Мобилно меню

4.8611111111111 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (144 Votes)
1_112.jpgЕ, няма такава наглост и безочие, каквито демонстрират „вездесъщите“ другари от ДС. В телевизионното интервю в предаването „Вяра и общество“ от 25 февруари т. г. "другарят" Асенов, ей така, между другото, подхвърли няколко отровни лъжи в ефира, за всеки случай, ако има балъци – да клъвнат. Само преди месец друг офицер от ДС със стоманен поглед и желязно самообладание (вербовчик на трима-четирима от сегашните митрополити)  в предаването "Тази неделя" по bTV, ни убеждаваше, че ДС е работила за укрепване на християнството у наси че никой не е забранявал на миряните да посещават църква преди 1989 г.(?!) Да, ама не е първи април и подобни опашати лъжи никак не са смешни, нищо, че бяха поднесени иронично и с професионалната самоувереност на успели вербовчици. Без да правя подробен разбор на съдържанието на тези интервюта ще отбележа само едно от най-фрапантните и пропагандни послания в тях. Това е още по-наложително сега, в самото начало на Великия пост, когато повече от всяко друго време дължим честност пред себе си, пред Бога и пред нашите предци.

И така, лъжата, която скандализира всяка християнска съвест, гласи: „След 9 септември са избивани свещеници не заради тяхната вяра и убеждения, а заради пряко ангажиране с фашистката власт – преследване на партизани и други грехове“ (Проф. Бончо Асенов по БНТ)

Изтърканото коминтерновско клише за прогресивната борба на комунистите с монархофашистката власт отдавна е изгубило академичната си и гражданска легитимност. През последните 20 години професионалните историци доказаха, че преди 9.9.1944 г. в България фашистко управление не е имало и преосмислиха ролята на Българската православна църква в обществото. Но за служителите на тоталитарната ДС явно все още е в сила марксистката предпоставка за БПЦ като част от „буржоазно-капиталистическата надстройка и съществен елемент на монархo-фашистката диктатура“[1]. Подобен едностранчив поглед, детерминиращ дейността на Църквата единствено в хоризонта на класовата борба, не позволява да се търси идеологически непредубедено и обективно истината и е очевидно пропаганден и злепоставящ църковните служители.

Целта на стократното повтаряне на перфидната лъжа за „свещениците-фашисти“ и тяхната заслужена смърт е да се замърси и дискредитира най-важната за църковното оздравяване  дискусия за канонизирането на новомъчениците – жертви на комунистическата власт. Именно тяхната мъченическа кръв е най-голямото изобличение за престъпните действия на комунистите към Църквата и затова „другарите“ искат да заличат паметта за стореното зло. Днес за наш срам все още не знаем точния брой на убитите без съд и присъда свещенослужители непосредствено след 9.9.1944 г. За да оправдаят действията си, комунистите им лепват етикета „безследно изчезнали“ - все едно са някаква стока, че да се изпарят. Сред убитите без съд и присъда, при това по гнусен, жесток и варварски начин в рамките само на един месец (от 9 септември до 10 октомври 1944 г.) са протосингелът на Софийска митрополия архимандрит Ириней, протосингелът на Видинска митрополия архимандрит Паладий, свещеникът от с. Банкя Исак Панайотов, свещеникът от с. Пожарево – Михаил Попов, от с. Бояна – отец Евстатий Витошки, от Разлог – отец Петър Дивизиев и др. През 1945 г. някои от убийствата са „узаконени“ с издадени постфактум присъди на „Народния съд“, други свещеници стават жертва на нови репресии. След вълната на физическото изтребление от 1944 до 1948 г., чиято кулминация е убийството на Неврокопския митрополит Борис, идва следващата репресивна вълна срещу свещенослужителите - на въдворяване в концлагерите Белене и Ловеч и затворите в страната. Според монахиня Валентина Друмева броят на репресираните духовни лица е около 400, сред които над 100 са убити.

Истината е, че Българската православна църква не е изпълнила все още своя дълг към тяхната памет и затова трябва да се вложат усилия в проучването и изработването на точен списък с броя и имената на духовните лица – жертви на атеистичната комунистическа власт. Мнозина от „безследно изчезналите“ духовници са заровени като кучета в общи ями и до днес нямат нито гроб, нито кръст, затова трябва да се открият тези от лобните места, за които има сведения, къде са. Необходимо е да се проучат внимателно животът и обстоятелствата около смъртта на българските свещенослужители, пострадали за вярата си като Христови изповедници, за да се оздрави църковната съвест и да се махне клеймото на срама от тях, нанесено от палачите им. Професор Бончо Асенов небрежно подхвърли, че техният брой е незначителен, какъвто е бил и броят на свещениците преди 9.9.1944 г. като цяло, но това също е лъжа. Броят на енорийските свещеници през 1938 г. е 2486 според официалните данни, публикувани от професор протопрезвитер Стефан Цанков.[2] За сравнение днес броят на енорийските свещеници е намалял точно с 1/2 - благодарение на тоталитарното атеистично управление и помощта на ДС за „укрепването“ на християнството и Църквата у нас. Изречената от професор Асенов лъжа, че свещениците са си заслужили убийствата, защото са били фашисти, пък гаврата с Пловдивския митрополит Кирил станала по случайна грешка, прозвуча перверзно, но за съжаление точно това обяснява защо и до днес митрополитите в Св. Синод нямат желание да повдигнат въпроса за канонизирането на новомъчениците на вярата и всячески избягват тази тема.

Повдигането на вътрешноцърковна дискусия и необходимостта от осмисляне на християнския подвиг на българските духовници и миряни, станали жертва на атеистичната комунистическа власт заради изповядването на православната си вяра, е от жизнено важно значение за духовното оздравяване на Българската православна църква. Нашата поместна Православна църква днес е в криза и боледува, именно защото беше подчинена, "опитомена" за целите на атеистичната пропаганда. И още по-лошо, по съветски образец "добронамерени" апаратчици се опитаха да я обезличат и превърнат в инструмент на властта, култивирайки в нея кариеризма, лъжата, доносите, предателството.
 
Разговорът за Църквата през комунизма ще остане безплоден, ако се ограничи в рамките на академичния, исторически дебат под формата на "преоценка на миналото" и "разпределяне на вината". Той би станал наистина църковен, а следователно и възраждащ, само ако погледне на жертвата на нашите предци-новомъченици като висше мерило за църковност и съпричастност на Христос. Без молитвена почит, без смирено признаване на подвига, без ликуваща радост за онези, "които са претърпели докрай", нашата Църква не само няма да се освободи от оковите на комунизма, но и ще продължи да възпроизвежда същия шаблон на поведение и конформизъм, който й беше налаган десетилетия. И сега грехът ни би бил двоен, защото вършим това не по принуда, под атеистичен натиск, а доброволно, като хора, които сякаш никога не са познавали Христос.


[1] Вж. Православието в България (Теоретико-историческо осветление) София: Издателство на БАН, 1974
[2] Цанков, С. Българската православна църква от освобождението до настояще време, ГдСУ, БФ, Т. XVI, 6, 1938/1939, София, 1939, с. 338

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kq6a3 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   
© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.