини-родители-и-братя по кръв, по-лесно ми е да обичам цялото човечество, отколкото тях...

Завръщане у дома след 30 години
 
Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик (Лука 14:26).

Когато бях неофит във вярата с облекчение приемах тези думи на Спасителя – те ме изцеряваха от родовото бреме на наследствената предопределеност към греха. Но истината е, че така се и самооправдавах за дистанцираността си към родителите ми - техният развод беше травма, черна кутия, която не исках да отварям. Това лято осъзнах, че в императивността на тези думи се крие тайната на духовното израстване, че трябва да придобия нови очи, за да видя семейната ни драма, ново сърце и нов разум, за да се завърна при родителите си и да ги разбера, обикна  и приема, този път завинаги!

Писането е моят начин на разбиране и общуване, най-сърдечният ми копнеж е да пиша, а откакто разбрах за болестта на моя баща, съм вцепенена, не мога ред да сътворя, идеите минават покрай мене, докосват ме с неосъществимата си красота, посягам към клавиатурата и блокирам... Тази импотентност е плод на гордостта ми, осъзнах го – от гордост, търсейки да пиша велики и поучителни текстове, потискайки истината, се превърнах в безплодна смоковница. Напиращите искрени думи ме изобличаваха, не ги разбирах, предпочитах да се самосъжалявам, да бягам от себе си, само и само да не се изправя срещу страха от смъртта. Страх, Срам и чувство за Вина – кълбо от три отровни змии, сплели се около сърцето ми! Страх от болестта и смъртта на татко, срам от това, че го отричах, че му се сърдех и гневях за грешките от миналото, а в същото време безумно и всеотдайно го обичах, и чувството за вина, че не съм добро дете, добра дъщеря и добра християнка. Щом не съм се помирила с родителите си, значи съм фалшива и лицемерна християнка - толкова е логично, а ми трябваха толкова години, за да приема това изобличение, хем знам, че който не почита майка си и баща си, не може да е с Христос. 

Счупената икона на семейството

Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (Лука 14-27).

21.9.2009 г.
Днес е последният ден на лятото, правителството ни го отпусна като ден за празненства, пътешествия и по-дълъг уикенд. При мене тази схема не проработи, защото съм на друг режим, неподвластен на правителството - живея на село, в бащиния дом, където се грижа за умиращия ми баща. Ситуацията е критична – кризисна, защото покрай болестта на моя татко като гнойни циреи избиха с години потискани семейни тайни, лъжи, прикривани и открити лудости.

23:10 ч. – татко най-после заспа, след като го намазах с елея от Рилския манастир от св. Йоан Рилски – изумява ме готовността, с която ми дава да го намажа, и слава Богу – настъпи подобрение, спря да се дере от раздиращата кашлица и сега спи. Татко не кашля, а похърква, майка в съседната стая също спи и похърква. И двамата са беззъби и двамата остаряха по един и същи начин, само дето майка си загуби ума преди 30 години от шизофренията, а татко преди 9 месеца от метастазите на рака в мозъка и от тумора в лявата половина на главата. Храненето за него е ритуал, който продължава повече от час, защото вкусва от любимите си домати, супа и сирене бавно, с наслада, като за последно, храня го с лъжичка и се радвам на новата близост между нас. Това е чудото, за първи път сме истински близки, той ми дава да го гушкам, да му мия краката, защото се е превърнал в малко дете в тялото на възрастен.

22.9.2009 г.
Майка ми се казва Мария, а татко - Иван и са били най-влюбените хора на земята, поне така разказват хората от село. Нещо като селските Ромео и Жулиета от 60-те години на 20 век, защото семействата им са били политически несъвместими – майка е кулашко чедо, а татко дете на убедени сталинисти. След развода им започна “Студената война”, в нея и аз участвах, пропагандата срещу вражеския лагер на кулаците беше безпощадна, двамата живееха разделени в къщите на родителите си на двата бряга на реката, над която се беше спуснала “Желязната завеса”, нямах право да я преминавам, камо ли да общувам с врага.
Бях на 7 години, когато злата сестра на баща ми прогони майка, промивайки му мозъка, че е негов дълг да ни пази от нея, че тя е опасно болна, че може да ни заколи и куп подобни дивотии. Сега знам, че това е било лъжа, но тогава за мене беше естествено да се сгуша до по-силния и послушно да се отрека от майка си. В резултат на това безумие, останала без съпруг и трите си деца, отхвърлена, унизена и обругана, майка отключи психичното си заболяване. Затова не я познавам, не съм живяла с нея, но изначално винаги съм усещала любовта й. Дори в мигове на прозрение съм си мислила, че някога, при Второто пришествие, в Небесното царство, нашето разбито семейство пак ще се събере. Ще се прилепят парчетата на счупената икона на нашето семейство и татко и майка отново ще бъдат заедно! По Божията милост двамата се събраха отново през това лято, сякаш Бог с невидима ръка подреждаше объркания им живот. Иначе просто имах нужда от помощ за физическите грижи и така естествено майка се завърна, а татко беше разбрал грешката си и я прие у дома след 30 години отсъствие. Студената война приключи и при нас.

Аз шетам, готвя, пера, чистя, всичко, което съм правила като досадно задължение, сега го правя като свещенодействие за моите родители, защото всеки жест тежи и звучи по по-различен начин, когато баща ти умира, а майка ти намира най-после живот, опора и истина. Милите ми, мили, объркани родители. Господи, моля Ти се, смили се над тях! ГОСПОДИ, ОБИЧАМ ТЕ, НАУЧИ МЕ ДА ТЕ ОБИЧАМ И ДА ТИ СЛУЖА ПРЕЗ ВСИЧКИТЕ ДНИ НА МОЯ ЖИВОТ, АМИН!!!

На другия ден татко вече не можеше да става от леглото, съвсем замлъкна и състоянието му се влоши.

Един месец по-късно

23.10.2009 г.
Все още не мога да повярвам, че той си отива, гледам любимото лице, милвам ръката му и не искам да го пусна. “Трябва да го оставиш да си иде, не го измъчвай” - гласът на сестра ми е твърд, тя вече е усетила присъствието на смъртта. Татко заспа, диша на пресекулки, спира и пак започва, лицето му е спокойно, само ръката конвулсивно потрепва. Знам, че отец Александър се моли за него, че монах Михаил се моли за него, че всичките ми приятели се молят за него и тази молитвена благодат се докосва до нас. Цялото пространство се изпълва със сакралност. Двете със сестра ми сме обзети от неописуемо спокойствие и твърдост, че трябва да бдим и да се молим до леглото му. Молитвите към Господ Иисус Христос и св. Богородица бликват съвсем естествено от сърцата ни. Не знам как е станало, но вече не ме е страх от смъртта, не се чувствам като прокажена от нея, очаквам я с тиха скръб, а не с погнуса. По много странен начин всички мелодии, звучащи по радиото през тази нощ при него, бяха като специални знаци, без да са поръчани специално – любимият му кларинет на Ибро Папазов...

В събота, на 24.10.2009 г., посрещайки изгрева, татко издъхна... В този миг не се уплашихме, трите с майка се прегърнахме, после извикахме най-възрастната ни роднина да ни помага с измиването и обличането на тялото. Всичко беше чинно, тихо и изпълнено със смисъл. Тялото е храм на душата и неговото измиване с вода е предобраз на бъдещото възкресение и предстояние пред Бога в чистота и непорочност, а обличането му е символ на думите на апостол Павел “тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното - да се облече в безсмъртие (1 Кор. 15-53). Пак апостолът ми даде думи на утеха, които сърцето ми прочете по нов начин:

А щом това тленно тяло се облече в нетление и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана:

"смъртта биде погълната с победа".
"Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?"
(1 Кор. 15-54, 55)

Съботата мина в грижи около погребението, съседските жени дойдоха, поплакаха, разговориха се, беше ободряващо. През нощта, докато със сестра ми четяхме Псалтира, останали насаме с тялото на татко, изведнъж се захлопа на външната врата. Беше страховито, а мене ме напуши смях, защото се оказа, че кръчмите в село са затворили и пияниците, виждайки, че свети у дома, и знаейки, че имаме покойник, бяха дошли да изкажат посред нощ съболезнования и да си поискат малко пиене за Бог да прости. Не им отворих, изпратих ги да си идат и ако наистина искат - да дойдат през деня на погребението. Не дойдоха, естествено, когато човек среща ангела на смъртта, има нужда от искрена любов и чисти помисли, излишно е да се лицемери и сквернослови.

Погребението беше в неделя и протече като истинско църковно тайнство. Напомняше ми на нещо средно между литургия и сватба с тържествената си ритуалност, хляб, вино, жито и мед. Докато свещеникът извършваше опелото, до ковчега застанахме най-сетне трите деца на татко и неговата съпруга – бяхме заедно, като истинско семейство – за първи път от 30 години. Татко си отиде от този свят, оставяйки ни този дар, оставяйки ни с майка и предавайки в наследство своята искрена вяра в Христос, Който беше преобразил живота му. Останалата част от погребението премина достойно и благолепно, какъвто, въпреки грешките, беше и животът на моя баща – достоен и изстрадан.

Задушница
Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи"
(Лука 20:38).

7.11.2009 г.
Днес е Задушница, първата Задушница, в която ще бъда молитвено заедно с всички християни и сродници – живи и мъртви, ще отида на гробищата, с благоговение ще се моля, ще ридая, ще раздам лакомства на децата, ще разказвам спомени за мъртвите. Поменът за мъртвите е част от измолването на Божията милост и за нас живите, защото в Христовата Църква всички са живи, а Христос възкръсна от мъртвите и със смърт смъртта победи!

Помолете се за Иван, новопредставлен! Бог да го прости!

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k9ux 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.