или малки размисли за „тия малките“
В разгара на циганското лято целият свят ни видя резила и разбра, че в нашата държава има проблем както с етническата толерантност, така и с крадливите и безнаказани престъпници. Църквата обаче се представи пред света в изцяло положителна светлина. В критичната ситуация БПЦ призова за солидарност и справедливост, във всички храмове се прочете посланието на Патриарха, отслужиха се молебени за народно единство и мир. Православните ни съвести се успокоиха, защото от институционално най-високото място и от митрополитите се чуха благи и мъдри думи в подкрепа на най-окаяните и бедни наши съграждани, проявено беше разбиране към хората без подслон и препитание. Прекрасни думи, още по-прекрасно щеше да бъде, ако бяха подкрепени и с дела към „тия малките“, които Бог ни е предупредил да не презираме, защото „техните техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“.
Какво имам предвид.
В разгара на истинското лято, поради жегата и отпуските, може би малцина са видeли един срамен телевиозионен репортаж, в които на дело се показва какво е реалното отношение на Църквата към бедните - „Три от четири църкви отказват кръщене без пари“. Разиграният пред скритата камера сюжет е съвсем простичък – млада, социално слаба майка иска да кръсти едногодишното си дете, но няма исканите от свещениците 80 лева за извършване на тайнството. Молбата й към свещениците да се направи компромис и да се намали непосилната за нея сума, отключва техните неподправени и спонтанни реакции. Думите, жестовете и отношението на църковните служители към бедната жена са неописуеми и провокират у зрителя широк емоционален диапазон: от гняв до пълен потрес и желание да потънеш вдън земя от срам.
Докато ги гледах и слушах имах чувството, че пред очите ни е заснета притчата за заблудената овца, но в неевангелска, а постцърковна и постхуманна версия, която може да се озаглави „Как заблудената овца си търси пастир“. Първо да си припомним оригинала. В Христовата притча добрият пастир на сто овце оставя 99-те и тръгва да търси заблудената, загубената. „И ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудени. Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките“.
В нашата постцърковна и постмодерна версия ролите са разменени, защото имаме 99 заблудени овце и една единствена, останала в стадото. И се получава така, че вместо пастирят да търси загубените овце, които по една или друга причина са вече твърде много, той решава да ги чака, цъкайки си в интернет. От заблудената овца се очаква тя сама да се лута, за да го намери, ако иска да се спаси и да не загине. После, след като е преминала през планини от църковна гордост, окървавила се е от бодлите на бездушното отношение и тръните на цинизма, но все пак го е открила, горката овца трябва да се чувства виновна, ако не може да подсигурява емоционален и финансов комфорт за своя новооткрит пастир. На нея любов никой не й дължи – но тя е длъжна, метафорично казано, да дава вълна и мляко. Ролята на православния пастир днес май се изчерпва с това – да чака заблудените овци сами да дойдат в храма, за да им се приберат парите срещу предлагания асортимент от услуги – треби и свещи. Всъщност целта на този нов тип пастир е да пази храма от хората. Храмът е музей, пълен с експонати от миналото, пък хората само пречат и цапат и затова трябва да си плащат. Чудя се как все още не са въвели и входни билети, поне по 2 лева за вход...
В нашата постцърковна и постмодерна версия ролите са разменени, защото имаме 99 заблудени овце и една единствена, останала в стадото. И се получава така, че вместо пастирят да търси загубените овце, които по една или друга причина са вече твърде много, той решава да ги чака, цъкайки си в интернет. От заблудената овца се очаква тя сама да се лута, за да го намери, ако иска да се спаси и да не загине. После, след като е преминала през планини от църковна гордост, окървавила се е от бодлите на бездушното отношение и тръните на цинизма, но все пак го е открила, горката овца трябва да се чувства виновна, ако не може да подсигурява емоционален и финансов комфорт за своя новооткрит пастир. На нея любов никой не й дължи – но тя е длъжна, метафорично казано, да дава вълна и мляко. Ролята на православния пастир днес май се изчерпва с това – да чака заблудените овци сами да дойдат в храма, за да им се приберат парите срещу предлагания асортимент от услуги – треби и свещи. Всъщност целта на този нов тип пастир е да пази храма от хората. Храмът е музей, пълен с експонати от миналото, пък хората само пречат и цапат и затова трябва да си плащат. Чудя се как все още не са въвели и входни билети, поне по 2 лева за вход...
Надявам се, че логиката на тази анти-притча за никого не звучи приемливо, нито нормално. Както не е нормално кравата да бозае от телето, така не е нормално загубената овца да преследва своя пастир. Не е нормално в най-богатия и централен софийски храм на служението да се гледа като на бизнес и да се изтъква какви сметки има да се плащат пред изпитанието на конкретния човешки казус. В репортажа от лятото наистина станахме свидетели на инсцениран случай, но той ясно показа какво се случва, когато към храма пристъпят обикновените, нецърковни, непознати никому „малки хора“, изискващи повече грижа и по-голямо усилие. Не е тайна, че свещениците в софийските градски храмове са финансово най-привилегировани спрямо събратята си в цялата страна и точно затова отговорността им спрямо обществото е по-голяма. Много им е дадено, но от тях се очаква и се иска повече!
Никой не изисква, нито очаква свещеникът да е светец, но се предполага, че е съвестен и запознат с евангелската Истина, на която служи. Съвестният пастир е като начало свестен човек. Има съвест и свяст, милост и истина в сърцето си и затова с Божията помощ търси да съхрани пълнота на Христовото стадо, в което мястото на всеки е изкупено и скъпо платено. Цената, която е платена за кръщението на всички, е Христовата смърт и Възкресение. В кръщението се обличаме в Христос за нов, свят и вечен живот, затова мисията на Църквата започва именно с това тайнство сред хората („идете и научете всички народи“) и най-вече сред „тия малките“ и заблудените.
Никой не изисква, нито очаква свещеникът да е светец, но се предполага, че е съвестен и запознат с евангелската Истина, на която служи. Съвестният пастир е като начало свестен човек. Има съвест и свяст, милост и истина в сърцето си и затова с Божията помощ търси да съхрани пълнота на Христовото стадо, в което мястото на всеки е изкупено и скъпо платено. Цената, която е платена за кръщението на всички, е Христовата смърт и Възкресение. В кръщението се обличаме в Христос за нов, свят и вечен живот, затова мисията на Църквата започва именно с това тайнство сред хората („идете и научете всички народи“) и най-вече сред „тия малките“ и заблудените.
Няма как да не стигнем до болната, да не кажа банална тема – за финансовите проблеми на БПЦ, блокиращи нейната социална мисия, в която всички ние, искаме или не искаме, сме причастни. Тази тема, когато се интерпретира в общоцърковния минорен лад на мотива „Църквата е бедна и нямаме пари за благотворителност“ направо може да хвърли човек в смъртния грях на унинието и отчаянието. Ама не е така.
Първо, от началото на 21 век финансовото положение на БПЦ нито е трагично, нито пък тя е бедна, но факт е, че Църквата страда от хронична лоша финансова организация. Липсата на прозрачност относно финансовото положение, неуредените бюджети и липсващи пера за социална дейнст са удобният параван, който прикрива като смокиново листо недостига на реално желание да се благотвори и оделотворява вярата.
Второ, Църквата не се сблъсква от вчера с бедните и по думите на Христос – бедни винаги е имало и ще има сред нас. Тяхното присъствие изобличава закоравелите ни сърца и благодарение на любовта и грижата към тях ни се дава шанс да се приближим до себе си, да се доближим до другия и всички заедно да бъдем едно в Христос. Такова е вътрешно-църковното разбиране на бедността и слава Богу, както се видя и от репортажа, не всички свещеници отказват да изпълнят повелята на призванието си. Отец Николай от софийската църква „Покров Богородичен“ не за първи път проявява на дело любовта си към „тия малките“ и в конкретния сюжет отново изми срама, откликвайки на желанието на една бедна жена да кръсти детето си. Адекватната му реакция, според мен се дължеше не само на факта, че е председател на църковното настоятелство, а на дългогодишната енорийска практика и отработен опит за справяне с извънредни случаи. В църквата „Покров Богородичен“ ежегодно се извършва св. Кръщение на деца от дома за сираци и за тях всяка неделя се отделят специални грижи в енорийския център към храма.
И трето, нека си припомним как са действали в миналото българските архиереи, когато са били изправени пред подобен казус – извършване на св. Кръщение на бедни хора. Историята често ни помага да видим решението на проблеми, които днес ни струват нерешими. През 1938 г. в Св. Синод постъпва писмо от Видинска митрополиия, в което се съобщава, че „живущите цигани-мохамедани в селата на Долно-ломската селска община, в Белоградчишко, на брой 118 души – с жените и децата, са подали молби да бъдат приети в лоното на св. Православна църква. Понеже всички тия, новоповярвали са крайно бедни, Митрополията моли да се даде по някакъв начин израз на любовта на Църквата към тях, да се отпуснат безплатно от Св. Синод кръщелни свидетелства, Евангелия на български език, кръстчета, медалиончета и др., за да им бъдат раздадени в деня на тяхното кръщение. Св. Синод изслуша със задоволство това писмо и реши:
1/ да се отпуснат лично на Негово Високопреосвещенство Видинския митрополит Неофит 118 кръщелни свидетелства, които да се издадат на новопокръстените цигани;
2/ да се отпуснат на Св. Митрополия за раздаване на новопокръстените цигани 118 Евангелия и 118 медалиони и кръстчета.“(Из протокол № 33 от заседанието на Св. Синод на 6 . VI. 1938 г.)
Този израз на любов е изчерпателен коментар за описваните събития. А ние оставаме с надеждата, че ще станем свидетели на подобен действен израз на християнска любов и от членовете на днешния Св. Синод. И тогава изявления като посланието за мир и единство няма да изненадват хората, а ще звучат съвсем естествено от устите на хора - пестеливи на думи и щедри на дела.
