Как да не ги превърнем в разговор без продължение
Грешките на духовниците и злоупотребите с духовна власт, проблемите в семействата на свещениците и неразбирането на идеята за брака, възникването на секти вътре в Църквата – всички тези проблеми станаха част от църковния живот. Сериозните разговори за тях вече започнаха, но останаха без продължение, смята игумен Нектарий (Морозов). Той споделя своите мисли за причините и за начините, по които проблемите могат да се решават, а не да се забравят.
Винаги, когато се обръщам към някой според мен важен, животрептящ проблем и се опитвам да напиша нещо повече или по-малко значимо, си казвам: „Това е само началото на един много сериозен разговор“. Или пък някой друг казва същото. При последния подобен случай, със схиигумена Сергий (Романов), у мен най-накрая се зароди едно устойчиво усещане за дежавю, както го наричат. Много далеч съм от мисълта, че това усещане се появява само при мен.
И колко такива важни разговори са начевани в последните години? А колко са били продължени? Кои са приключили с нещо, макар и далечно напомнящо на темата, породила първоначалния разговор?
Ето няколко примера.
Когато свещеникът и жена му са си чужди
През 2018 г. прот. Фьодор Бородин изнесе чудесен доклад за кризата в семейния живот на духовенството. На сайта „Правмир“ текстът на доклада излезе със заглавие „Децата на свещеника растат без баща, а жена му стои с гръб към него и плаче“. О. Фьодор отбелязва, че няма достъпна статистика за броя на свещенослужителите, които са разделени с жените си, но споменава, че само сред неговите съученици за двадесет и пет години са се развели и са били лишени от сан десет души.
И, за съжаление, оглеждайки се наоколо, всеки от нас може да даде подобни примери. Сред причините за тази ситуация о. Фьодор посочва претовареността на съвременния свещеник, която води до неговото емоционално и физическо прегаряне и му оставя твърде малко сили и време за съпругата и децата, съблазните на околния свят и, разбира се, недостатъчно утвърденото правилно разбиране за пастирското служение и християнския живот.
Бих добавил още и такъв немаловажен фактор като ориентирането на семинаристите към необходимостта да встъпят в брак по-скоро, за да не отлагат ръкополагането. А също и неясната представа за правилните взаимоотношения между мъжа и жената, идеалите на християнския брак и какво принципно представлява бракът.
Естествено следствие в нередки случаи е прибързаната женитба и тогава процесът на взаимното опознаване, който би трябвало да я предшества, започва след печата в паспорта и венчавката и понякога води до горчиво разочарование, тъй като се изяснява, че двама души вече са станали мъж и жена, но освен този факт ги обединяват много малко други неща. Те всъщност са си чужди, но преди не са намерили време и възможност да разберат това.
Не ми се иска да си спомням до какви трагедии през последните години доведоха неудачите в семейства на свещеници. Те са толкова въпиещи и за тях толкова се писа, че няма нужда да добавяме още.
Това наистина е най-сериозният проблем в днешната църковна действителност, който я обхваща почти изцяло. Наличието на криза в семейния живот на пастирите на Църквата говори за общата криза в пастирството – едното е свидетелство за другото.
Докладът на о. Фьодор предизвика много жива реакция: мнозина искрено благодариха за него, немалко бяха възмутени. Със сигурност обаче нито един от хората, които познават живота на духовенството в Русия отвътре, не може да каже с ръка на сърцето, че картината, обрисувана от автора, не отговаря на действителността − това би било неистина. Допустимо е да се полемизира за нюансите, за това кое допринася за усложняване на ситуацията в една или друга степен, но като цяло всичко, представено в доклада, е абсолютно вярно.
Може ли с удовлетворение да отбележим, че за изминалите две години нещо се е променило – било то в системата на подготовка на бъдещите пастири, било в условията на служение на вече ръкоположени пастири, било в техния църковен, духовен и, накрая, семеен живот? Може ли да кажем, че това актуално болно място на църковната съвременност стана едновременно и обект на „повишено внимание и грижа“? Боя се, че не. Бих се радвал истински, ако някой докаже обратното и ако в това ни убеждаваше самата реалност.
Бившата послушница и „виртуалната църква“
Още една крайно болезнена и дискусионна тема беше обсъждана особено бурно и дълго, когато в мрежата се появи публикуваната после от издателство „Эксмо“ Изповед на една бивша послушница от Мария Кикот. Засегнати бяха едновременно няколко изключително важни въпроса: животът и положението на монашеството в Руската православна църква през 21 в., особеностите на пастирската грижа и най-разпространените грешки на духовниците, опасността от злоупотреба с духовна власт, „що ми е дадена от Господа за съзидване, а не за разстройване“ (2 Кор. 13:10), напускането на Църквата от някои хора и християнското отношение към тях. И много други, разбира се.
Полемиката наистина беше доста активна, дори ожесточена и в нея бяха въвлечени много хора. Дойде обаче време, когато книгата на Мария Кикот вече се разпространи и престана да бъде новина на книжния пазар, самата личност на автора и нейната „изповед“ вече не предизвикваше повишен интерес и темата вече не беше част от информационния дневен ред.
Но… остана ли тя в живота? Още веднъж – последва ли сериозна аналитична и впоследствие практическа работа върху грешките, която позволява да се промени настоящата ситуация, да се поправи онова, което видимо е неправилно, да се изцерят раните, които причиняват на хората техните неверни представи за живота в Църквата и в монашество? Много ми се иска това да се случи.
Но същата тази ситуация със схиигумен Сергий (за която не ми се щеше да говорим отново и отново, но ще се наложи и сигурно доста дълго време) − тя в много отношения кореспондира с историята на Мария Кикот и ни кара да се замислим над същите въпроси, както и над заключенията на „бившата послушница“.
Друга история – за лишения от сан Владимир Головин. В този случай всички видяхме как с помощта на социалните мрежи и таргетираната реклама може от един провинциален свещеник да се отгледа лидер за мнозина нецърковни или пък църковни, но непознаващи същността на християнството хора.
Не виждам необходимост отново да се връщам към обсъждането на самата личност на Головин, по-важното в случая е друго – самата технология. Пределно нагледно и очевидно тази ситуация демонстрира как в резултат от определени инвестиции и наемане на пиари (при това не най-изкусните) в мрежите може да се създават алтернативни центрове на влияние, способни да противостоят на Църквата и да отвеждат хората в някаква паралелна, виртуална реалност.
Това също е изключително остър проблем на църковната съвременност, заплаха, която в никакъв случай не бива да се подценява. В интернет има вече предостатъчно представители на духовенството, взели на въоръжение опита на Головин и вече успели да го модернизират и да го доработят. Върви процес на „натрупване“ и количеството съвсем скоро ще премине в качество.
Колкото и да е тъжно, дори след забраната и низвергването на о. Владимир нищо не се промени. Създадоха комисия за разследване на дейността му, а резултат от нейната работа беше негативната оценка на „мисионерската активност“ на бившия клирик на Чистополска и Нижнокамска епархия. Всъщност обаче истински нужно е да се изследват не само онези изкривявания и подмяната на пълноценния църковен и духовен живот, с които изобилства проповедническата и молитвената практика на Владимир Головин, но и самите предпоставки за възникването на такива секти вътре в Руската православна църква и, както споменах, за тяхното промотиране в мрежата.
Сигурен съм, че в най-близко бъдеще ще се сблъскваме неведнъж с подобни явления. Днес нерядко слушаме за врагове на Църквата, които търсят възможност да я разделят отвътре, да я дискредитират и да уронят доверието към нея. Прецедентите с Головин и Романов са ярки, но уви, далеч не и последни. Те по-скоро са илюстрация какво трябва да правят онези, които наистина са във война с Църквата, като един вид нагледно пособие.
Как да решаваме проблемите на Църквата
Църковният живот безспорно никога не е бил безпроблемен, но пътищата към решаване на проблемите изискват задължителното им всестранно изучаване, определянето на причините, които ги обуславят, реална работа за тяхното преодоляване. В днешно време има много болни въпроси, може би повече от когато и да било. Много от тях изискват отговор, но засега остават без такъв. До какво може да доведе това? Също въпрос, но риторичен, тъй като отговорът е еднозначен – до нищо добро.
Колкото по-сложна е обкръжаващата действителност за Църквата, колкото по-нестабилно е състоянието на света като цяло, толкова по-остро се проявяват болестите в самата Църква и толкова по-насъщно те се нуждаят от квалифицирана диагностика и грижливо и внимателно лечение. Днешната действителност е безкрайно сложна, светът също е извънмерно нестабилен, затова в никакъв случай не бива да очакваме, че съществуващите проблеми просто ще се разрешат от само себе си във времето – те тепърва ще се задълбочават.
Защо говоря за това? Дали не искам да започна още един разговор, който „трябва да бъде продължен“? По-скоро искам да споделя безпокойството си, което, както виждам, споделят мнозина свещеници и миряни, и да изразя увереността си, че текущата ситуация наистина се нуждае от задълбочен и всестранен анализ. И от съответни действия.
Очевидно е назряла необходимостта от промени в самата същност, в устройството на нашия църковен живот, в неговите приоритети, в истинското му оздравяване и обръщане към онова, което Господ в Евангелието нарича „едно е само потребно“ (Лука 10:42).
Ние може да отлагаме, може и да не бързаме. Но го има усещането, че още малко и ще ни накарат да побързаме, без да питат готови ли сме или не – това вече се е случвало в историята на Църквата. Никак не ми се иска да се случи отново.
Източник: Правмир
Превод: Анна Георгиева
