Днес ще говорим за смъртта и се сетих за терзанието или, ако искате, разочарованието на учениците след смъртта на Христос и за техния страх. Затова бих искал с няколко думи да ви припомня случая с пътуването към Емаус (Лука 24:13-32), въпреки че той е добре известен. Три дена след смъртта на Господа двама от Неговите ученици вървят към Емаус, говорят помежду си за Иисус, вълнуват се, говорят за случилото се. Христос идва без да Го разпознаят и им разяснява Писанията. Този Спътник им става симпатичен. Те Му казват: „Остани с нас”. И Той остава. Стигат до трапезата и Го разпознават в преломяването на хляба. Тогава Той става невидим, а те се изпълват с радост и продължават към Йерусалим.
И така, двамата ученици разговаряли за Христос. Той се явил близо до тях, но очите им се премрежили, за да не Го познаят. Очите им още били затворени и не Го познали. Мисля, че е велико следното: Христос е Пътят и истинският наш Спътник. И ако страдаме, ако обсъждаме, ако търсим, ако вървим, ако пътуваме за някъде, Той е с нас. Но някой ще каже: „Не Го познаваме”. Трябва да знаем едно: Той ни съпровожда в нашето страдание, въпреки че не Го разпознаваме.
Да обърнем внимание и на това, че Христос не е искал да ги поучава, а им е дал възможност да изкажат това, което крият в себе си. Затова Той се престорил, че не знае за какво става въпрос. Тогава те Му „обяснили” за Иисус Назорееца, Когото началниците предали да бъде осъден на смърт и Го разпънали на кръст. След това и двамата изказали болката си: „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля; но при всичко това днес е вече трети ден, откак стана това; па и някои жени от нашите ни слисаха: те ходили рано на гроба, и не намерили тялото Му; и като дойдоха, разправяха, че им се явили и Ангели, които казвали, че Той е жив; и някои от нашите отидоха на гроба, и намерили тъй, както и жените казаха; ала Него не видели”.
Христос им дал възможност да изкажат мислите си. Те ясно заявили: „Надявахме се. Сега не се надяваме. На какво да се надяваме? След като Го разпънаха, умря и изминаха три дена, историята приключи”. Те показали категорично, че не съществува възможност за надежда.
Мисля, че Христос, Великият Учител, е желаел те да изрекат това. Той е искал да изкара на повърхността именно това от тях: че „вижте, по правилата на здравата логика, всичко е свършило – и мисля, че е редно на всякакви предположения да бъде сложен край”. Обаче Той не започнал да говори: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!”
Мисля, че Христос, Великият Учител, е желаел те да изрекат това. Той е искал да изкара на повърхността именно това от тях: че „вижте, по правилата на здравата логика, всичко е свършило – и мисля, че е редно на всякакви предположения да бъде сложен край”. Обаче Той не започнал да говори: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците!”
Тъй като Господ е почувствал, че те са Негови приятели, Той се обърнал към тях със строги думи. И малко по-нататък изрекъл великите слова: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?” Тук навлизаме във величествената тайна и казваме: Ако в крайна сметка Той е трябвало да пострада така, бидейки Сам Христос, ние какво трябва да претърпим?
Като започнал от Моисей и всички пророци, Той им обяснил Писанията, в които се говори за Неговата личност. Сетне продължил да им обяснява и учениците видели, че ги води в друга „посока”. Веднага щом пристигнали в града, в който отивали, Той се престорил, че отива на друго място. А те „... Го задържаха, като казваха: остани с нас, понеже е привечер, и денят се превали”. Мисля, че учениците са казали: Сега къде отиваш? Денят свърши, пътуването свърши. След това, което направи, ние не можем да се отдалечим от Тебе, нито Ти от нас. Ела и остани с нас. И Христос останал с тях.
„И когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях”. След думите, след свещенословието стигнахме до свещенодействието. След обясненията не остава нищо друго, освен извършването на свещенодействието. Христос не казал нищо, а преломил хляба. Те Го познали в преломяването на хляба и веднага щом това станало, Той станал невидим и изчезнал. Естествено, аз мисля, че когато казваме, че Той е изчезнал, се има предвид, че тогава е бил открит. Защото, ако евентуално беше останал, щяха да Го изгубят ли? Щяха да кажат „Той е тук, там”. Щяха да определят местонахождението Му, докато Той е навсякъде. А когато Го разпознали, почувствали сили и очите им се отворили. Следователно „тогава им се отвориха очите” означава, че започнали да виждат невидимото, да разбират нещата, които са станали в миналото, и да имат сили да продължат към бъдещето, тоест да продължи пътуването.
И затова те имат истинско познание за Писанията именно в Светата Евхаристия, в Светата Литургия, в преломяването на хляба. Познават това, което е отминало, и получават сили, за да продължат напред. Господ се познава като преломяван хляб и проливана кръв. Господ бива познаван в преломяването на хляба и в същото време и ние познаваме Господа „в нашето преломяване”. Ако евентуално и ние не пострадаме, ако не умрем, не се разпнем на Кръста, няма да познаем Господа. Както Господ трябваше да пострада, за да влезе в Своята слава, така и ние трябва да пострадаме, трябва да претърпим. Всички тези страдания са благословение, за да се отворят нашите очи и така да Го виждаме по друг начин.
Хора сме, страдаме и имаме наша собствена логика. И Христос допуска нашата мисъл. Той дава повод на учениците да чуят собствената си мисъл и категорично да оправдаят своето отчаяние. Но когато се отчайваш, търсиш, вървиш, Той е с тебе. След това ще настъпи времето, когато вече стигнаш до преломяването на хляба, до голямата болка и си с Него – и ти се отварят очите. Той изчезва, тоест остава завинаги с Тебе...
Нашият разум е нещо добро, нашето търсене е нещо добро, но ние сме сътворени за нещо по-велико. Каквото и да постигнем с нашето търсене, с нашето познание, то не ни удовлетворява. Христос иска да ни даде нещо много по-велико и не ни Го е дал преди да пострада и влезе в славата Си. Тоест можем да умрем и да живеем. Можем да се погубим и да открием нашата душа, а ако някой иска да я спаси, ще я погуби. И ако я погуби съзнателно „заради Мене и Евангелието” (Марк 8:35), той ще я спаси. Затова, мисля че великото, което имаме и го носим в себе се, е не това, което имаме, а което сме. Това, което св. Козма Етолийски казва: велико е, че всички можем да станем причастници на Тялото и Кръвта Христови, тоест постепенно можем да стигнем до другата логика, където всичко е благословение.
Както например новомъчениците, които са живели в това състояние и в този рай. Затова те са казвали: „ако евентуално ни оставите да живеем, сме ви благодарни, защото живеем в рая, в логиката на Светата Литургия, другата логика, ако ни убиете, хиляди пъти сме ви по-благодарни, защото по-бързо ще изпитаме това, което е непреходно и е радост в целия свят и за целия свят”. Всеки се ражда именно тогава, когато умре, за да обгърне всички и ги открие в сърцето си.
Като говорим по този начин, ние не подценяваме тялото, а, напротив, виждаме, че то се обòжва. И това е обратното движение, което се извършва. Тоест не само пътуването се свързва със спирането, не само божествената природа се свързва с човешката, а се осъществява и противоположното движение, както казва Синаксарът в деня на Всички Светии – „Духът снизхожда, а умът възхожда”. Духът снизхожда, Словото се въплъщава, а земната пръст, нашата природа, бива възприета и обòжена. Вярваме това и очакваме то да стане някога, но става и сега. И човек вече предвкусва – мисля, че преди всичко страдащият и „отиващият на заколение”, удостоеният да понесе много изпитания – както той се чувства като обработена нива, върху която се разстила небесната роса, така и в душата и тялото на човека влиза едно по-различно божествено утешение и се разпростира във всички стави, в бъбреците, в сърцето.
Затова, мисля че е важно не дали можем да зададем някакъв псевдо-въпрос и да дадем псевдо-отговор по отношение на смъртта. Важно е дали е възможно да бъдем търпеливи – това, което Господ казва: че добрата нива, плодотворната почва са тези, които приемат Божието слово и търпеливо дават плод. Можем ли да бъдем търпеливи? Съществува един Земеделец, Който се грижи за нас. Можем ли да чакаме?
„Ех, чедо мое, умираме”
Но някой ще каже: „ех, чедо мое, умираме”. Виждаме, че в Евангелието болното дете, което бащата довел, паднало на земята като умряло и мнозина започнали да казват, че е мъртво. Мисля, че няма значение дали ние мислим, че умираме, дали всички други мислят, че ние умираме. Това, което има значение, е да бъдем в нозете на Този, Който съществува преди светът да бъде сътворен и Който „заради великата Си милост е създал всичко от небитие в битие”. Затова, ако си до Него, независимо дали умрял или жив, се надяваш и очакваш да се появи животът. Но мисля, че животът идва чрез смъртта. Както семето, ако не падне в земята, за да умре, остава само, така и ние, ако не изпитаме болка, ще останем сами.
Но някой ще каже: „ех, чедо мое, умираме”. Виждаме, че в Евангелието болното дете, което бащата довел, паднало на земята като умряло и мнозина започнали да казват, че е мъртво. Мисля, че няма значение дали ние мислим, че умираме, дали всички други мислят, че ние умираме. Това, което има значение, е да бъдем в нозете на Този, Който съществува преди светът да бъде сътворен и Който „заради великата Си милост е създал всичко от небитие в битие”. Затова, ако си до Него, независимо дали умрял или жив, се надяваш и очакваш да се появи животът. Но мисля, че животът идва чрез смъртта. Както семето, ако не падне в земята, за да умре, остава само, така и ние, ако не изпитаме болка, ще останем сами.
Въпросът е в следното: страдаме много, а малко оживотворяваме, много претърпяваме, а малко се радваме. Мисля, че радостната вест на Христос е, че ни дава възможност да преминем през животворното умиране. Когато двамата ученици поискали да се прославят и единият да седне отдясно, а другият отляво, Господ казал, както четем в Триода, че Той не дава такива неща на Своите, а обещава чашата на смъртта. Велико е, че можем да умрем, очаквайки. Когато минаваме през Гетсимания, не можем да говорим. Това, че сега говорим, означава, че не преминаваме през Гетсимания. И какво става? Губим посоката. Може да се изгубим, може да паднем на земята, може да ни напусне всяка телесна, душевна или духовна сила. Въпросът е дали можеш и мъртъв да чакаш и да благодариш. В нас и близо до нас има Някой, Който свещенодейства тайната на живота по един различен начин.
Той лесно би могъл да ни каже неверни неща, но не иска. Иска да ни заведе във вечния живот. И за да влезеш във вечния живот, трябва да преминеш през смъртта. Ако беше фокусник, Христос можеше да направи това, което евреите са искали, когато са казали „слез от Кръста и ще повярваме” (Марк 15:32). Можеше да го направи. Но Той не дойде, за да ни впечатлява, а мъртъв беше снет от Кръста; мъртъв, за да победи смъртта завинаги, заради всички нас.
Затова можем да кажем, че сме способни да постигнем едно нещо: в нас съществува конкретен динамизъм и чрез смъртта – в добрата и плодотворна почва на Църквата – този динамизъм изригва и вървим към друго място, друго пространство, където се извършват страшни неща и всичко се осъществява по различен начин. Това друго пространство и друго време е това, което тук изпитваме. Независимо дали с ракета ще стигнем звездите, от това не се разширява пространството на нашия живот и свобода. Ако евентуално продължим живота си чрез присаждане на сърце, от това не вкусваме благодатта на вечността.
Вечността може да се побере в един миг, както и в един малък свещен бисер може да се побере целият Христос. Именно затова Господ, макар и да идва да ни донесе радост, да ни донесе живот, казва: „блажени скърбящите, блажени плачещите, горко на тези, които се смеят сега” (Лука 6:20-21). Именно защото иска още днес да ни дари истинската усимвка, истинската радост и вечния живот...
Душата след смъртта
Какво става с душата на човека след смъртта? Смятам, че не можем да разрешим всички проблеми. Знаете, че е голяма трагедия да мислиш, че си разрешил всички свои проблеми. Също така не е хубаво учителят, който ни поучава, сам да дава отговори и да слага край на темите. В пътуването към Емаус Господ първо дава възможност на другия да изведе на повърхността това, което дълбоко е скрито в него – хората да се отпуснат, да си кажат мисълта, да покажат разочарованието си, да стигнат до отчаяние. Свети Исаак Сириец казва, че няма по-силно оръжие от отчаянието. Защото, когато човек се разочарова от всичко светско, както казва и св. Никодим, когато стигнем до неверие спрямо собственото си аз, тогава започва да се появява друга вяра и да съществува друга сила в нас.
Това, което е важно, не е дали в отговор ще кажем нещо. Можем ли да приемем вътре в себе си Божията благодат и цялото ни същество да се насочи към едно друго пространство? Можем ли да се надяваме, че телата ни ще възкръснат? Защото това е, което Църквата ни завещава. Това, което е важно, не е да разрешим нашите проблеми по някакъв енциклопедичен начин, с логиката на компютъра, а, доколкото е възможно, да се покаем, да влезем в другата логика, църковната логика. Тогава разбираме, че когато Христос се открие, Той се скрива. Когато стане невидим, Той се открива. Това казва св. Григорий Нисийски: „Христос отговаря, като отказва да отговори”. Ако не можем да слушаме Неговото мълчание, това означава, че не разбираме словото Му. Ако пък мислим, че Го разбираме, тогава нещо в нас не е както трябва.
Велико е, че съществува Църквата – нашата майка, и че ние можем да влезем в нея, така че постепенно да усвоим другата логика. Трябва със смирение да се храним с твърдата храна, която Църквата предлага, и тогава сърцето ни непрестанно ще ликува. Имаме едно голямо задължение: чрез смирение, чрез търпение да приемем това велико нещо, което се извършва в литургичната „горница”, за да можем и ние да разберем какво е човекът, да изпитваме радостта от нашия живот и след това без други коментари да дадем възможност и на другите да изпитват радостта от техния живот.
Това, което можем да направим, е да почувстваме, че любовта „ни е създала от небитие в битие” и ако бъдем търпеливи, накрая от изпитанието остават радост и ликуване, което превишава всички изпитания.
За миг във всеки от нас може да се появят различни въпроси: какво означава смъртта, какво означава небитието, за миг да почувстваме, че всичко е безцветно и безвкусно; и тогава какво да правим? Аз казвам едно нещо: да чакаме. Къде да чакаме? В Църквата, където усещаш, че съществува топлина и широта. Както казваме, плодът живее в майчината утроба и живеейки, непрекъснато расте. Така и ние трябва да останем в утробата на нашата майка, Църквата – именно това, което учениците са казали след края на пътуването: „остани с нас”, остани с нас и ние ще останем с Тебе. Повече не искаме други коментари. Искаме да пребъдваме с Тебе. Това ни е достатъчно. Много е важно да живеем „някъде” и да видим това „някъде” – Единия, за Когото живеем и Който ни подготвя за раждането. Болката има смисъл, защото се намираме в утробата на Някой, Който ни обича. А този, който много страда, означава, че е помилван и може да приеме велики дарове.
Завършвайки, ще кажа едно нещо, за което съм сигурен: аз лично съм негоден, но по братски ви казвам, че човек може да живее. И този безкраен живот, вечен живот, който започва още сега, се осъществява по свещен начин в Православната църква, незначителната и презряна, която е едната, света, съборна и апостолска Църква, надежда за всички живеещи на земята...
И още нещо: вижте, може за един миг да спре сърцето ни, но има нещо, което не спира, чеда мои, и аз искам да вървим към него. Да вървим напред и ще настъпи радостта, ще дойде божествената благодат в нашите тела и всичко ще се освети – душата, тялото и начинът, по който живеем.
Превод: Константин Константинов
