Изминаха вече няколко години от приемането на Закона за вероизповеданията (ЗВ), но въпреки положителните му страни все още при решаването на някои въпроси вероизповеданията срещат големи трудности. Един такъв проблем например е възстановяването на собствеността върху отнети от комунистическия режим църковни имоти.
Веднага след демократичните промени (1989 г.) се създаде обща нормативна рамка за реституцията на имотите и в продължение на 17 години тя продължава да се изменя, допълва и доусъвършенства. Въпреки това религиозните институции все още срещат непреодолими трудности в този процес. Това важи и за Българската православна църква (БПЦ), която е принудена понякога да води продължителни съдебни дела за доказване на правото си на собственост върху отнетите имоти, които в повечето случаи завършват без резултат.
Параграф 5 от Преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на ЗВ постановява, че собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти по реда на отменения през 1991 г. чл. 21 от Закона за изповеданията се възстановява по реда на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти. Когато не са налице условията за възстановяване на правото на собственост по § 5 ал. 1 – 4, вероизповеданията се обезщетяват по реда на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ), а когато това се отнася за земеделски земи - по Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи (ЗСПЗЗ).
Съгласно ЗСПЗЗ възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи в нови реални граници се извършва върху равностойни по количество и качество земи, по възможност в местностите, където са се намирали имотите, притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), държавни земеделски стопанства (ДЗС) или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Новите реални граници се определят с плана за земеразделянето. Разпоредбата на чл. 29 от ЗСПЗЗ регламентира специален административен ред за възстановяване на правото на собственост на БПЦ върху земеделски земи, според който отнети от Църквата земи се възстановяват по искане на митрополиите или църковните настоятелства, освен ако след отнемането им са законно застроени със сгради, които нямат земеделско предназначение или с тях са оземлени граждани. В тези случаи се предоставя равностоен имот от държавния или общинския поземлен фонд.
Възстановяването на собствеността се извършва с решение на съответната общинска служба по земеделието и горите въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне. Общинската служба по земеделието и горите по местонахождение на имота е единственият орган на поземлена собственост, овластен от закона да се произнася с решение относно признаване, възстановяване или отказ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи. Решението се взема от административния орган самостоятелно след цялостна преценка на доказателствата и установяване на фактите и обстоятелствата по заявлението и образуваната въз основа на него преписка. Трябва да се има предвид, че решението на общинската служба подлежи на съдебен контрол.
Митрополиите и църковните настоятелства, притежавали земеделски земи преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо от това, дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях, селскостопански организации, намиращи се в границите на урбанизираните територии (населени места) или извън тях, които са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, имат право на обезщетение по тяхно искане с равностойни земи от общинския поземлен фонд и/или с поименни компенсационни бонове (чл. 10 б, ал. 1, чл. 29). Въз основа на мотивирано предложение на общинската служба по земеделие и гори и на всяко заинтересовано лице общинският съвет в едномесечен срок от получаването му определя вида, размера и местонахождението на земите от общинския поземлен фонд.
Когато върху земеделските имоти са застроени сгради или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват да се възстанови собствеността, общинската служба по земеделието и горите определя имотите, върху които не може да се възстанови правото на собственост. За констатациите, които е направила, тя уведомява по реда на Гражданско-процесуалния кодекс заинтересованите лица, в случая църковното настоятелство или митрополията. В 14-дневен срок от получаването на уведомлението същите трябва да подадат писмено искане до общинската служба по земеделието и горите и да се посочи по какъв начин желаят да се извърши обезщетението – със земя или с бонове, след което общинската служба определя с решение, че собствениците имат право на обезщетение по реда на чл. 10, т. б от ЗСПЗЗ. Тук е мястото да се спомене, че размерът на дължимото обезщетение с поименни компенсационни бонове се изчислява по специална наредба, а не по пазарните цени. Тази наредба е издадена въз основа на чл. 36, ал. 2 от ЗСПЗЗ и е известна като „Наредба за определяне на цени на земеделските земи” (по-рано тази наредба се наричаше „Наредба за условията и реда за установяване на текущи пазарни цени на земеделските земи”). С нея се уреждат условията и редът за определяне на цените на земеделските земи, което според чл. 8, ал. 1 от Наредбата се извършва служебно от съответната общинска служба по земеделието и горите.
Митрополиите и църковните настоятелства, които са пропуснали и не са подали заявления в срока за възстановяване правото на собственост върху земеделските земи, могат да го направят до 13 май 2007 г., като подадат искова молба до Районния съд, където се намира имотът. Съдът не приема като доказателства свидетелски показания и декларации (чл.11, ал. 2 от ЗСПЗЗ), а само писмени документи, изброени в чл. 12, ал. 2 (нотариални актове, делбени протоколи, протоколи на ТКЗС, емлячни регистри, молби-декларации за членство в ТКЗС, счетоводни книги за заплащане на рента, протоколи и решения за оземляване, в това число и по Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г. и правилника за неговото приложение).
Въпреки съществуващата нормативна уредба немалка част от земеделските имот на БПЦ все още не са възстановени, като сред основните причини за това са: 1) слабото познаване на текстовете от ЗВ и не на последно място 2) въпросът за правния статут на църковните настоятелства и митрополиите. Този проблем се поражда от специалния регистрационен режим на БПЦ - “ex lege” ("по силата на закона", т. е. на ЗВ).
За съжаление въпросът за юридическия статут на БПЦ и нейните местни поделения затруднява не само държавните служители от общинските служби по земеделие и гори или други звена на държавната администрация, но и повечето юристи. Това е причината сред тях да се оформят две основни менения по тази проблематика.
Според първата група юристи църковните настоятелства и митрополиите могат да придобият правен статут на юридическо лице след регистрация в съответния окръжен съд. Според другата група църковните настоятелства и митрополиите са юридически лица по реда на чл. 10, ал. 2 от ЗВ във връзка с чл. 13 от Устава на БПЦ. Тези две мнения са отразени и в съществуващата до момента съдебна практика по този въпрос.
Така например в мотивите на Бургаския окръжен съд (БОС) за Определение 101/2006 г. по отношение на начина за придобиването на правен статут от местните поделения на БПЦ се казва, че според нормите на чл. 14 от ЗВ религиозните общности придобиват статут на юридически лица след регистрация в Софийския градски съд. Според чл. 19, ал. 1 пак от ЗВ същите могат да имат поделения, определени в уставите им, а според чл. 19, ал. 2 местните поделения се вписват в регистър по ал. 5 от кметовете на съответните общини. Така, макар уставът на БПЦ да предвижда, че местните поделения са юридически лица без да е необходима тяхната регистрация, Бургаският окръжен съд намира, “че с Устава не може да се дерогират императивните норми на ЗВ, изискващи регистрация на местните поделения на всички вероизповедания, в това число и БПЦ”. Като основание за това заключение БОС привежда следния мотив: “Вярно е, че чл. 10, ал. 1 определя източното православие като традиционно вероизповедание, чийто изразител е БПЦ, но нормата на ал. 3 на същия член допълва, че това не е основание на това изповедание да се предоставя каквито и да е било привилегии със закон. Съгласно нормите на чл. 4 от ЗВ, вероизповеданията са свободни и равноправни.”
По подобен казус Софийският апелативен съд в мотивите си за Определение № 100/14.2.2005 г. казва, че съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗВ и чл. 13 от Устава на БПЦ и § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗВ БПЦ не подлежи на съдебна регистрация, което се отнася и за нейните местни поделения, тъй като разпоредбата на чл. 10, ал. 2, към която препраща § 2, ал. 3, касае цялостното устройство на БПЦ. Съгласно чл. 13 от Устава на БПЦ митрополиите и църковните настоятелства са организационни и структурни единици на БПЦ и като такива имат качеството на заварени местни поделения със статут на юридическо лице по смисъла на ЗВ. С текста на § 2 от ПЗР се урежда регистрацията на заварените местни поделения на заварените вероизповедания, но БПЦ е изключена от общия режим. Поради това според мотивите на Софийския апелативен съд тя не подлежи на регистрация в СГС, респективно нейните местни поделения не подлежат на регистрация в съответния окръжен съд за придобиването на правен статут по реда на § 2, ал. 3 и 4 от ПЗР на ЗВ.
Не е тук мястото и не е цел на настоящия коментар да обръща внимание на въпроса за правилността и законосъобразността на тези и други определения по подобни казуси на различните съдебни инстанции, по-скоро трябва да се подчертае фактът, че е налице противоречива съдебна практика. Единствената инстанция в случая, която може и трябва да даде компетентно тълкование на текстовете от ЗВ относно правния статут на местните поделения на БПЦ, е Върховният касационен съд. За целта обаче той трябва да бъде сезиран от заинтересованата страна - Св. Синод на БПЦ.
Друга причина за срещаните трудности при възстановяване на собствеността върху отнетите църковни имоти е липсата на нотариални актове, скици или други документи, удостоверяващи правото на собственост от страна на Църквата върху тях. Много са случаите, когато митрополиите и църковните настоятелства не могат да представят тези документи поради това, че никога не са имали такива или пък са изгубени или унищожени от държавата при одържавяването им.
Трудности при възстановяването на собствеността се пораждат и от факта, че немалка част от тези имоти са заграбени и се обработват от частни лица или земеделски дружества, които са се сдобили по някакъв начин с нотариални актове за тях. В тези случаи БПЦ дори да притежава необходимите документи за собственост, трябва да води дълги съдебни дела, които в повечето случаи за съжаление са безрезултатни и завършват не в нейна полза.
За немалкия процент невърнати църковни имоти вина имат и самите църковни настоятелства поради липсата на заинтересованост от тяхна страна или заради некомпетентност и липса на финансови средства. Поради тези или други причини все още в много населени места собствеността върху църковните имоти не е възстановена, а имотите остават все така във владение на частни земеделци или кооперативни стопанства, за което Църквата, истински собственик, не получава нищо.
Съгласно ЗСПЗЗ възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи в нови реални граници се извършва върху равностойни по количество и качество земи, по възможност в местностите, където са се намирали имотите, притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), държавни земеделски стопанства (ДЗС) или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Новите реални граници се определят с плана за земеразделянето. Разпоредбата на чл. 29 от ЗСПЗЗ регламентира специален административен ред за възстановяване на правото на собственост на БПЦ върху земеделски земи, според който отнети от Църквата земи се възстановяват по искане на митрополиите или църковните настоятелства, освен ако след отнемането им са законно застроени със сгради, които нямат земеделско предназначение или с тях са оземлени граждани. В тези случаи се предоставя равностоен имот от държавния или общинския поземлен фонд.
Възстановяването на собствеността се извършва с решение на съответната общинска служба по земеделието и горите въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне. Общинската служба по земеделието и горите по местонахождение на имота е единственият орган на поземлена собственост, овластен от закона да се произнася с решение относно признаване, възстановяване или отказ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи. Решението се взема от административния орган самостоятелно след цялостна преценка на доказателствата и установяване на фактите и обстоятелствата по заявлението и образуваната въз основа на него преписка. Трябва да се има предвид, че решението на общинската служба подлежи на съдебен контрол.
Митрополиите и църковните настоятелства, притежавали земеделски земи преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо от това, дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях, селскостопански организации, намиращи се в границите на урбанизираните територии (населени места) или извън тях, които са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, имат право на обезщетение по тяхно искане с равностойни земи от общинския поземлен фонд и/или с поименни компенсационни бонове (чл. 10 б, ал. 1, чл. 29). Въз основа на мотивирано предложение на общинската служба по земеделие и гори и на всяко заинтересовано лице общинският съвет в едномесечен срок от получаването му определя вида, размера и местонахождението на земите от общинския поземлен фонд.
Когато върху земеделските имоти са застроени сгради или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват да се възстанови собствеността, общинската служба по земеделието и горите определя имотите, върху които не може да се възстанови правото на собственост. За констатациите, които е направила, тя уведомява по реда на Гражданско-процесуалния кодекс заинтересованите лица, в случая църковното настоятелство или митрополията. В 14-дневен срок от получаването на уведомлението същите трябва да подадат писмено искане до общинската служба по земеделието и горите и да се посочи по какъв начин желаят да се извърши обезщетението – със земя или с бонове, след което общинската служба определя с решение, че собствениците имат право на обезщетение по реда на чл. 10, т. б от ЗСПЗЗ. Тук е мястото да се спомене, че размерът на дължимото обезщетение с поименни компенсационни бонове се изчислява по специална наредба, а не по пазарните цени. Тази наредба е издадена въз основа на чл. 36, ал. 2 от ЗСПЗЗ и е известна като „Наредба за определяне на цени на земеделските земи” (по-рано тази наредба се наричаше „Наредба за условията и реда за установяване на текущи пазарни цени на земеделските земи”). С нея се уреждат условията и редът за определяне на цените на земеделските земи, което според чл. 8, ал. 1 от Наредбата се извършва служебно от съответната общинска служба по земеделието и горите.
Митрополиите и църковните настоятелства, които са пропуснали и не са подали заявления в срока за възстановяване правото на собственост върху земеделските земи, могат да го направят до 13 май 2007 г., като подадат искова молба до Районния съд, където се намира имотът. Съдът не приема като доказателства свидетелски показания и декларации (чл.11, ал. 2 от ЗСПЗЗ), а само писмени документи, изброени в чл. 12, ал. 2 (нотариални актове, делбени протоколи, протоколи на ТКЗС, емлячни регистри, молби-декларации за членство в ТКЗС, счетоводни книги за заплащане на рента, протоколи и решения за оземляване, в това число и по Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г. и правилника за неговото приложение).
Въпреки съществуващата нормативна уредба немалка част от земеделските имот на БПЦ все още не са възстановени, като сред основните причини за това са: 1) слабото познаване на текстовете от ЗВ и не на последно място 2) въпросът за правния статут на църковните настоятелства и митрополиите. Този проблем се поражда от специалния регистрационен режим на БПЦ - “ex lege” ("по силата на закона", т. е. на ЗВ).
За съжаление въпросът за юридическия статут на БПЦ и нейните местни поделения затруднява не само държавните служители от общинските служби по земеделие и гори или други звена на държавната администрация, но и повечето юристи. Това е причината сред тях да се оформят две основни менения по тази проблематика.
Според първата група юристи църковните настоятелства и митрополиите могат да придобият правен статут на юридическо лице след регистрация в съответния окръжен съд. Според другата група църковните настоятелства и митрополиите са юридически лица по реда на чл. 10, ал. 2 от ЗВ във връзка с чл. 13 от Устава на БПЦ. Тези две мнения са отразени и в съществуващата до момента съдебна практика по този въпрос.
Така например в мотивите на Бургаския окръжен съд (БОС) за Определение 101/2006 г. по отношение на начина за придобиването на правен статут от местните поделения на БПЦ се казва, че според нормите на чл. 14 от ЗВ религиозните общности придобиват статут на юридически лица след регистрация в Софийския градски съд. Според чл. 19, ал. 1 пак от ЗВ същите могат да имат поделения, определени в уставите им, а според чл. 19, ал. 2 местните поделения се вписват в регистър по ал. 5 от кметовете на съответните общини. Така, макар уставът на БПЦ да предвижда, че местните поделения са юридически лица без да е необходима тяхната регистрация, Бургаският окръжен съд намира, “че с Устава не може да се дерогират императивните норми на ЗВ, изискващи регистрация на местните поделения на всички вероизповедания, в това число и БПЦ”. Като основание за това заключение БОС привежда следния мотив: “Вярно е, че чл. 10, ал. 1 определя източното православие като традиционно вероизповедание, чийто изразител е БПЦ, но нормата на ал. 3 на същия член допълва, че това не е основание на това изповедание да се предоставя каквито и да е било привилегии със закон. Съгласно нормите на чл. 4 от ЗВ, вероизповеданията са свободни и равноправни.”
По подобен казус Софийският апелативен съд в мотивите си за Определение № 100/14.2.2005 г. казва, че съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗВ и чл. 13 от Устава на БПЦ и § 2 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗВ БПЦ не подлежи на съдебна регистрация, което се отнася и за нейните местни поделения, тъй като разпоредбата на чл. 10, ал. 2, към която препраща § 2, ал. 3, касае цялостното устройство на БПЦ. Съгласно чл. 13 от Устава на БПЦ митрополиите и църковните настоятелства са организационни и структурни единици на БПЦ и като такива имат качеството на заварени местни поделения със статут на юридическо лице по смисъла на ЗВ. С текста на § 2 от ПЗР се урежда регистрацията на заварените местни поделения на заварените вероизповедания, но БПЦ е изключена от общия режим. Поради това според мотивите на Софийския апелативен съд тя не подлежи на регистрация в СГС, респективно нейните местни поделения не подлежат на регистрация в съответния окръжен съд за придобиването на правен статут по реда на § 2, ал. 3 и 4 от ПЗР на ЗВ.
Не е тук мястото и не е цел на настоящия коментар да обръща внимание на въпроса за правилността и законосъобразността на тези и други определения по подобни казуси на различните съдебни инстанции, по-скоро трябва да се подчертае фактът, че е налице противоречива съдебна практика. Единствената инстанция в случая, която може и трябва да даде компетентно тълкование на текстовете от ЗВ относно правния статут на местните поделения на БПЦ, е Върховният касационен съд. За целта обаче той трябва да бъде сезиран от заинтересованата страна - Св. Синод на БПЦ.
Друга причина за срещаните трудности при възстановяване на собствеността върху отнетите църковни имоти е липсата на нотариални актове, скици или други документи, удостоверяващи правото на собственост от страна на Църквата върху тях. Много са случаите, когато митрополиите и църковните настоятелства не могат да представят тези документи поради това, че никога не са имали такива или пък са изгубени или унищожени от държавата при одържавяването им.
Трудности при възстановяването на собствеността се пораждат и от факта, че немалка част от тези имоти са заграбени и се обработват от частни лица или земеделски дружества, които са се сдобили по някакъв начин с нотариални актове за тях. В тези случаи БПЦ дори да притежава необходимите документи за собственост, трябва да води дълги съдебни дела, които в повечето случаи за съжаление са безрезултатни и завършват не в нейна полза.
За немалкия процент невърнати църковни имоти вина имат и самите църковни настоятелства поради липсата на заинтересованост от тяхна страна или заради некомпетентност и липса на финансови средства. Поради тези или други причини все още в много населени места собствеността върху църковните имоти не е възстановена, а имотите остават все така във владение на частни земеделци или кооперативни стопанства, за което Църквата, истински собственик, не получава нищо.
