Българската екзарахия съществува от 1870 до 1953 г., когато се провъзгласява за патриаршия. Ехзархийският период, според някои крайни възгледи, е безблагодатен и изключителено проблематичен, поради наложената схизма (от 1872 до 1945 г.) върху ехзархията от църквата-майка, Константинополската Вселенска патриаршия Без да се омаловажава тежката сянка на схизмата би било исторически некоректно да се демонизира или пък идеализира този 70-годишен период от нашето църковно-историческо минало. През 21 век, когато възрожденският патос и „страстите български“ са утихнали, е повече от необходимо да се направи трезв и обективен прочит на историята и ролята на Българската екзархия, като за начало нека да започнем с представяне на нейните предстоятели – тримата български екзарси, защото техните личности и борби въплъщават усилията и стремежите на целия български народ през онези двусмислени и трудни времена.
Кратък разказ за времето, в което българите нямат патриарси и екзарси
С „църковна разпра“ между българи и гърци, намеса от страна на султана и налагане на „достопечалната схизма“ от Константинополската патриаршия започва своето независимо битие Българската екзархия преди Освобождението. И в това няма нищо странно, чудно и необяснимо, като се има предвид, че Екзархията е натоварена със свръхфункциите на държава преди държавата за живеещите под османска власт българи. Учредената със султански ферман от 27 февруари 1870 г., Българска екзархия е обявена само след две години, на 16 септември 1872 г., от църквата-майка, т. е. Константинополската Вселенска патрирашия, за схизматична и над нея тегне забрана за църковно общение с останалите православни църкви чак до 1945 г. Ирония на историята е, че Константинополската патриаршия, обслужваща националистичната мегали-идея на гърците, осъжда българите и Българската екзархия като засегнати от новопоявилата се болест на етнофилетизма (национализма), а историческите факти говорят, че „заразата“ е тръгнала най-напред от нея.
Причини за възникване на българо-гръцкия църковен конфликт
След като в края на 14 век българите губят държавната си независимост, попадайки под османска власт, те загубват и автокефалността на Търновската патриаршия (ок. 1416 г.), която е понижена в ранг на митрополия и нейният диоцез преминава в юрисдикцията на Константинополската патриаршия. През 1767 г. е ликвидирана Охридската архиепископия и така духовният живот на българите се оказва под контрола на Константинополската гръцка патриаршия, която е официалният представител на всички православни християни пред султанската власт. В края на 18 и началото на 19 век патриаршеската администрация и висшият гръцки клир са обхванати от „мегали-идеята“ за възстановяване на византийското имперско наследство и се заемат с елинизацията на чуждоезичното православно население. Повечето епископи-славяни и голяма част от градското свещенство са заменени с гръцки клирици. Славянските книги и ръкописи се унищожават и една от основните цели на патриарсите и гръцкия клир е заличаването на славянската историческа памет. Това, от своя страна, отприщва недоволството на българите и през 20-те години на 19 век се слага началото на половинвековната църковно-народна борба, която историците разделят на два етапа.
Първи етап на църковно-народната борба с духовни лидери Неофит Бозвели и Иларион Макариополски
През първия етап от 1824 г. до Кримската война (1853-1856) българите излизат със скромните искания за по-добри в морално и църковно отношение владици и за отмянана на владишкия данък. Постепенно в борбата изкристализират искания от национален характер: за богослужение на български език, за смяна на отделни гръцки владици с българи, за българско църковно управление. През 1844 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изготвят прошения (меморандуми) до Високата порта, в които излагат основните български искания по задълбочаващия се българо-гръцки църковен спор. В прошенията се изтъква, че българите са лоялни към султана и че техните искания са изцяло в рамките на действащите в империята закони. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски формулират общо шест искания: за архиереи в българските земи да се назначават български духовници, които да се избират от съответните епархии; да могат българите да откриват свои народни училища; да се издават свободно български вестници и книги; да се открие българска черква в Константинопол; да се създадат смесени съдилища (от българи и мюсюлмани), в които българите да могат да се защитават от гръцките интриги; да се състави българска делегация, която да представлява българите пред Високата порта. Все неща, които българите могат да имат и в пределите на Константинополската патриаршия – смята прот. проф. д-р Стефан Цанков, един от най-добрите познавачи на българската църковна история. В кипежа на политическите страсти обаче се загубва общото чувство за принадлежност към Христовата църква, която е наднационална, евхаристийна и универсална. Забравена е евангелската идея, която стои в основата на учението на Православната църква за общността на вярващите, надхвърляща всякакви земни разделения, основани на расови, етнически, класови или полови различия или на различията между свободни и роби, мъдри и невежи. Загубено е чувството за православно единство и солидарност, за обща принадлежност към християнската култура. Българо-гръцката „църковна разпра“ се води на хлъзгавия терен за признаване на етно-религизоните и политически права на християните в Османската империя, гарантирани от издадения през 1856 г. султански акт „Хатихумаюн“. С публикуването на този реформаторски документ започва вторият етап от църковното движение на българите – сега вече те настояват за самостоятелна църква, чрез която ще получат признание като отделна нация в рамките на Османската империя.
Втори етап на българската църковно-народна борба (1856-1870)
В средата на 19 век в българското общество се разгарят страстни и разгорещени спорове на църковна тематика. Възрожденските дейци отреждат на църквата и духовенство главната роля в политическия живот, защото виждат в тях крепител на колективната идентичност на българите под властта на Османската империя и фактор за изграждането на българската нация. Нещо повече, благодарение на православната вяра и монашеството през вековете на османското владичество се съхраняват българският език и спомените за величието на средновековното българско царство – наследство, което през 19 век ще осигури базата за създаването на българския национален идеал.
Българският Великден и страстите български – 3 април 1860 г.
Като кулминационен момент в борбата за независима църква историците посочват замислената и реализирана от българите в османската столица Великденска акция от 3 април 1860 г. По време на тържествената великденска литургия в българския храм „Св. Стефан“ на Босфора (построен през 1849 г.) митр. Иларион Макариополски не споменава името на Константинополския патриарх и на негово място казва „всякое епископство православных“, което се произнася само от предстоятел на автокефална църква. Според проф. Тодор Събев, съществува вратичка в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца, и тъй като по това време суверен на българските земи е османският султан, на службата се произнася неговото име. Така Иларион Макариополски формално спазва канона и символично отхвърля властта на Константинополската Вселенска патриаршия над българското паство. Великденската акция е отговор на българските църковни дейци на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с небивал ентусиазъм, както от цариградските българи, така и от целия български народ. В много от българските селища населението заставя своите владици да се отрекат от Константинополската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква.
Особености на българското национално движение за независима църква
Една от особеностите на българския църковен живот през втората половина на 19 век е неговото политизиране. Още преди да постигнат националното си освобождение и независима държава със своя територия, българите най-напред се борят за независима църква, превръщайки църковния въпрос в политически, от чието решение ще зависи подготовката на пътя към националната независимост. В сравнение със сръбския и гръцкия национализъм, българският национализъм се проявява по-късно и намира своята оригинална форма за изява в църковно-народната борба за независима църква. По съвсем друг сценарий протичат процесите при сърби и гърци, които най-напред вдигат национално-освободителни въстания, с които постигат независимост за своите държави през 30-те години на 19 век и едва след това претендират пред Константинополската патриаршия за църковна независимост.
Султанският ферман за учредяване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г.
Искането на българите за духовно обособяване в своя юрисдикция се разрешава окончателно с издадения от султан Абдул Азис Ферман от 27 февруари 1870 г. за учредяването на Българска екзархия. По същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Константинополската църква-майка като поставя новоучредената Българска екзархия в пряка връзка и зависимост с нея. Определеният с фермана диоцез на екзархията в значителна степен съответства на етническите граници на българската народност (според тогавашните разбирания това са трите области България, Тракия и Македония) и по този начин се способства за по-нататъшното обединяване на българите в една културно-историческа и религиозна общност. Чл. 10 от фермана обаче, с който се определят границите на новата църковна област, се превръща в източник на раздори между българи и гърци, защото поимено са изброени само петнадесет епархии, а за останалите със смесено население се предвижда допитване, при което, ако две трети от православните пожелаят – могат да преминат към екзархията. По този начин екзархийският диоцез остава отворен за разширяване за сметка на Константинополската патриаршия, което тя не иска да допусне и се създават условия за бъдещи конфликти и разрив.
Екзарх Антим Първи (1816-1888) – семейна среда, образование и църковно служение
Екзарх Антим I (със светското име Атанас Михайлов Чалъков) принадлежи към първата генерация български духовни лидери, които носят със себе си много от предимствата и недостатъците на предосвободителната епоха – по думите на прот. проф. д-р Стефан Цанков – недостатъците идват от гръцко-фанариотската и турска атмосфера, в която са израснали, а предимствата идват от духа на нашето възраждане, от който са били проникнати и на който са служили.
Атанас Михайлов Чалъков е роден през 1816 г. в Лозенград в семейство на неграмотни, но благочестиви родители. Началното си образование получава в гръцко училище в родния си град, след което отива да учи занаят в Константинопол. Още като младеж заминава за Света гора – Атон, където приема монашество в манастира „Каракал“ с името Антим, а впоследствие е причислен към братството на Хилендарския манастир. Именно там той се научава да чете и пише на български език и прочита Паисиевата История славянобългарска. След като е ръкоположен за йеродякон, монах Антим отива като таксидиот на Хилендарския манастир в Лозенград. През 1839 г. той продължава образованието си в гръцката гимназия в Куручешме, в Константинопол, а през 1844 г. постъпва в духовната семинария на Вселенската патриаршия на о-в Халки, която завършва с отличие. След това става учител в Лозенград и проповедник в гр. Смирна (днес Измир). С препоръки, дадени му от руския консул в Смирна, през 1849 г. заминава за Русия и постъпва в Одеската духовна семинария, а след завършването ѝ – в Московската духовна академия. Дипломира се през 1856 г. По време на следването си в Москва влиза във връзка с бележития Московски митрополит Филарет, който го ръкополага за йеромонах. В Русия йером. Антим усвоява не само върховете на строгата богословска мисъл, но и се приобщава към философско-обшествения кръг на славянофилите и завързва близки идейни и приятелски връзки с Иван Аксаков. Така бъдещият екзарх съединява двете водещи богословски школи в православния свят – гръцката и руската. Той става „славянофил“ и „русофил“ не толкова от народно-политически, колкото от идейно-богословски и църковни съображения.
След обучението си в Русия през 1857 г. йером. Антим става учител в семинарията на о-в Халки и преподава църковна история, църковнославянски и руски език. Там е възведен в архимандритско достойнство. На 25 май 1861 г. архим. Антим е хиротонисан в епископски сан и е назначен за Преславски митрополит, но той отказва да заеме поста си докато не се реши българският църковен въпрос. В същото време той остава на служба в различни ведомства на Вселенската патриаршия, която го изпраща като проповедник срещу разпространението на униатската пропаганда сред българите в Малко Търново и в Кукуш. От 1865 г. митр. Антим е ректор на семинарията на о-в Халки, а през 1868 г. е назначен за Видински митрополит. С писмо от 16 декември 1868 г. Видинският митрополит Антим се отказва заедно със своето паство от ведомството на Вселенската патриаршия и се присъединява към Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски, заедно с които подписва изложение до Вселенския патриарх. Във Видин митр. Антим води борба както срещу Константинополската патриаршия, така и срещу появилото се в епархията униатско движение.
След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Антим Видински участва, заедно с четиримата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски), във Временния Св. Синод и в Привременния смесен съвет (т. е. с участието на миряни и духовници) за подготовка на Първия църковно-народен събор. Конституирането на Българската екзархия е сложен процес, които започва със свикването на Църковно-народнен събор, приемане на Екзархийски устав и избирането на български екзарх.
Първият църковно-народен събор (1871 г.) и неговите решения
На 23 февруари 1871 г. в Екзархийския дом в Ортакьой е тържествено открит и започва работа Първият църковно-народен събор. В него участват петдесет души – единадесет духовници и тридесет и деветима миряни. Председател на събора става най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар-писар – младият юрист Марко Д. Балабанов. Проведени са тридесет и седем редовни заседания до 14 юли 1871 г., като на двадесет и третото заседание от 14 май 1871 г. окончателно е приет и подписан Устав за устройството и управлението на Българската екзархия. След като безрезултатно чака два месеца позволение да избере екзарх, съборът се саморазпуска. Изборът на екзарх става чак на 12 февруари 1872 г., когато е избран Иларион Ловчански – най-възрастният от българските архиереи на служба доскоро в Константинополската патриаршия. По внушение обаче на Високата порта (османското правителство) и чрез натиска на някои политически кръгове той си подава оставката и на 16 февруари с. г. е проведен втори избор, на който членовете на Привременния смесен екзархийски съвет избират за екзарх Видинския митрополит Антим.
Значение на Устава за устройство и управление на Българската екзархия
За каноничната практика на православните църкви Екзархийският устав е твърде модерен, дори неканоничен, особено със забележителното си нововъдение за периодична сменяемост (на четири години) на екзарха. С този чисто републикански принцип строителите на Българската екзархия търсят гаранция срещу установяването на еднолична власт. На всички равнища на църковното управление се въвежда изборното начало: никой – от екзарха, епископите, свещениците и дори църковните чиновници – не се назначава, а всеки се избира! Екзархийският устав налага и принципа на съборност, тъй като предвижда периодично свикване през четири години на църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции.
Според проф. Зина Маркова съставянето на Екзархийския устав може да се смята за началото на българската законодателна дейност в ново време, защото за първи път в многовековното безправно съществуване на българите е създадена и официално е призната една общобългарска институция. Значението на този законодателен форум се подсилва от факта, че той става причина за активизиране на общественото мнение и избистряне на политическото мислене по въпросите за организацията и устройството на една общонационална институция, както и за управлението изобщо. Натрупаният обществено-политически опит на Първия църковно-народен събор се оказва необходим и полезен при конституирането на българската държава и провеждането на Учредителното събрание. Свързващата фигура между тези два значими национални форума е личността на първия български екзарх Антим, който е и първия председател на Учредителното събрание в Търново през 1879 г.
Първите действия на екзарх Антим – провъзгласяване на Българската екзархия за самоуправляема
Избран за екзарх с разрешението на Високата порта и по внушение на руската дипломация, Видинският митрополит Антим доказва на противниците си, че погрешно го смятат за „безхарактерен“, за „руско мекере“ и за неумеещ да се ориентира в ходовете на ориенталския политически лабиринт. В напрегнатите месеци от своя избор до обявяването на схизмата през септември 1872 г. българският екзарх първоначално се държи примирително към Вселенския патриарх, още повече че към подобно поведение го задължава и султанският ферман, според който главата на екзархията трябва да бъде утвърден от Константинополската патриаршия и всяко идване в османската столица трябва да става с нейно разрешение. Екзарх Антим се старае да спази тези разпореждания, но под форми, които да не изглеждат оскърбителни за българската църква и народ. Той прави постъпки за установяване на контакти с Константинополския патриарх като моли за три неща: да бъде приет от патриарха, да му бъде разрешено да служи на великденските празници и да бъде вдигнато като неправилно низвержението над българските владици, участвали в богоявленската акция от 1872 г. Получил само откази, екзарх Антим решава да действа въпреки патриаршеската воля. Важно е да се отбележи, че отмяната на наказанията, дадени от Патриаршията на тримата български владици – низвержение за Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски и отлъчване за Иларион Макариополски, е необходимо за утвърждаването на каноническата правоспособност на екзархията. Затова екзарх Антим изготвя документ, с които обявява наказанията за недействителни. От този момент Българската екзархия започва да действа като независима от Константинополската Вселенска патриаршия и всички надежди за избягване на разрива се стопяват.
Константинополският всеправославен събор от 1872 г. и обявяването на схизмата над Българската екзархия
След като на 11 май 1872 г., празника на св. братя Кирил и Методий, екзарх Антим I, в съслужение с тримата наказани владици, отслужва тържествена литургия и прочита специален акт, с който Българската екзархия се провъзгласява за самоуправляема, следва драматичната развръзка на дългогодишната българо-гръцка разпра. От своя страна Константинополският патриарх свиква на поместен събор патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим и архиепископа на Кипър, на който се осъжда филетизма (т. е. национализма) и на третото заседание на събора от 16 септември 1872 г. Българската екзархия и българският народ са обявени за схизматични. Между историци и богослови съществуват различни и противоречиви схващания при интерпретацията на този исторически факт, но в едно всички са единодушни: че „достопечалната схизма“ нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква и я изолира за дълги години от останалия православен свят.
Екзарх Антим I и Априлското въстание от 1876 г.
Екзарх Антим е дълбоко вярващ и благочестив архипастир, горещо убеден във вселенските истини на православието и във вселенското значение на Православната църква. Затова той се бори за свободата и независимостта на Българската църква, против неправдите и притесненията, налагани от политици и духовници от Вселенската патриаршия. След провъзгласяването на схизмата той остава с надеждата, че може да се намери път и начин за помирение на основата на Христовата истина и човешката правда. Продължава да изгражда екзархията в строго православен дух и да се бори за създаване на условия за отхвърляне на схизмата и за общоправославно признание на автокефалността на Българската църква и нейното пълно единение с останалите православни църкви.
Освен като ревностен защитник на православието, образован и мъдър архиерей, екзарх Антим трябва да бъде запомнен и като горещ родолюбец. При потушаването на Априлското въстание той старателно събира сведения за османските жестокости и ги разпраща до всички европейски вестници и списания „с молба да повдигнат мощен глас от възмущение срещу турската тирания и безчовечност и да помогнат за по-скорошното освобождение на многострадалния български народ“. Заради тези си действия, под натиска на османското правителство, на 12 април 1877 г. екзарх Антим е принуден да си подаде оставката. На 14 април с. г. султан Абдул Хамид издава официална заповед за свалянето му от екзархийския престол, а на 17 април с. г. е изпратен на заточение в Анадола, Мала Азия.
Завръщане в родината след заточението в Мала Азия
След подписването на Санстефанския мирен договор бившият български екзарх Антим е освободен от заточение и през м. май 1878 г. се завръща в гр. Видин, където поема управлението на епархията си. През 1879 г. е избран за председател на Учредителното народно събрание в старата столица Търново, след което – за председател и на Първото Велико народно събрание. Поставя и основния камък за издигането на храм-паметника костница на връх Шипка. По време на сръбско-българската война взема активно духовно участие при отбраната на Видин. Умира на 1 декември 1888 г.
Неизвестни факти за паметник-мавзолея на екзарх Антим в гр. Видин
През 1923 г. Видинският митрополит Неофит учредява специален фонд за събиране на средства за построяване на паметник-мавзолей над гроба на Антим Първи (1816-1888) в гр. Видин, за да се увековечи паметта му като Видински митрополит (1868-1872; 1878-1888) и първи български екзарх (1872-1876). „За младите поколения този паметник трябва да служи винаги като нагледна припомка, възпитаваща в дух на църковност и родолюбие, образец на каквито е бил блаженопочившия първойерарх на Българската православна църква“ – пише в спомените си Неофит Видински. Финансовите средства за целта се събират по 0.25% от брутните приходи, заложени в бюджетите на църквите и манастирите във Видинска епархия, от помощи от Св. Синод на БПЦ, финансова помощ от Министерството на външните работи и изповеданията и помощи от частни лица и организации. Създаването на този паметник-мавзолей е една от първите инициативи на митр. Неофит, залегнали в архипастирската му програма от 1914 г. и в продължение на двадесет години (до 1934 г.) той активно популяризира идеята си, за да противодейства на обществената забрава на приноса на първия български екзарх за църковната независимост и освобождението на България.
По това време гробът на Антим I се е намирал под дюшемето на църквата-навес, пристроена към храм „Св. вмчк Панталеймон“, и не е имало никакви указания за жителите на Видин, че там „почива велик йерарх, заслужил твърде много като пръв църковно-народен глава“.
На 16 септември 1934 г. във Видин се провежда обществено-църковен празник, посветен на екзарх Антим I, в присъствието на Св. Синод в пълен състав, на цар Борис Трети, на княз Кирил, на министъра на Вътрешните работи и Народното здраве Петър Мидилев, а също така и на представители на правителството, генерали, военни, официални лица и множество граждани. След отслужването на св. Литургия в митрополитската църква „Св. Николай Мирликийски“ се извършва тържественото освещаване и откриване на мавзолея-паметник, издигнат върху новия гроб на екзарха. Мавзолеят представлява еднокуполен параклис, в чиято вътрешност е поставена статуя на Антим I, седящ в кресло, с було и енголпие на гърдите, изработена от скулптора Атанас Дудулов. В подземието на параклиса е иззидан циментов саркофаг, в който са положени тленните останки на българския архиерей.
Екзарх Йосиф (1840-1915) – църковен политик, дипломат и просветител
Екзарх Йосиф (със светското име Лазар Йовчев) е роден е на 5 май 1840 г. в гр. Калофер. Началното си образование получава в Калоферското четирикласно училище при даскал Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев. През 1860 г. заминава за османската столица и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. е приет във Френското мисионерско училище в Бебек, край Босфора, където негов преподавател и покровител е римокатолическият мисионер Еужен Боре. Със средства, отпуснати му от калоферското училищно настоятелство, заминава за Франция, където от есента на 1864 г. до 1867 г. следва във философско-литературния факултет, а от 1867 г. до 1870 г. – и в правния факултет на Сорбоната. По време на следването си в Париж, чрез Еужен Боре, се запознава с големия учен Алфред дьо Мюсе. През 1870 г. се завръща в Константинопол и започва работа като чиновник в Търговския съд. Тъкмо по това време се основава екзархията и при въпиещата нужда от способни и образовани българи за екзархийска служба той попада в полезрението на екзарх Антим. Лазар Йовчев е поканен от екзарха и в началото на 1872 г. е назначен за секретар на Българската екзархия и писар на смесения съвет. Под влияние на екзарха и други цариградски първенци, на 23 септември 1872 г. в екзархийския параклис е постриган за монах с името Йосиф. За кратко време е ръкоположен за йеродякон и йеромонах, а на 6 януари 1873 г. е възведен в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Българската екзархия. От 1874 г. архим. Йосиф е протосингел на екзарх Антим в гр. Видин. На 2 февруари 1876 г. в храма „Св. Стефан“ в Константинопол е избран и хиротонисан за Ловчански митрополит. След избухването на Априлското въстание и изпращането на екзарх Антим I на заточение от османската власт, на 24 април 1877 г. младият 37-годишен митр. Йосиф е избран за Български екзарх.
На екзарх Йосиф се пада тежкият кръст да бъде църковно-народен водач на българите в трудни и сложни времена: след руско-турската освободителна война (1877-1878) и последвалия Берлински договор Българската екзархия изпада в сериозна вътрешна криза и е застрашено нейното единство. По волята на Берлинския конгрес, през 1878 г. Българската църква се оказва с раздвоен диоцез – един в границите на Княжество България и друг – на територията на Османската империя. След Освобождението отношенията между Българската православна църква и държавата се основават и развиват въз основа на нормите, заложени в Търновската конституция от 1879 г. На екзархията се възлага задачата да изпълнява ролята на национална институция, обединяваща българите в княжеството с техните събратя в Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия. Този прецедент намира отражение в чл. 39 от Търновската конституция, форммулиращ принципа на църковната държавност: „Българското княжество от църковна страна като съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на Св. Синод – върховната духовна власт на Българската църква, дето и да се намира тая власт. Чрез последната княжеството съхранява единството си с Вселенската източна църква във всичко що се отнася до догмите на вярата“.
По това време с особена острота и политически подтекст се поставя въпросът за седалището на Българската екзархия – дали да бъде в София или Пловдив. Екзарх Йосиф с дипломатическата си интуиция избира да се завърне в Константинопол, за да въстанови съсипаното екзархийско дело. Така от 1880 до 1912 г. той успява да запази статута на екзархията като единствена общобългарска институция, която представлява и защитава пред султана българите, останали в пределите на Османската империя. Тъй като според османските закони училища могат да имат само народите с официциално призната църква, екзарх Йосиф насочва енергията си в изграждането на училищна мрежа за българите в Македония и Одринска Тракия. Цялата издръжка, организация и върховен надзор над училищната система се пада върху Екзархията. И резултатите от църковно-просветното дело в навечерието на Балканската война са налице: 1 373 учебни заведения, сред които 13 гимназии и средни училища, 87 прогимназии и 1 273 начални училища с общо 2 266 учители и 78 854 ученици. В църковното ведомоство на Екзархията в Македония и Одринска Тракия по същото време се намират петнадесет епархии, от които седем с редовни митрополитски катедри (Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля, Струмица и Дебър) и осем, управлявани от екзархийски наместници, 35 архиерейски наместничества, 1310 свещеници, 1331 църкви, 234 параклиса и 73 манастира. Само след една година, в резултат от двете балкански войни, граденото в продължение на тридесет и осем години църковно-просветно дело ще бъде сринато и опустошено. На 27 ноември 1913 г. екзарх Йосиф, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия, е принуден да напусне османската столица и се прибира в София, съкрушен душевно и физически. Умира на 20 юни 1915 г., а гробът му се намира в близост до олтара на софийската митрополитска катедрала „Св. Неделя“. След смъртта му Българската православна църква в продължение на 30 години – до 1945 г. остава без екзарх и се ръководи от наместник-председател на Св. Синод.
За екзарх Йосиф се казва, че действал повече като дипломат и политик, отколкото като доктринерен богослов, и че неговия завет към поколенията може да бъде обобщен с две думи: „православие и славянство“. Като естествен продължител на този завет в българската църковна история се утвърждава емблематичната фигура на третия български екзарх Стефан. Започнал църковната си кариера като екзархийски и синоден протосингел при екзарх Йосиф в Константинопол, той се самовъзприема като негов духовен син и, независимо от всичките обрати в световната и българска политика, следва пътя на славянофилството и православието.
Екзарх Стефан (1878-1957)
Третият и последен екзарх в българската история Стефан I (със светското име Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948 г. Преди това в продължение на двадесет и три години той е софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа. Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Известен е като темпераментен оратор с цветисто и въодушевено слово. Оставя след себе си значително духовно наследство от книги, проповеди и статии. През 20-те и 30-те години на 20 век се изявява като основател на Всебългарския национален съюз „Отец Паисий“, ръководител на Съюза на християнските православни братства, участва в Съюза за закрила на децата, подпомага християнското младежко движение.
В българското общество е известна неговата категорична позиция на отрицание срешу тоталитарните режими в Русия и Германия. В статията си от 1939 г. „Днешното новезичество“, насочена срещу националсоциализма, той изобличава несъстоятелността на неговите основни принципи – от расизма до социалната етика – и приветства съпротивата на протестантите и римокатолиците срещу новата националсоциалистическа религия, с нейния нов тринитарен догмат на „кръвта, расата и почвата“. За него няма съществена разлика между положението в Германия и в Русия: и в двете страни религията е брутално преследвана, и в двете страни Църквата е единственият източник на съпротива срещу тоталитарната власт: „Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм – ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед се ратува за справедливи, политически каузи“.
Закономерна проява на последователната църковна позиция и хуманизъм на Софийския митрополит Стефан е защитата на българските евреи по време на Втората световна война. През военния период той е смятан за русофил и англофил, поради ясно заявената си опозиция срещу политиката на обвързване с Германия.
След преврата на 9 септември 1944 г. митр. Стефан потвърждава добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх, като най-вероятно кандидатурата му е била одобрена и от Москва.
С името на екзарх Стефан се свързва помирението на Българската екзархия с Константинополската Вселенска патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Патриаршията издава томос, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалният статут на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпроса за възстановяването на патриаршията и за избора на нов патриарх. Но това е вече друга история.
Поради конфронтацията си с комунистическата власт, на 6 септември 1948 г. екзарх Стефан е принуден да подаде оставка и на 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой „бившият“ екзарх е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение. Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра, той живее в изолация и забрава до 14 май 1957 г., когато почива. Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх.
