Каноните и свободата

В пос­ла­ни­е­то в син­те­зи­ран вид са из­ло­же­ни част от ан­т­ро­по­ло­гич­ни­те и со­ти­ро­ло­гич­ни­те въз­г­ле­ди на св. Гри­го­рий.

В кон­тек­с­та на тeзи свои въз­г­ле­ди св. Гри­го­рий  из­каз­ва те­за­та, че в ду­ша­та на чо­ве­ка се за­бе­ляз­ват три про­я­ви - про­я­ви на ума, на же­ла­ни­е­то и на гне­ва. В за­ви­си­мост от сво­бод­на­та си во­ля чо­век мо­же да на­со­чи те­зи про­я­ви в раз­лич­ни на­со­ки, в ре­зул­тат на ко­е­то се по­раж­да доб­ро­де­тел или грях. Ка­то се ос­но­ва­ва на то­ва съж­де­ние, той сти­га до из­во­да, че гре­хът е пси­хична си­ла, ко­я­то въз­дейс­т­ва на съз­на­ни­е­то и съ­вест­та на чо­ве­ка и го до­веж­да до със­то­я­ние на са­мо­заб­лу­да.

Съ­об­раз­но та­зи кон­цеп­ция све­тия отец де­ли гре­ха на три ка­те­го­рии: гре­хо­ве на ума, на же­ла­ни­е­то и на гне­ва, с ко­е­то под­чер­та­ва, че гре­хът е бо­лес­т­но със­то­я­ние на ду­ша­та. За­дъл­бо­че­ни­те му поз­на­ния вър­ху про­це­си­те, ко­и­то про­ти­чат в чо­веш­ка­та ду­ша, му поз­во­ля­ват да от­к­рие ос­нов­ни­те пси­хо­ло­гич­ни ме­ха­низ­ми, пос­ред­с­т­вом ко­и­то гре­хът про­ник­ва и се ут­вър­ж­да­ва в чо­ве­ка. Ка­то ана­ли­зи­ра то­зи про­цес, той из­ра­бот­ва пси­хо­ло­ги­чен про­фил на гре­хов­но­то със­то­я­ние, ко­е­то му да­ва въз­мож­ност да из­ло­жи ос­нов­ни­те прин­ци­пи на по­кай­на­та ме­то­ди­ка за “из­це­ря­ва­не­то на ду­ша­та”. Ка­то се ос­но­ва­ва на нея, св. Гри­го­рий съ­вет­ва епис­ко­па на Ме­ли­ти­ни, да тър­си ко­ре­на на гре­ха не в тя­ло­то на чо­ве­ка, а в не­го­ва­та ду­ша.

 

Към те­зи гре­хо­ве в пос­ла­ни­е­то си той при­чис­ля­ва от­ри­ча­не­то от вя­ра­та и спи­ри­тиз­ма (то­ва включ­ва съ­що вя­ра на врач­ки, ба­яч­ки, га­да­тел­ки и др. под.) (2-ро и 3-то пр.). За хрис­ти­я­ни­те, доб­ро­вол­но под­да­ли се на по­доб­но из­ку­ше­ние (но впос­лед­с­т­вие осъз­на­ли своя грях и про­я­ви­ли же­ла­ние да се вър­нат от­но­во в Цър­к­ва­та), той оп­ре­де­ля  да бъ­дат ли­ше­ни от ев­ха­рис­тий­но об­ще­ние до края на жи­во­та им. Спо­ред не­го те­зи “хрис­ти­я­ни” не са дос­той­ни “да се пок­ла­нят на Бо­га за­ед­но с на­ро­да, ко­га­то се из­вър­ш­ва тайн­с­т­ве­на­та мо­лит­ва”. Един­с­т­ве­но по сниз­хож­де­ние в края на зем­ния им път се поз­во­ля­ва­ло да се удос­то­ят с Бо­жес­т­ве­ни­те Тай­ни.

При­чи­на­та за стро­гост­та, с ко­я­то под­хож­да све­тия отец при оп­ре­де­ля­не­то на та­зи епи­ти­мия, се крие в ин­тер­п­ре­та­ци­я­та му на ос­нов­ни­те еван­гел­с­ки прин­ци­пи за същ­ност­та на Цър­к­ва­та, от­къ­де­то из­веж­да пос­та­нов­ка­та, че чо­век, кой­то чрез своя ум се е пре­възнесъл над Бо­га и Не­го­во­то От­к­ро­ве­ние, не мо­же да учас­т­ва в те­зи тай­ни и да спо­де­ля мо­мен­ти­те на об­ще­ние с Бо­га.

Ка­то осъз­на­ва се­ри­оз­ност­та на то­зи грях, св. Гри­го­рий оп­ре­де­ля, че той е па­де­ние и от­да­ле­ча­ва­не от Бо­га. Спо­ред не­го един­с­т­ве­но­то въз­мож­но сред­с­т­во за въз­с­та­но­вя­ва­не на пад­на­ла­та чо­веш­ка при­ро­да и въ­зоб­но­вя­ва­не на об­ще­ни­е­то с Бо­га, е  по­ка­я­ни­е­то. За не­го то е не са­мо осъз­на­ва­не­то и из­по­вяд­ва­не­то на оп­ре­де­лен грях, но и при­е­ма­не­то и из­тър­пя­ва­не­то на на­ло­же­на­та епи­ти­мия.

При оп­ре­де­ля­не­то й св. Гри­го­рий не­съм­не­но е пов­ли­ян от 73-то пр. на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки, а съ­що та­ка и от ре­ли­ги­оз­ни­те про­це­си, из­вър­ш­ва­щи се в къс­но­ан­тич­на­та епо­ха на Рим­с­ка­та им­пе­рия.

Вто­ра­та ка­те­го­рия гре­хо­ве - те­зи на же­ла­ни­е­то - спо­ред Ни­сийс­кия епис­коп са ре­зул­тат от “по­хот­ли­вост­та  и сла­дос­т­рас­ти­е­то”. В съг­ла­сие с ан­т­ро­по­ло­гич­ни­те си въз­г­ле­ди, той оп­ре­де­ля ка­те­го­ри­я­та ”же­ла­ние” ка­то “стре­меж към не­об­хо­ди­мо­то, жаж­да за вкус­ва­не на нас­ла­да, тъ­га по не­пос­тиг­нат коп­неж или от­но­ше­ние към нас­ла­да, ко­я­то не мо­же да се из­пи­та”. Ко­га­то та­зи ка­те­го­рия е на­со­че­на не към ня­кое от вис­ши­те не­ща, при­на­ся­щи пол­за за ду­хов­но­то из­рас­т­ва­не на чо­ве­ка, а към низ­ки­те страс­ти в чо­веш­ко­то об­щу­ва­не, св. Гри­го­рий смя­та, че ду­ша­та се на­ми­ра под въз­дейс­т­ви­е­то на „не­у­ло­ви­ма­та страст по не­на­сит­ност­та”.

В съ­чи­не­ни­е­то си „За дев­с­т­во­то” (къ­де­то са из­ло­же­ни въз­г­ле­ди­те му за сек­су­ал­ност­та, бра­ка и дев­с­т­во­то) под вли­я­ние на не­оп­ла­то­низ­ма све­ти­ят. отец смя­та ди­фе­рен­ци­а­ци­я­та на по­ло­ве­те за вто­рич­но и не­об­хо­ди­мо до­пъл­не­ние след гре­хо­па­де­ни­е­то. Чрез по­ло­во­то раз­де­ле­ние Бог е поз­во­лил да се раз­гър­не сек­су­ал­ни­ят на­го­ни у мъ­же­те и же­ни­те, за да мо­же чрез фи­зи­чес­ко­то въз­п­ро­из­вод­с­т­во чо­веш­ка­та при­ро­да да про­дъл­жи да се нас­лаж­да­ва на неп­ре­къс­на­тост във вре­ме­то. То­зи въз­п­ро­из­во­ди­те­лен про­цес оба­че не­из­беж­но се свър­з­ва с мо­рал­ни­те опас­нос­ти, при­съ­щи на се­гаш­но­то със­то­я­ние на при­ро­да­та на сек­су­ал­ни­те по­ри­ви.

Ка­то се ос­но­ва­ва на нрав­с­т­ве­ни­те прин­ци­пи, из­ло­же­ни в Све­ще­но­то Пи­са­ние, в тво­ре­ни­я­та на от­ци­те и най-ве­че в пра­ви­ла­та на св. Ва­си­лий, той раз­г­ра­ни­ча­ва ня­кол­ко про­яв­ле­ния на гре­ха на же­ла­ни­е­то – блуд­с­т­во пре­лю­бо­дейс­т­во, хо­мо­сек­су­а­ли­зъм и со­до­мия (4-то пр). Същ­ност­та на блуд­с­т­во­то, спо­ред не­го се из­ра­зя­ва в съ­щес­т­ву­ва­не­то на не­рег­ла­мен­ти­ра­на връз­ка меж­ду мъж и же­на с цел за­до­во­ля­ва­не на сек­су­ал­но же­ла­ние, без да се за­ся­га лич­ност­та и ин­те­ре­си­те на тре­та стра­на (съп­руг или съп­ру­га) за раз­ли­ка от пре­лю­бо­дейс­т­во­то.

Въп­ре­ки че пра­ви­ла­та на ня­кол­ко по­мес­т­ни съ­бо­ра оп­ре­де­лят по при­ме­ра на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки со­до­ми­я­та и хо­мо­сек­су­а­лиз­ма за теж­ки гре­хо­ве и пос­та­но­вя­ват дъл­ги епи­ти­мии, св. Гри­го­рий ги при­рав­ня­ва с пре­лю­бо­дейс­т­во­то.

В за­ви­си­мост от ду­шев­но­то раз­по­ло­же­ние на вяр­ва­щия при из­пъл­не­ни­е­то на на­ло­же­на­та епи­ти­мия, св. отец до­пус­ка въз­мож­ност­та тя да бъ­де на­ма­ле­на, за­що­то ней­на­та цел е да въз­дейс­т­ва по­ло­жи­тел­но за връ­ща­не­то на съг­ре­ши­лия към об­ще­ние с Цър­к­ва­та и Бо­га.

По от­но­ше­ние на гне­ва, кой­то е в ос­но­ва­та на тре­та­та ка­те­го­рия гре­хо­ве, св. Гри­го­рий из­каз­ва мне­ние, че в тво­ре­ни­я­та на цър­ков­ни­те от­ци и учи­те­ли пре­ди не­го не е от­де­ле­но мяс­то за то­ва про­яв­ле­ние на ду­ша­та. Пов­ли­ян от въз­г­ле­ди­те на кла­си­чес­ки­те ав­то­ри за гне­ва, той спо­де­ля, че „раз­д­раз­не­ни­е­то раж­да мно­го гре­хов­ни не­ща и вся­как­ви зли­ни” (5-то пр.). В къс­но­ан­тич­но­то рим­с­ко об­щес­т­во гне­вът е бил ан­ти­те­за на урав­но­ве­се­ния и кон­т­ро­ли­ран пуб­ли­чен ма­ни­ер на по­ве­де­ние. Той се е смя­тал за ду­шев­на страст на вне­зап­на и срам­на за­гу­ба на са­мо­кон­т­рол. То­ва е при­чи­на гне­вът да из­пък­не ка­то ос­но­вен ком­по­нент в ези­ка на къс­но­рим­с­ка­та по­ли­ти­ка. По­ра­ди същ­ност­та си той в по­ве­че­то слу­чаи е свър­з­ван с на­си­ли­е­то. При­мер за то­ва е трак­та­тът на ле­ка­ря Га­лен (ІІ в.) за ду­шев­ни­те за­бо­ля­ва­ния, в кой­то най-го­ля­мо вни­ма­ние се от­де­ля на гне­ва.

Ана­ли­зи­рай­ки същ­ност­та на гне­ва ка­то ду­шев­но със­то­я­ние, св. Гри­го­рий сти­га до зак­лю­че­ни­е­то, че той е ос­нов­на­та при­чи­на за убийс­т­во­то. Спо­ред мо­ти­ви­те за не­го­во­то из­вър­ш­ва­не све­ти­ят отец де­ли от­не­ма­не­то на чо­веш­ки жи­вот на умиш­ле­но и не­у­миш­ле­но, ка­то под­чер­та­ва, че по от­но­ше­ние на два­та ви­да е не­об­хо­ди­мо да се въз­п­ри­е­ма раз­ли­чен под­ход. В съг­ла­сие с то­ва епи­ти­ми­те, ко­и­то оп­ре­де­ля той за то­зи грях са в за­ви­си­мост от мо­ти­ви­те за не­го­во­то из­вър­ш­ва­не. Та­ка нап­ри­мер за умиш­ле­но­то убийс­т­во той оп­ре­де­ля мно­го по-дъ­лъг пе­ри­од  (27 го­ди­ни в раз­лич­ни­те сте­пе­ни на по­ка­я­ние) в срав­не­ние със св. Ва­си­лий (20 го­ди­ни). Раз­би­ра се св. Гри­го­рий не про­пус­ка въз­мож­ност­та да на­пом­ни на епис­ко­па на Ме­ли­ти­ни, че ако ка­е­щи­ят се стрик­т­но спаз­ва и с усър­дие из­пъл­ня­ва на­ло­же­на­та му епи­ти­мия, сро­кът на по­ка­я­ние мо­же да бъ­де на­ма­лен.

Сво­е­об­ра­зен и съ­щес­т­вен мо­мент в ка­но­ни­чес­ко­то пос­ла­ние е ана­ли­за на гре­ха среб­ро­лю­бие (6-то пр.). Св. Гри­го­рий из­каз­ва заг­ри­же­ност, че на то­зи грях не се об­ръ­ща дос­та­тъч­но вни­ма­ние в Цър­к­ва­та.

Ка­то се въз­пол­з­ва от се­ри­оз­ни­те си поз­на­ния вър­ху пси­хо­ло­ги­я­та на чо­веш­ка­та лич­ност, той ана­ли­зи­ра за­дъл­бо­че­но същ­ност­та на среб­ро­лю­би­е­то и го оп­ре­де­ля ка­то грях на ума, же­ла­ни­е­то и гне­ва. Ка­то се ос­но­ва­ва на ду­ми­те на св. ап. Па­вел в 1 Тим. 6:10, св. Гри­го­рий ква­ли­фи­ци­ра среб­ро­лю­би­е­то не са­мо ка­то идо­ло­пок­лон­с­т­во, но и ка­то “ко­рен на всич­ки зли­ни”.

В ду­ха на Ка­па­до­кийс­ка­та бо­гос­лов­с­ка тра­ди­ция той в дру­ги свои тво­ре­ния раз­г­ра­ни­ча­ва два ви­да бо­гат­с­т­во: „ис­тин­с­ко” и „лъж­ли­во”. Спо­ред не­го Свещ. Пи­са­ние по­каз­ва, че ед­но­то бо­гат­с­т­во е „же­ла­но”, а дру­го­то „осъ­ди­тел­но”. Же­ла­но е бо­гат­с­т­во­то на доб­ро­де­те­ли­те, а осъ­ди­тел­но е пре­ход­но­то зем­но сък­ро­ви­ще, при­мам­ва­що чо­ве­ка по пъ­тя на гре­ха.

Въп­ре­ки че смя­та среб­ро­лю­би­е­то за ко­рен на зло­то, све­тия отец не пре­по­ръч­ва  от­лъч­ва­не от цър­ков­но об­ще­ние, а за­дъл­жа­ва при­до­би­то­то иму­щес­т­во да се раз­да­де на бед­ни­те. Ка­то при­мер за на­ла­га­не­то на по­до­бен вид епи­ти­мия слу­жи еван­гел­с­ки­ят раз­каз за бо­га­тия мо­мък, кой­то се ин­те­ре­су­вал как­во тряб­ва да нап­ра­ви, за да при­до­бие ве­чен жи­вот (Мат. 19:16:26, Лу­ка 18:18:27).

За раз­ли­ка от среб­ро­лю­би­е­то св. Гри­го­рий раз­г­леж­да бед­ност­та един­с­т­ве­но в ду­хо­вен сми­съл. Спо­ред не­го тя е два ви­да: „по­роч­на” и „доб­ро­вол­на”. Под по­роч­на­та бед­ност той раз­би­ра лип­са­та на доб­ро­де­те­ли и на­ли­чи­е­то на грях и по­рок. Доб­ро­вол­но­то обед­ня­ва­не от гре­ха и по­ро­ка спо­ред не­го поз­во­ля­ва по­я­ва­та на доб­ро­де­те­ли, ко­и­то са пъ­тят към нрав­с­т­ве­но­то съ­вър­шен­с­т­во.

Във връз­ка със  среб­ро­лю­би­е­то св. Гри­го­рий от­де­ля вни­ма­ние на лих­вар­с­т­во­то, грях кой­то е под­роб­но ра­зяс­нен в съ­чи­не­ни­е­то му „За лих­вар­с­т­во­то”.