Мобилно меню

4.6 1 1 1 1 1 Rating 4.60 (20 Votes)
004.jpg
Отминаха вече няколко месеца от първата сесия на VІ-тия Църковно-народен събор и като че ли страстите в Църквата поохладняха въпреки летните високоградусови температури. С изключение на електронния портал „Двери на православието” останалата църковна общественост забрави за събора и възложените му надежди. Предвид множеството наболели и неотложни въпроси, съществуващи в Българската православна църква (БПЦ), към този най-висш църковен орган бяха отправени сериозни очаквания. За съжаление краткото време, с което разполагаха делегатите, и липсата строго дефинирани задачи на събора не позволиха повечето от тези въпроси да намерят своето разрешение.


Една от тези проблемни области, върху която трябваше да се съсредоточи Съборът, беше и остава промяната на текстове от устава на БПЦ. Важността на тези промени е продиктувана от факта, че част от устава, инкорпориращ основните канонически принципи, заложени в каноните на Църквата и уреждащи на местно ниво устройството и управлението на Църквата ни като самостоятелна автокефална институция, не отговаря на съвременните обстоятелства и предизвикателства, стоящи пред БПЦ. 

Много от коментарите и анализите, направени след събора от участници или наблюдатели, се движеха в доста широк диапазон - от крайно негативни до крайно позитивни. Една голяма част от тях се основаваха по-скоро на субективните настроения, отколкото на обективните факти. Освен това в повечето от тях личеше липсата на специализирани познания в областта на еклезиологията и Църковното право.

Една от темите, породила най-много коментари и въпроси след Събора, беше решението за намаляване квотата на миряните и пълното изключване на представителите на висшите богословски школи както от състава на Патриаршеския избирателен църковен събор (ПИЦС) като избирателен орган, така и от Църковния събор (ЦС) като висш законодателен орган. Според мене на този етап въпросът за участието на миряните в тези два църковни органа не се свежда до бройката, а до качеството. Пример за това са настоящите делегати от квотата на миряните, повечето от които на практика показаха, че мястото им не е там. Може да са общественици и културни дейци, но в никакъв случаи не са хора, които имат представа от Църква, съборност и проблеми в Църквата. Целта на настоящия анализ обаче не е да подлага на критика дейността на събора и членовете му, а по-скоро да насочи вниманието на всички пряко ангажирани с изготвянето и приемането на устава към няколко пункта от новоприетите текстове, които дори и при пръв прочит правят впечатление със своята неясност и двусмисленост. Тези неточности най-вероятно са в резултат на недоглеждане и недостатъчно прецизиране на проблематиката. За съжаление обаче, ако тези текстове останат така и не им се обърне внимание на следващата сесия на събора, на един по-късен етап те ще се окажат проблемни при правоприлагането. Затова и настоящите бележки се правят по-скоро да са в помощ на църковните нормотворци, а не с цел критикарство.

Първият пункт, на който искам да се спра, е текстът на чл. 4а, който съотнесен към основния текст на чл. 41 създава впечатлението, че Българската православна църковна община (БПЦО) в Истанбул е под юрисдикцията на БПЦ. Така представен текстът не отговаря на действителното състояние на нещата и е в разрез с точка „Д” от Протокола към Томоса за вдигане на схизмата от 1945 г., с която е установена вече една каноническа практика. Тук е мястото да се посочи, че БПЦО в Истанбул е под юрисдикцията на Вселенската патриаршия, основание за това е по-горе посоченият документ, който гласи: „На Българската православна община в Цариград, както и на всяка друга такава в пределите на Турската Република, находяща се след възстановяването на каноническите отношения с Българската Църква, съгласно условията на настоящата спогодба и оттеглянето на Българските църковни власти от Цариград да се даде вътрешно църковно самоуправление винаги в рамките на свещените канони, а българските общини могат да посочват на Вселенския Патриарх свой клир (църковни предстоятели в свещенически сан, свещеници и дякони) за одобрение, за назначаване или за негово ръкоположение, доколкото разбира се посочените за целта притежават канонически цензове”.

Затова делегатите трябва да обърнат внимание на тази неточност и да поискат да се прецизират текстът, като му се даде точна и ясна формулировка. В противен случай може да се стигне и до междуцърковен конфликт с Вселенската патриаршия.

Вторият пункт, който заслужава внимание, е чл. 10 от направените поправки, според който Върховният църковен съвет (ВЦС) от изпълнителен орган се превръща в консултативен2. В тази си нова функция ВЦС ще действа като специализиран орган към Св. Синод по об­щи­те сто­пан­с­ки и фи­нан­со­ви въпросите на Църквата.

Според разпоредбите на сега действащия устав ВЦС е изпълнителен орган и това се вижда от чл. 136, където се казва: „Върховният църковен съвет при Св. Синод управлява всички общоцърковни и синодни имоти, капитали и фондове и има надзор над всички общоцърковни стопанства. Бди за доброто запазване, осигуряване и стопанисване на всички църковни имоти. Гласува и преглежда бюджетите на Църквата и ги представя за утвърждение от Св. Синод в пълен състав….”.

Конструирането и съставът му са определени в текстовете на чл. 40-42, а правомощията му са изброени в чл. 136-142. Наред с това свидетелство за изпълнителните функции на този орган е фактът, че той отчита дейността си пред Църковно-народния събор (ЦНС) (чл. 126, т. 3 и чл. 136). Това е продиктувано от основния принцип, че законодателната власт, каквато е в случая ЦНС, осъществява контрол върху всяка изпълнителна власт. Това се основава на факта, че правомощията на изпълнителния орган са делегирани от законодателния, пред когото носи отговорност и пред когото дава отчет за своята работа.

След направените поправки от първата сесия на събора статутът на този орган е променен и трябва да бъде конструиран вече като консултативен, което означава, че в това си качество той няма да има правото да взема решения и да управлява общоцърковните и синодални имоти, капитали и фондове. Наред с това няма да има право и да гласува бюджета на Църквата. Това предполага, че той ще е само  експертно звено, което ще подпомага Св. Синод по сто­пан­с­ки и фи­нан­со­ви въпросите.

Като консултативно звено този съвет ще изготвя експертни становища, които ще бъдат разглеждани и одобрявани от Св. Синод. Тези становища, обаче няма да имат задължителен характер.

Във връзка с поставените акценти относно бъдещия статут на ВЦС интересен е и въпроът: какъв ще е кръгът от правомощия и задължения, които ще му гласува съборът? Защото в проектотекстовете, подготвени за промяна правомощията на ВЦС си остават същите с няколко незначителни езикови редакции. Ако съдържанието на тези проекточленове не се промени и бъдат гласувани във вида, в който са сега ще се получи колизия в уставните текстове относно правомощията и статута на ВЦС.

Тук е мястото да се отбележи, че промененият статут на ВЦС не е нова практика и не трябва да буди притеснения, защото запознатите в тази област знаят, че въпреки гласуваните правомощия на ВЦС в действащия устав, като изпълнителен орган на практика взетите от него решения влизаха в сила едва след гласуването им от Св. Синод. Така, че този орган е действал не като изцяло изпълнителен, а в повечето случаи е бил консултативен на практика.

Тук е мястото да се отбележи, че философията на възникването и обособяване на орган като ВЦС в устава от 1950 г. е меко казано объркана. Тогавашният законодател не е имал ясна визи за функциите на този църковен орган. От една страна той е самостоятелен изпълнителен орган, отчитащ се пред ЦНС, но от друга страна той се явява зависим в своите решения от висшия изпълнителен орган в Църквата - Св. Синод. По този начин се размиват не само компетенциите на ВЦС, но и неговите задължения и отговорности. Това разбира се, създава възможности за злоупотреби при управлението и разпореждането с църковното имущество, защото няма ясни правила за това кой трябва да поеме отговорността при доказани нечисти сделки.

Предвид това трябва да се изработят ясни и конкретни правомощия и задължения не само на ВЦС като консулнанивен орган, но и на Св. Синод, който в случая се явява изпълнителният орган, имащ правото се разпорежда с имуществото на БПЦ. Затова в новите текстове на устава трябва да се подчертае, че Св. Синод носи отговорност за своята дейност пред Църковния събор, който не е обикновено отчетно-изборно събрание (както някои смятат), а висш законодателен орган, който гласува правомощията на Св. Синод.

Затова е необходимо делегатите на събора да обърнат внимание на този пункт, за да не се допусне противоречие в статута на ВЦС и неговите правомощия. За целта обаче те трябва да имат не само църковно съзнание, но и да са наясно, и да имат сериозни кръг от знания в областта на църковното и гражданското право.

Третият не по-маловажен проблем, който заслужава внимание е чл. 13. Този текст определя митрополиите и църковните настоятелства като юридически лица. По своята същност той е императивен и спазването му е задължително. Още повече, че Законът за вероизповеданията (ЗВ) по този и други въпроси от устройствен характер, препраща към устава на БПЦ, който в случая се явява подзаконов нормативен акт.

В тази връзка е необходимо да се подчертае, че от досегашното правоприлагане на ЗВ едно от най-големите затруднения както за държавните институции, така и за Църквата е статутът на местните поделения на БПЦ. Тези трудности се пораждат от липсата на ясна регламентация по този въпрос в настоящия устав, чийто текстове по този въпрос не отговарят на съвременните условия. Затова на първо място в новия устав трябва да се определи кои са местните поделения на БПЦ и какъв е техният статут. Трябва да се внимава и да се знае, че статутът „юридическо лице” в българското правно пространство води след себе си определени права и задължения и църковните нормотворци трябва да се съобразят с това положение.

По този повод трябва да се отбележи, че не може в някои текстове на местните поделения да им се гласува статутът „юридическо лице”, а в други този статут да се ограничава. Затова при изработването и приемането на тези текстове трябва да се подхожда с необходимата отговорност и прецизност.

Това са малка част от нещата,  на които трябва да се обърне специално внимание, за да не се стигне до случаи, при които текстове, регламентиращи едни и същи въпроси да си противоречат или взаимоизключват.

Затова участниците в събора и хората, които работят при подготовката на текстовете за новия устав не трябва повърхностно да подхождат по въпроса, а напротив от тях се очаква сериозност, ангажираност с проблематиката и отговорност, защото в този момент от историята на БПЦ те участват в събитие, което ще има своя отзвук и последици през следващите няколко десетилетия.

1 Чл. 4. В юрис­дик­ци­я­та на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва вли­зат и:
1. Бъл­гар­с­ка из­точ­ноп­ра­вос­лав­на епар­хия в САЩ, Канада и Австралия със се­да­ли­ще в град Ню Йорк и ар­хи­е­рейс­ки на­мес­т­ни­чес­т­ва в То­рон­то за Ка­на­да и в Мел­бърн за Ав­с­т­ра­лия. Ус­т­ройс­т­во­то и уп­рав­ле­ни­е­то на епар­хи­я­та се оп­ре­де­ля с Устав, одоб­рен на Епар­хийс­ки съ­бор и ут­вър­ден от Светия Си­нод.

2. Българската източноправославна епархия в Западна и Средна Европа със седалище в Берлин. Ус­т­ройс­т­во­то и уп­рав­ле­ни­е­то на епар­хи­я­та се оп­ре­де­ля с Устав, одоб­рен на Епар­хийс­ки съ­бор и ут­вър­ден от Светия Си­нод.

Чл. 4а. За православните българи в Турция има Българска църковна община в град Истанбул ­ Цариград.

2 Чл. 10. Върховният църковен съвет е консултативен орган по об­щи­те сто­пан­с­ки и фи­нан­со­ви де­ла на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­слав­на цър­к­ва на Светия Си­нод.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/qw 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики