Мобилно меню

4.537037037037 1 1 1 1 1 Rating 4.54 (54 Votes)
oP_2.gifСвещ. Павел Аделгейм е роден през 1938 г., детските си години прекарва заедно с майка си на заточение в Казахстан. Баща му е разстрелян през 1942 г. Той постъпва като послушник в Киево-печьорската лавра, а през 1956 г. постъпва в Киевската духовна семинария. Там е изключен по политически причини от тогавашния игумен Филарет Денисенко (сега разколнически патриарх в Киев), а малко по-късно е ръкоположен  за дякон.  Завършва Московската духовна академия, а през 1964 г. става свещеник в Каган. През 1969 г. построява нов храм, арестуван е и е осъден по чл. 190 за „клевета за съветската власт” на 3 години лишаване от свобода. В затвора загубва десния си крак и през 1972 г. излиза инвалид. От 1976 г. служи в Псковска епархия.  Обгрижва два храма, към които работят православно общообразователно училище и приют за деца-инвалиди. Публикуваме откъс от книгата му "Догматът за Църквата в каноните и практиката".

Оръжието, с което епископът държи в подчинение клириците и господства над стадото Христово, се нарича послушание.
Какво се крие зад тази велика дума, с която според словото Божие се измерва нашата любов към Бога?
Какво се крие зад думата, която изразява една от добродетелите на християнската етика?
Какво се крие зад думата, която всяко дете получава от майка си като заповед?
Какво се крие зад думата, която всеки монах произнася пред Бога в своите обети и става основен принцип в неговия живот?
Епископът поучава: „Главната добродетел на свещеника е послушанието към неговия епископ”. Почтеният протойерей, удостоен с митра, огласява житейската мъдрост: „За свещеника е достатъчно да знае две думи, за да живее в любов с архиерея: „Прости, свети владико” и „Благослови, свети владико”. Младичкият дякон в олтара на съборния храм поучава иподякона: „Най-важното е често да се покланяш на владиката. Покланяй се и ще живееш без грижи и мляко с мед ще ядеш. Най-важното е навреме да се поклониш”. Ето и съвета на класиката:

„Заветът на баща ми бе,
Най-първо угаждай на хората, без да придиряш,
На хазяина, при когото ще живееш,
На началника, при когото ще служиш,
На слугата му, който му чисти одеждите,
На войника, и на чистача, за да те избягва злото,
И на кучето на чистача, за да бъде ласкаво”.

Очевидно с думата послушание човешката недобросъвстност е нарекла греха на човекоугодието.

Послушанието е добродетел, когато не е продиктувано от греха на човекоугодничеството, от желанието да се избяга от поемане на отговорност за решенията си и от лицемерие. Като вменява в главно задължение на свещеника послушанието, епископът решава еднозначно задача, която има много решения. В известната притча за двамата послушници, които чистили зеле, старецът обяснява житейската задача на инока:  „В манастира не е нужно зеле, а послушание”. Послушникът, който изпълнил без разсъждения заповедите на стареца, се оказал достоен за монашески живот. А послушникът, който проявил лична инициатива, се оказало, че няма работа в манастира. Може ли този принцип да се изведе в общо правило на църковния живот? Като ръкополага презвитера, епископът го предупреждава за отговорността, която носи пред Бога: "прими залог сей, о нем же имаши истязан быти…" и слага в ръцете на презвитера част от Христовото Тяло.  Този залог е Църквата, общината, паството. В светлината на това как трябва да се оценява инициативата на презвитера, която произхожда от отговорното му служение? Задължен ли е свещеникът сам да взема решения или всяко решение е прерогатив на епископа му? Ако свещеникът няма право на инициатива и вземането на решение, той не може да бъде отговорен за своята енория.

Настоятелят на храма има конкретни задачи: да изгради храма и да го поддържа, да организира хор, да събере такива служители, които да могат да работят в единодушие, да се приемат и търпят взаимно. Настоятелят трябва да създаде енорийската общност, нейния богослужебен и нравствен климат. Уставът изброява много от задачите, които настоятелят трябва да изпълнява, решавайки в съответствие с Устава и указанията на епископа. Ако епископът е съгласен с тези задачи, той трябва да поощрява инициативата на настоятеля, а не да я преследва и наказва. Който е поел отговорност, трябва да има и свобода да върши делото си. Свободата и отговорността не могат да се разделят. Това са двете страни на една монета. Какво иска епископът: зеле или послушание? Налага се да направи избор, защото зелето, посадено с корените нагоре, няма да порасне. И вместо градина ще израснат магарешки бодили.

В свещените книги ще намерим увещания „слуги... подчинявайте се на господарите си”, „жени, подчинявайте се на мъжете си”, „деца, подчинявайте се на родителите си”, „роби, подчинявайте се на господарите си”, „младежи, подчинявайте се на пастирите си”, „подчинявайте се на вашите наставници”. Тези увещания са справедливи, ако не им се придаде абсолютно значение в устройството на Църквата и духовния живот. Свещеното Писание ни увещава да се „подчиняваме”, без да акцентува на подчинението като на основна задача на християнския живот. Писанието не дава категорични заповеди за послушание, тъй като последното трябва да се роди от единодушието и единомислието като плод на любовта. В монашеската традиция обетът за послушание има основополагащо значение. Смисълът на този обет също не трябва да се примитивизира. Чрез обета за послушание инокът има за цел да отсече своята воля, за да изпълни волята Божия, а не да се утвърди господството на игумена: „Пасете Божието стадо, .. без да господствате над Божието наследие, но давайки пример на стадото”. Проповядвайки послушанието, не трябва да забравяме за Господнята забрана да властваме и господстваме: „между вас няма да бъде така: а който от вас иска да бъде по-голям, нека ви бъде слуга”. А ако търсим акцента, то той е в думите на апостола: „трябва да се подчиняваме повече на Бога, отколкото на човека”.  „Всички вие, като се подчинявате един на друг, облечете се в смиреномъдрие”. Тези думи се отнасят за всеки християнин, включително и за епископа.

Замяната на моята воля с волята на епископа или духовника не решава нито личната съдба, нито църковния проблем, ако тя не изразява волята на Църквата, волята Божия. Моментът на отричането от своята воля съхранява ценността на личния подвиг, но не сваля от мен отговорността за личната ми съдба, а от настоятеля – отговорността за съдбата на енорията. За грешното решение ще плаща не епископът, нито духовникът, а самият аз. Неслучайно се шегуват: „Слушащият чужди съвети, върши чужди грешки вместо свои”. Отказвайки се от своята воля и изпълнявайки волята на епископа или духовника, аз вземам отговорно решение, за което съм готов да отговарям, защото вярвам на тях повече, отколкото на себе си. Доверието лежи в основата на моето послушание.

Всички човешки отношения се опират на доверието. Молим се на Бога, защото вярваме в Него. Кого обичаме? На когото вярваме. Коя избираме за спътница в живота? Тази, на която вярваме. За приятел избирам този, комуто вярвам. Бизнес отношения не се градят без доверие. Никакви договори не могат да те опазят от измамата. Когато се изгуби доверието, изстива любовта, изчезва дружбата, разпадат се деловите контакти.

Да бъдеш послушен, означава да се довериш. Затова послушанието е подвиг. Защото то винаги е съпроводено с риска да бъдеш излъган. Когато се говори за послушанието, обикновено се предявяват изисквания само към послушника, все едно послушанието е едностранен акт, а не взаимен. Първото условие за послушание е верността на наставника. Той трябва да бъде достоен за доверие. Бог ни призавава да Му бъдем послушни, защото „Бог е верен и в Него няма неправда”. В църковния живот не се набляга на задължителността на това условие. Затова става възможно печалното явление „младостарчество”. Свещеникът си присвоява харизма, която Бог не му е дал. Тесният крът „пи-ари”, жадуващи за духовно ръководство, му създават имиджа на старец. Неговите безотговорни експерименти с човешките съдби често завършват с трагедии. Най-често в това грешат монасите и целибатните духовници. Народът се обръща към тях за съвети как да се справят със семейните си проблеми, как да възпитат децата си. Свещеникът иска да бъде нужен.  Голяма е радостта да знаеш, че служението ти е потребно. Но тшестлавието и загубата на трезвеността отравят плодовете на служението.

Доверяваме се на този, който не ни лъже. Това е доверието, което синът има към своя отец. Исаак доброволно се качва на жертвеника, поверявайки своя живот на баща си. Авраам вдига ножа над сина си, доверявайки се на Бога. Какво безмерно доверие, каква жертва изразява отказа от своята воля, за да бъде изпълнена чуждата! Редно ли е да слушаш този, от когото очакваш измама, предателство, вероломство? Такава заповед Бог не ни е давал. Отказващият се от своята воля извършва подвиг на саможертва, рискува. Нима може да изискваш подвиг? Може само да призоваваш за такъв. Съгласието да извършиш подвиг трябва да е свободно. Послушанието има нравствена ценност и съществува в областта на нравствените отношения, така както любовта, надеждата, благодарността. Те не трябва да се насилват. Те са дар. „Затова Ме обича Отец, защото Аз давам живота Си, за да го приема отново. Никой не Ми го отнема, но Аз сам го отдавам”. Послушанието изразява синовни отношения. То е безкористно. „Послушен бе даже до смърт, и то смърт кръстна”. За непослушанието могат да бъдат виновни и двете страни. Послушанието не трябва да се бърка с подчинението и господството. Иначе ще изопачим смисъла на понятията и ще се загубим в тях. Тези три думи имат различна природа и изразяват ралични социални и нравствени отношения.

Може да изискваш подчинение. Този, който има по-висш чин, може да изисква подчинение от по-низшите. Това изискване не отразява нито доверие, нито любов. Това гражданско задължение е условие за обществения ред и дисциплина. Подчинението ни извежда от областта на нравствените отношения и ни въвежда в областта на правото. Структурата на подчинението се обуславя не от личните качества на човека, а от социалната значимост на чиновника, действащ в рамките на закона. Подчинените са задължени да се откажат от своята воля, за да изпълнят волята на шефа. Чиновникът изпълнява указанията на своя началник. Но всяко указание трябва да се вписва в рамките на закона. Ако началникът изисква да се наруши закона, подчиненията е в правото си да откаже да се подчини. Правните отношения се основават на договор.

Евангелието нарича „наемници” работещите за заплата. Договорът налага задължения и на двете страни и всяка страна има права. В случай на конфликт двете страни могат да развалят договора и да уредят отношенията си в съда. Психологията на наемничеството е конструктивна.  Наемникът се подчинява на началника, очаквайки уговорената заплата: „Защото наемникът чака своята заплата”. Користността е несъмнен стимул за работа, но не и за единство, защото

Първо, наемникът се дистанцира от господаря си: „Не съм достоен да се нарека твой син, приеми ме като един от наемниците си”.

Второ, наемникът се интересува от личната си полза, а не от успеха на общото дело. От добросъвестния наемник може да очакаш качествена работа. Но не бива да очакваш „вярност до смърт”. „Добрият пастир полага душата си за овците. А наемникът не е пастир и овците не са негови. Той вижда вълка и оставя овците и бяга, а вълкът ги разгонва. Наемникът бяга, защото е наемник и не го е грижа за овцете”.  В основата на църковното единство не можеш да положиш нито корист, нито страх. Те пораждат вътрешно противоречие. Названието „наемник” е оскърбително за епископа и свещеника, всеки иска да бъде „добрият пастир”.

Трета област на социалните отношения е робското подчинение – отдавна изживяна система, но оставила дълбоки следи в човешката психология. При робските отношения само господарят има човешко достойнство. Робите са негови вещи и нямат нито достойнство, нито права. От робските отношения се е родил терминът „повиновение”  - "Рабы, повинуйтесь господам своим по плоти со страхом и трепетом". „Повиновение” означава, че робът е виновен по определение и е длъжен да живее в постоянен страх от наказание. "страхом смерти чрез все житие повинны были рабству". Подчинението от страх няма нравствена ценност. То не поражда взаимност, не води до лични отношения, но до протест и противопоставяне: „който от когото бъде победен, на него е роб”. Робското подчинение разрушава човешкото достойнство и на роба, и на господаря. Апостолът предупреждава: „не ставайте роби на човеци”.

Трудът на роба не се основава на договор. Неговият стимул са гладът и страхът, защото законът не защитава правата на робите. Господарят е винаги прав. Робът е винаги виновен. Не любовта, не правото, а волята на господаря е нормата за роба. Властта на господаря над роба не е ограничена. Тя допуска общопризнат произвол.  Мистър Легри претендира за душата и тялото на чичо Том. Той убива Том заради духовната му независимост. „Отказвам, господарю... готов съм да работя до последния си дъх, но против съвестта си няма да отида”, казва Том, обърсвайки с ръка кървавите следи по лицето си.

-         Ах ти, чернокожо животно! Съвестта му не позволявала да изпълни волята на господаря си! На вас, твари такива, даже да мислите за това не ви е позволено. Съвестта ти значи не ти позволявала да вдигнеш ръка срещу тази магьосница?!

-         Не ми позволява, господарю  - тихо отвръща Том. - Не мога да вдигна ръка срещу нея. По-лесно ми е да умра.

-         Ах, ти, светецо! А в Библията какво е написано? „Роби, подчинявайте се на вашите господари!” Аз съм твоя господар. Платил съм за теб. Ти си мой и с душата, и с тялото си. – Легри удари Том с ботуш.

Думите му събудиха ликуваща радост в душата на Том. Той се изправи, вдигна към небето облятото си със сълзи и кръв лице и възкликна: „Не, господарю! Душата ми не си я купил. Нямаш власт над нея”.

Том е готов да се подчинява на своя господар, но не и да му оказва послушание. Послушанието заедно със съвестта и сърцето си той пази за Бога.

Великият инквизитор е убеден, че народът, подчинявайки се на могъществото на духовната му власт, ще заведе Христос до кладата. Той обича Христос, но вижда в Него съперник, подобно на юдеите, които „Го предали от завист”. Трагичният образ на прелата, „оставил своята първа любов” и заради властта „приел изкушението на великия дух”, свидетелствува, че претенциите за власт над човешката съвест могат да бъдат нечестиви.

Необходимо е да различаваме три качества на подвластието, за да разберем отношенията между епископа и клириците му. „Главният проблем на църковното право е проблемът за църковната йерархия и нейните отношения с членовете на Църквата.  Тук е началната точка, от която и чрез която правото започва да влиза в Църквата. Христос нарича своите ученици „приятели” и „синове на Бога”. А епископът? За какви счита той своите свещеници и вярващи?

Какви сме ние за епископа? Приятели или съратници? Може би чеда? Тогава нашите отношения имат нравствен характер. Те се изграждат на основата на любовта и верността, на доверието и послушанието.

Ако сме „наемници” на епископа, то нашите отношения имат договорен характер и са основани на правото. Тогава епископът има права и задължения към нас, а ние имаме права и задължения към епископа. Нашите отношения трябва да ги регулира съд на основата на закона.

Но съд няма, властта на епископа не е ограничена със закон, правото не защитава клириците, нормите са определени не от правото, а от волята на Владиката, който осъществява едновременно и съд, и разправа. Такава зависимост се налага да определим като „робска”.

Господ отхвърля единството, основано на поробването.

Първо, като неконструктивно: „Не ви наричам роби, защото робът не знае какво прави неговият господар”. Второ, като нещо временно и случайно: „робът не пребивава в дома вечно”. Църковното единство не бива да се изгражда с поробване чрез силата, властта, страха, глада. Рабското „повиновение” и наемническото подчинение имат относителен смисъл само като степени към синовното послушание и духовното единство. „Наследникът, докато е дете, по нищо не се отличава от роба, въпреки че е господар на всичко: той е подчинен на попечителите и домоуправителите до времето, назначено от неговия отец”. Подвигът на синовното послушание като фундамент е заложен в домостроителството на Сина: „Смири Себе си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна”.

Принципът на истинското единство Христос вижда в синовната любов. „Всички водени от Светия Дух са синове Божии. Вие не приехте дух на робство, за да живеете пак в страх, но приехте Духа на осиновлението, чрез когото викаме: Авва, Отче! Този същият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда на Бога.” Синовната любов е свободна от корист и от страх. Синът извършва делото, поръчано от Отец, отдавайки Му се до саможертва: „Полагам живота си за овците. Тази заповед получих от Моя Отец”.

Робът е задължен да се покорява на господаря си. От наемника се изсква подчинение. Но не трябва да се иска „послушание”, както не трябва да се изисква любов, благодарност, милост... Това са свободни дарове на сърцето.

В обществения живот на Русия се появи ново понятие – „без предел”. То се промъкна от престъпния свят.  С него се назовава безпомощността на правото пред насилието. То обаче незабележимо се промъкна и в Църквата и пусна корени в епархийския живот. Уставът на Руската църква и нейната практика се отказаха от механизма за контрол, способен на ограничи злоупотребата на изпълнителната власт на епископа в неговия чифлик. Вместо съборен живот в бита на епархията се настани архиерейският „безпредел”. Правният „безпредел” като съвременна форма на робска зависимост в еднаква степен развращава и епископа, и неговия клир.

Като изисква да служат на него и на прищевките му, епископ Акакий поробва безправния клир, принуждавайки го да се подчинява, да се подмазва и да угодничи. Неговата власт няма основание в любовта. Епископът не търси обосновка на желанията си и в правото. Той иска робско покорство от страх... Уставът на Руската църква не предоставя никакви права и никаква защита на клириците и Божия народ. Епископът обладава в Църквата права и със сила налага волята си, бидейки единствен принцип на битието в местната Църква.

Епископ Акакий подчертава, че в основата на покорството на клирика е не договор, определящ неговите права и задължения, а обет – който е едностранен акт, не съдържащ права. Обетът приема епископът, който не е обвързан по никакъв начин от този обет. Епископът обаче недоразбира, че клирикът дава обет за вярност не към един или друг епископ, а към Църквата. Свещеническият обет не трябва да се разглежда като „покупка” на душата и тялото на клирика. Като се обрича във вярност на Църквата, клирикът трябва да вярва, че Църквата ще го защити от произвола на епископите.

{rscomments on} {kunena_discuss:0}

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/qr 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари