Мобилно меню

4.6842105263158 1 1 1 1 1 Rating 4.68 (19 Votes)
В раз­ви­ти­е­то на пра­вос­лав­но­то бо­гос­ло­вие се от­к­ро­я­ват ня­кол­ко за­бе­ле­жи­тел­ни пе­ри­о­да, един от ко­и­то е ІV-V вeк. През та­зи епо­ха се по­ла­гат ос­но­ви­те на док­т­ри­нал­на­та сис­те­ма на Цър­к­ва­та, от­ра­зе­на в съ­чи­не­ни­я­та на ця­ло по­ко­ле­ние бе­ле­жи­ти епис­ко­пи, меж­ду ко­и­то и св. Гри­го­рий Ни­сийс­ки.

В го­ля­мо­то му по обем твор­чес­т­во са зас­тъ­пе­ни те­ми от биб­лейс­ко-ек­зе­ге­ти­чес­ки, дог­ма­ти­чес­ки, нрав­с­т­вен и оми­ле­ти­чен ха­рак­тер, ко­и­то са обект на мно­жес­т­во бо­гос­лов­с­ки ана­ли­зи.

Мал­ко встра­ни от из­с­ле­до­ва­тел­с­кия ин­те­рес на по­ве­че­то уче­ни ос­та­ва ка­но­ни­чес­ко­то му пос­ла­ние до Ме­ли­тин­с­кия епис­коп Ли­той, да­ти­ра­но око­ло 390 г., ко­е­то за­ся­га въп­ро­си, ка­са­е­щи проб­ле­ми от лич­ния жи­вот на хрис­ти­я­ни­те през то­зи пе­ри­од.

Съ­об­раз­но проб­ле­ма­ти­ка­та, ко­я­то раз­г­леж­да пос­ла­ни­е­то е раз­де­ле­но на осем пра­ви­ла и е вклю­че­но в ка­но­ни­чес­кия свод на Цър­к­ва­та. Пи­са­но в на­ве­че­ри­е­то на Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во, то да­ва по­вод на св. Гри­го­рий да на­пом­ни за спа­си­тел­но­то зна­че­ние на най-го­ле­мия хрис­ти­ян­с­ки праз­ник не са­мо за те­зи, ко­и­то се об­но­вя­ват чрез въз­раж­да­не в све­то­то тайн­с­т­во Кръ­ще­ние, но и за пад­на­ли­те в грях, ко­и­то чрез спа­си­тел­на­та бла­го­дат на по­ка­я­ни­е­то се очис­т­ват и връ­щат към об­ще­ни­е­то си с Цър­к­ва­та и Бо­га. 

В пос­ла­ни­е­то в син­те­зи­ран вид са из­ло­же­ни част от ан­т­ро­по­ло­гич­ни­те и со­ти­ро­ло­гич­ни­те въз­г­ле­ди на св. Гри­го­рий.

В кон­тек­с­та на тeзи свои въз­г­ле­ди св. Гри­го­рий  из­каз­ва те­за­та, че в ду­ша­та на чо­ве­ка се за­бе­ляз­ват три про­я­ви - про­я­ви на ума, на же­ла­ни­е­то и на гне­ва. В за­ви­си­мост от сво­бод­на­та си во­ля чо­век мо­же да на­со­чи те­зи про­я­ви в раз­лич­ни на­со­ки, в ре­зул­тат на ко­е­то се по­раж­да доб­ро­де­тел или грях. Ка­то се ос­но­ва­ва на то­ва съж­де­ние, той сти­га до из­во­да, че гре­хът е пси­хична си­ла, ко­я­то въз­дейс­т­ва на съз­на­ни­е­то и съ­вест­та на чо­ве­ка и го до­веж­да до със­то­я­ние на са­мо­заб­лу­да.

Съ­об­раз­но та­зи кон­цеп­ция све­тия отец де­ли гре­ха на три ка­те­го­рии: гре­хо­ве на ума, на же­ла­ни­е­то и на гне­ва, с ко­е­то под­чер­та­ва, че гре­хът е бо­лес­т­но със­то­я­ние на ду­ша­та. За­дъл­бо­че­ни­те му поз­на­ния вър­ху про­це­си­те, ко­и­то про­ти­чат в чо­веш­ка­та ду­ша, му поз­во­ля­ват да от­к­рие ос­нов­ни­те пси­хо­ло­гич­ни ме­ха­низ­ми, пос­ред­с­т­вом ко­и­то гре­хът про­ник­ва и се ут­вър­ж­да­ва в чо­ве­ка. Ка­то ана­ли­зи­ра то­зи про­цес, той из­ра­бот­ва пси­хо­ло­ги­чен про­фил на гре­хов­но­то със­то­я­ние, ко­е­то му да­ва въз­мож­ност да из­ло­жи ос­нов­ни­те прин­ци­пи на по­кай­на­та ме­то­ди­ка за “из­це­ря­ва­не­то на ду­ша­та”. Ка­то се ос­но­ва­ва на нея, св. Гри­го­рий съ­вет­ва епис­ко­па на Ме­ли­ти­ни, да тър­си ко­ре­на на гре­ха не в тя­ло­то на чо­ве­ка, а в не­го­ва­та ду­ша.
 
Пър­ва­та ка­те­го­рия гре­хо­ве (на ума) св. Гри­го­рий оп­ре­де­ля ка­то най-теж­ки. Спо­ред не­го, ко­га­то умът се на­со­чи сре­щу ес­тес­т­ве­но­то си пред­раз­по­ло­же­ние към Бо­га, той за­поч­ва да тър­си зем­но­то и вмес­то да оду­хот­во­ря­ва тя­ло­то, ос­та­вя го да се от­да­де на плът­с­кия и чув­с­т­ве­ния жи­вот.

Към те­зи гре­хо­ве в пос­ла­ни­е­то си той при­чис­ля­ва от­ри­ча­не­то от вя­ра­та и спи­ри­тиз­ма (то­ва включ­ва съ­що вя­ра на врач­ки, ба­яч­ки, га­да­тел­ки и др. под.) (2-ро и 3-то пр.). За хрис­ти­я­ни­те, доб­ро­вол­но под­да­ли се на по­доб­но из­ку­ше­ние (но впос­лед­с­т­вие осъз­на­ли своя грях и про­я­ви­ли же­ла­ние да се вър­нат от­но­во в Цър­к­ва­та), той оп­ре­де­ля  да бъ­дат ли­ше­ни от ев­ха­рис­тий­но об­ще­ние до края на жи­во­та им. Спо­ред не­го те­зи “хрис­ти­я­ни” не са дос­той­ни “да се пок­ла­нят на Бо­га за­ед­но с на­ро­да, ко­га­то се из­вър­ш­ва тайн­с­т­ве­на­та мо­лит­ва”. Един­с­т­ве­но по сниз­хож­де­ние в края на зем­ния им път се поз­во­ля­ва­ло да се удос­то­ят с Бо­жес­т­ве­ни­те Тай­ни.

При­чи­на­та за стро­гост­та, с ко­я­то под­хож­да све­тия отец при оп­ре­де­ля­не­то на та­зи епи­ти­мия, се крие в ин­тер­п­ре­та­ци­я­та му на ос­нов­ни­те еван­гел­с­ки прин­ци­пи за същ­ност­та на Цър­к­ва­та, от­къ­де­то из­веж­да пос­та­нов­ка­та, че чо­век, кой­то чрез своя ум се е пре­възнесъл над Бо­га и Не­го­во­то От­к­ро­ве­ние, не мо­же да учас­т­ва в те­зи тай­ни и да спо­де­ля мо­мен­ти­те на об­ще­ние с Бо­га.

Ка­то осъз­на­ва се­ри­оз­ност­та на то­зи грях, св. Гри­го­рий оп­ре­де­ля, че той е па­де­ние и от­да­ле­ча­ва­не от Бо­га. Спо­ред не­го един­с­т­ве­но­то въз­мож­но сред­с­т­во за въз­с­та­но­вя­ва­не на пад­на­ла­та чо­веш­ка при­ро­да и въ­зоб­но­вя­ва­не на об­ще­ни­е­то с Бо­га, е  по­ка­я­ни­е­то. За не­го то е не са­мо осъз­на­ва­не­то и из­по­вяд­ва­не­то на оп­ре­де­лен грях, но и при­е­ма­не­то и из­тър­пя­ва­не­то на на­ло­же­на­та епи­ти­мия.

При оп­ре­де­ля­не­то й св. Гри­го­рий не­съм­не­но е пов­ли­ян от 73-то пр. на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки, а съ­що та­ка и от ре­ли­ги­оз­ни­те про­це­си, из­вър­ш­ва­щи се в къс­но­ан­тич­на­та епо­ха на Рим­с­ка­та им­пе­рия.

Вто­ра­та ка­те­го­рия гре­хо­ве - те­зи на же­ла­ни­е­то - спо­ред Ни­сийс­кия епис­коп са ре­зул­тат от “по­хот­ли­вост­та  и сла­дос­т­рас­ти­е­то”. В съг­ла­сие с ан­т­ро­по­ло­гич­ни­те си въз­г­ле­ди, той оп­ре­де­ля ка­те­го­ри­я­та ”же­ла­ние” ка­то “стре­меж към не­об­хо­ди­мо­то, жаж­да за вкус­ва­не на нас­ла­да, тъ­га по не­пос­тиг­нат коп­неж или от­но­ше­ние към нас­ла­да, ко­я­то не мо­же да се из­пи­та”. Ко­га­то та­зи ка­те­го­рия е на­со­че­на не към ня­кое от вис­ши­те не­ща, при­на­ся­щи пол­за за ду­хов­но­то из­рас­т­ва­не на чо­ве­ка, а към низ­ки­те страс­ти в чо­веш­ко­то об­щу­ва­не, св. Гри­го­рий смя­та, че ду­ша­та се на­ми­ра под въз­дейс­т­ви­е­то на „не­у­ло­ви­ма­та страст по не­на­сит­ност­та”.

В съ­чи­не­ни­е­то си „За дев­с­т­во­то” (къ­де­то са из­ло­же­ни въз­г­ле­ди­те му за сек­су­ал­ност­та, бра­ка и дев­с­т­во­то) под вли­я­ние на не­оп­ла­то­низ­ма све­ти­ят. отец смя­та ди­фе­рен­ци­а­ци­я­та на по­ло­ве­те за вто­рич­но и не­об­хо­ди­мо до­пъл­не­ние след гре­хо­па­де­ни­е­то. Чрез по­ло­во­то раз­де­ле­ние Бог е поз­во­лил да се раз­гър­не сек­су­ал­ни­ят на­го­ни у мъ­же­те и же­ни­те, за да мо­же чрез фи­зи­чес­ко­то въз­п­ро­из­вод­с­т­во чо­веш­ка­та при­ро­да да про­дъл­жи да се нас­лаж­да­ва на неп­ре­къс­на­тост във вре­ме­то. То­зи въз­п­ро­из­во­ди­те­лен про­цес оба­че не­из­беж­но се свър­з­ва с мо­рал­ни­те опас­нос­ти, при­съ­щи на се­гаш­но­то със­то­я­ние на при­ро­да­та на сек­су­ал­ни­те по­ри­ви.

Ка­то се ос­но­ва­ва на нрав­с­т­ве­ни­те прин­ци­пи, из­ло­же­ни в Све­ще­но­то Пи­са­ние, в тво­ре­ни­я­та на от­ци­те и най-ве­че в пра­ви­ла­та на св. Ва­си­лий, той раз­г­ра­ни­ча­ва ня­кол­ко про­яв­ле­ния на гре­ха на же­ла­ни­е­то – блуд­с­т­во пре­лю­бо­дейс­т­во, хо­мо­сек­су­а­ли­зъм и со­до­мия (4-то пр). Същ­ност­та на блуд­с­т­во­то, спо­ред не­го се из­ра­зя­ва в съ­щес­т­ву­ва­не­то на не­рег­ла­мен­ти­ра­на връз­ка меж­ду мъж и же­на с цел за­до­во­ля­ва­не на сек­су­ал­но же­ла­ние, без да се за­ся­га лич­ност­та и ин­те­ре­си­те на тре­та стра­на (съп­руг или съп­ру­га) за раз­ли­ка от пре­лю­бо­дейс­т­во­то.

Въп­ре­ки че пра­ви­ла­та на ня­кол­ко по­мес­т­ни съ­бо­ра оп­ре­де­лят по при­ме­ра на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки со­до­ми­я­та и хо­мо­сек­су­а­лиз­ма за теж­ки гре­хо­ве и пос­та­но­вя­ват дъл­ги епи­ти­мии, св. Гри­го­рий ги при­рав­ня­ва с пре­лю­бо­дейс­т­во­то.

В за­ви­си­мост от ду­шев­но­то раз­по­ло­же­ние на вяр­ва­щия при из­пъл­не­ни­е­то на на­ло­же­на­та епи­ти­мия, св. отец до­пус­ка въз­мож­ност­та тя да бъ­де на­ма­ле­на, за­що­то ней­на­та цел е да въз­дейс­т­ва по­ло­жи­тел­но за връ­ща­не­то на съг­ре­ши­лия към об­ще­ние с Цър­к­ва­та и Бо­га.

По от­но­ше­ние на гне­ва, кой­то е в ос­но­ва­та на тре­та­та ка­те­го­рия гре­хо­ве, св. Гри­го­рий из­каз­ва мне­ние, че в тво­ре­ни­я­та на цър­ков­ни­те от­ци и учи­те­ли пре­ди не­го не е от­де­ле­но мяс­то за то­ва про­яв­ле­ние на ду­ша­та. Пов­ли­ян от въз­г­ле­ди­те на кла­си­чес­ки­те ав­то­ри за гне­ва, той спо­де­ля, че „раз­д­раз­не­ни­е­то раж­да мно­го гре­хов­ни не­ща и вся­как­ви зли­ни” (5-то пр.). В къс­но­ан­тич­но­то рим­с­ко об­щес­т­во гне­вът е бил ан­ти­те­за на урав­но­ве­се­ния и кон­т­ро­ли­ран пуб­ли­чен ма­ни­ер на по­ве­де­ние. Той се е смя­тал за ду­шев­на страст на вне­зап­на и срам­на за­гу­ба на са­мо­кон­т­рол. То­ва е при­чи­на гне­вът да из­пък­не ка­то ос­но­вен ком­по­нент в ези­ка на къс­но­рим­с­ка­та по­ли­ти­ка. По­ра­ди същ­ност­та си той в по­ве­че­то слу­чаи е свър­з­ван с на­си­ли­е­то. При­мер за то­ва е трак­та­тът на ле­ка­ря Га­лен (ІІ в.) за ду­шев­ни­те за­бо­ля­ва­ния, в кой­то най-го­ля­мо вни­ма­ние се от­де­ля на гне­ва.

Ана­ли­зи­рай­ки същ­ност­та на гне­ва ка­то ду­шев­но със­то­я­ние, св. Гри­го­рий сти­га до зак­лю­че­ни­е­то, че той е ос­нов­на­та при­чи­на за убийс­т­во­то. Спо­ред мо­ти­ви­те за не­го­во­то из­вър­ш­ва­не све­ти­ят отец де­ли от­не­ма­не­то на чо­веш­ки жи­вот на умиш­ле­но и не­у­миш­ле­но, ка­то под­чер­та­ва, че по от­но­ше­ние на два­та ви­да е не­об­хо­ди­мо да се въз­п­ри­е­ма раз­ли­чен под­ход. В съг­ла­сие с то­ва епи­ти­ми­те, ко­и­то оп­ре­де­ля той за то­зи грях са в за­ви­си­мост от мо­ти­ви­те за не­го­во­то из­вър­ш­ва­не. Та­ка нап­ри­мер за умиш­ле­но­то убийс­т­во той оп­ре­де­ля мно­го по-дъ­лъг пе­ри­од  (27 го­ди­ни в раз­лич­ни­те сте­пе­ни на по­ка­я­ние) в срав­не­ние със св. Ва­си­лий (20 го­ди­ни). Раз­би­ра се св. Гри­го­рий не про­пус­ка въз­мож­ност­та да на­пом­ни на епис­ко­па на Ме­ли­ти­ни, че ако ка­е­щи­ят се стрик­т­но спаз­ва и с усър­дие из­пъл­ня­ва на­ло­же­на­та му епи­ти­мия, сро­кът на по­ка­я­ние мо­же да бъ­де на­ма­лен.

Сво­е­об­ра­зен и съ­щес­т­вен мо­мент в ка­но­ни­чес­ко­то пос­ла­ние е ана­ли­за на гре­ха среб­ро­лю­бие (6-то пр.). Св. Гри­го­рий из­каз­ва заг­ри­же­ност, че на то­зи грях не се об­ръ­ща дос­та­тъч­но вни­ма­ние в Цър­к­ва­та.

Ка­то се въз­пол­з­ва от се­ри­оз­ни­те си поз­на­ния вър­ху пси­хо­ло­ги­я­та на чо­веш­ка­та лич­ност, той ана­ли­зи­ра за­дъл­бо­че­но същ­ност­та на среб­ро­лю­би­е­то и го оп­ре­де­ля ка­то грях на ума, же­ла­ни­е­то и гне­ва. Ка­то се ос­но­ва­ва на ду­ми­те на св. ап. Па­вел в 1 Тим. 6:10, св. Гри­го­рий ква­ли­фи­ци­ра среб­ро­лю­би­е­то не са­мо ка­то идо­ло­пок­лон­с­т­во, но и ка­то “ко­рен на всич­ки зли­ни”.

В ду­ха на Ка­па­до­кийс­ка­та бо­гос­лов­с­ка тра­ди­ция той в дру­ги свои тво­ре­ния раз­г­ра­ни­ча­ва два ви­да бо­гат­с­т­во: „ис­тин­с­ко” и „лъж­ли­во”. Спо­ред не­го Свещ. Пи­са­ние по­каз­ва, че ед­но­то бо­гат­с­т­во е „же­ла­но”, а дру­го­то „осъ­ди­тел­но”. Же­ла­но е бо­гат­с­т­во­то на доб­ро­де­те­ли­те, а осъ­ди­тел­но е пре­ход­но­то зем­но сък­ро­ви­ще, при­мам­ва­що чо­ве­ка по пъ­тя на гре­ха.

Въп­ре­ки че смя­та среб­ро­лю­би­е­то за ко­рен на зло­то, све­тия отец не пре­по­ръч­ва  от­лъч­ва­не от цър­ков­но об­ще­ние, а за­дъл­жа­ва при­до­би­то­то иму­щес­т­во да се раз­да­де на бед­ни­те. Ка­то при­мер за на­ла­га­не­то на по­до­бен вид епи­ти­мия слу­жи еван­гел­с­ки­ят раз­каз за бо­га­тия мо­мък, кой­то се ин­те­ре­су­вал как­во тряб­ва да нап­ра­ви, за да при­до­бие ве­чен жи­вот (Мат. 19:16:26, Лу­ка 18:18:27).

За раз­ли­ка от среб­ро­лю­би­е­то св. Гри­го­рий раз­г­леж­да бед­ност­та един­с­т­ве­но в ду­хо­вен сми­съл. Спо­ред не­го тя е два ви­да: „по­роч­на” и „доб­ро­вол­на”. Под по­роч­на­та бед­ност той раз­би­ра лип­са­та на доб­ро­де­те­ли и на­ли­чи­е­то на грях и по­рок. Доб­ро­вол­но­то обед­ня­ва­не от гре­ха и по­ро­ка спо­ред не­го поз­во­ля­ва по­я­ва­та на доб­ро­де­те­ли, ко­и­то са пъ­тят към нрав­с­т­ве­но­то съ­вър­шен­с­т­во.

Във връз­ка със  среб­ро­лю­би­е­то св. Гри­го­рий от­де­ля вни­ма­ние на лих­вар­с­т­во­то, грях кой­то е под­роб­но ра­зяс­нен в съ­чи­не­ни­е­то му „За лих­вар­с­т­во­то”.

***

Ма­кар и при­чис­ле­но към цър­ков­ния ка­но­ни­чес­ки ко­декс, пос­ла­ни­е­то по сво­я­та същ­ност е прак­ти­чес­ко ръ­ко­вод­с­т­во за ду­хов­ни­те во­да­чи в Цър­к­ва­та.

Връ­ща­не­то на греш­ни­ка към цър­ков­но­то об­ще­ние и не­го­во­то спа­се­ние са мо­ти­ви­те, ко­и­то ка­рат св. Гри­го­рий да ак­цен­ти­ра вър­ху за­дъл­бо­че­но­то из­с­лед­ва­не на чо­веш­ка­та пси­хо­ло­гия. Той не се ин­те­ре­су­ва от тя­ло­то, а от проб­ле­ми­те, свър­за­ни с тер­за­ни­я­та на ду­ша­та. Ан­т­ро­по­ло­гич­ни­те и со­ти­ро­ло­гич­ни­те въг­ле­ди на све­тия отец  му да­ват ос­но­ва­ние да твър­ди, че га­ран­ция за пре­о­до­ля­ва­не­то на гре­ха е пси­хо­ло­ги­чес­ко-ана­ли­тич­ни­ят под­ход към греш­ни­ка при на­ла­га­не­то на епи­ти­мия. То­ва е при­чи­на­та св. Гри­го­рий да въз­п­ри­е­ма епи­ти­ми­я­та не ка­то на­ка­за­ние за из­вър­ше­ния грях, а по-ско­ро ка­то ле­чеб­но и въз­пи­та­тел­но сред­с­т­во. За­то­ва ка­но­ни­чес­ко­то пос­ла­ние на Ни­сийс­кия епис­коп за­ед­но с три­те пос­ла­ния на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки до Ам­фи­ло­хий Ико­нийс­ки се счи­тат за на­ча­ло на епи­ти­мий­ни­те но­мо­ка­но­ни в Цър­к­ва­та.

По при­ме­ра на св. Гри­го­рий по-къс­но в по­кай­ни­те но­мо­ка­но­ни се пре­по­ръч­ва при оп­ре­де­ля­не­то и на­ла­га­не­то на оп­ре­де­ле­на епи­ти­мия да се об­ръ­ща спе­ци­ал­но вни­ма­ние на същ­ност­та на гре­ха и ду­хов­но­то със­то­я­ние на ка­е­щия се. То­ва изис­к­ва от цър­ков­ни­те пас­ти­ри да вник­ват в чо­веш­ка­та ду­ша, да поз­на­ват приз­на­ци­те на ду­шев­ни­те не­дъ­зи и с бла­го­дат­ни сред­с­т­ва да ги из­це­ря­ват, во­дей­ки сво­и­те па­со­ми по пъ­тя на спа­се­ни­е­то.

Пос­та­вяй­ки въп­ро­са за ак­ту­ал­ност­та на ка­но­ни­чес­ко­то пос­ла­ние в на­ше­то съв­ре­мен­но об­щес­т­во, за по­ве­че­то пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни епи­ти­мий­ни­те сро­ко­ве, оп­ре­де­ле­ни от св. Гри­го­рий, са не­съв­мес­ти­ми със съв­ре­мен­ни­те ус­ло­вия на жи­вот, ко­е­то ги ка­ра да счи­тат пра­ви­ла­та му  за не­ак­ту­ал­ни.

При­чи­на за по­доб­ни твър­де­ния е фор­мал­но­то при­е­ма­не на пос­ла­ни­е­то до Ме­ли­тин­с­кия епис­коп ка­то обик­но­вен пра­вен текст и не­за­чи­та­не­то на со­ти­ро­ло­гич­на­та му същ­ност.

Дъл­бо­ко­то не­ве­де­ние, в ко­е­то днес из­па­дат ня­кои хрис­ти­я­ни, е ре­зул­тат от не­доб­ро­то поз­на­ва­не на цър­ков­но­то уче­ние, от­ра­зе­но в тво­ре­ни­я­та на све­ти­те от­ци. С  пре­неб­рег­ва­не­то на ос­нов­ни­те нрав­с­т­ве­ни прин­ци­пи и пред­пос­та­вяй­ки из­пъл­не­ни­е­то им с да­де­нос­ти­те на съв­ре­мен­но­то се­ку­ла­ри­зи­ра­но об­щес­т­во, се иг­но­ри­ра ав­то­ри­те­тът на Цър­к­ва­та, ут­вър­ди­ла те­зи пра­ви­ла. Не тряб­ва да се заб­ра­вя фак­тът, че тя е не са­мо чо­веш­ка ор­га­ни­за­ция, но и бо­го­чо­веш­ки ор­га­ни­зъм, кой­то се ожи­вот­во­ря­ва и нап­рав­ля­ва от Св. Дух.

Сан­к­ци­о­ни­рай­ки (т.е. при­е­ма за об­що­за­дъл­жи­тел­но) ка­но­ни­чес­ко­то пос­ла­ние на св. Гри­го­рий ка­то об­що­за­дъл­жи­тел­но за всич­ки хрис­тя­ни, Цър­к­ва­та не уни­жа­ва чо­ве­ка, а се стре­ми да го из­ви­си ду­хов­но. С не­го тя пот­вър­ж­да­ва веч­ни­те и не­из­мен­ни нрав­с­т­ве­ни прин­ци­пи, за­ло­же­ни от Тво­ре­ца в тво­ре­ни­е­то и из­ра­зя­ва ве­ков­ния си опит в бор­ба­та с гре­ха. Съв­ре­мен­ни­ят хрис­ти­я­нин тряб­ва да осъз­нае, че уче­ни­е­то, из­ра­зе­но в пос­ла­ни­е­то, га­ран­ти­ра сво­бо­да­та на чо­веш­ка­та лич­ност. Но ду­хът и сми­съ­лът на пос­ла­ни­е­то (ко­е­то е не­раз­дел­на част от Све­ще­но­то Пре­да­ние) мо­гат да се раз­бе­рат са­мо ко­га­то се осъз­нае и пре­жи­вее ис­тин­с­ка­та същ­ност на по­ка­я­ни­е­то и сми­ре­ни­е­то, ко­и­то са не­раз­рив­но свър­за­ни с про­це­са на на­ше­то лич­но спа­се­ние.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/qy 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж