Новият грип, който се превърна в пандемия, и най-вече паниката и страхът, които се създават у хората, извежда на повърхността нещо изключително важно, свързано с психологическата несигурност и екзистенциалния страх на съвременния човек.
Всички преувеличени реакции на хората към подобни въпроси като болестите са свързани със страха от смъртта. Когато попитаме лекаря за симптомите на някоя сериозна болест, ние внимаваме не толкова какво ще ни отговори, а търсим онова, което според нас той се опитва да скрие. Тази наша реакция е плод на страха от смъртта, на страха ни да не би даденото заболяване да доведе до смърт. Затова много повече от болестта е необходимо да се изправим пред страхa си от смъртта, който има най-различни причини.
Смъртта е биологичното и екзистенциално бреме, което човек носи от мига на оплождането на яйцеклетката. От близо 20 000 човешки гени една част от тях са свързани с процеса на стареенето и тлението и закономерно водят до смъртта.
Следователно смъртта дебне в нас още преди диференцирането на стволови клетки и оформянето на телесните органи. Но и гените, които някой ден ще причинят различни болести, също крият смъртта в себе си.
Страхът от смъртта има и социологически прояви - натрупването на материални блага, различните видове застраховки, годините за пенсиониране, спестяванията и т. н. крият дълбоко в себе си проблема за старостта и неизвестните обстоятелства, при които ще умрем. И самия „дух” на капитализма и социализма също не е свободен от смъртния страх.
Психолозите също се занимават със смъртта и правят опит да я разберат. Според Джоузеф Фейбри, който прагматично анализира „логотерапията” на Виктор Франкъл, учените-биолози смятат, че човешкият живот от раждането до смъртта е детерминиран „от функциите на ендокринните жлези, от химическите реакции и от електронните заряди”. А психолозите говорят за импулси, инстинкти и различни зависими процеси, които детерминират нашето поведение. Виктор Франкъл обаче настоява, че във всички тези фактори се съхранява едно пространство на свободата, където човек може сам да детерминира смисъла на живота си, както и да преодолее „трагичната триада на човешкото битие”: болката, смъртта и вината, като реално смъртта стои преди болката. Пиаже е доказал, че необратимостта на смъртта се проявява във възрастта между 8 и 10 години и е свързана с кризите в периода на пубертета и след това.
Страхът от смъртта има и социологически прояви - натрупването на материални блага, различните видове застраховки, годините за пенсиониране, спестяванията и т. н. крият дълбоко в себе си проблема за старостта и неизвестните обстоятелства, при които ще умрем. И самия „дух” на капитализма и социализма също не е свободен от смъртния страх.
Психолозите също се занимават със смъртта и правят опит да я разберат. Според Джоузеф Фейбри, който прагматично анализира „логотерапията” на Виктор Франкъл, учените-биолози смятат, че човешкият живот от раждането до смъртта е детерминиран „от функциите на ендокринните жлези, от химическите реакции и от електронните заряди”. А психолозите говорят за импулси, инстинкти и различни зависими процеси, които детерминират нашето поведение. Виктор Франкъл обаче настоява, че във всички тези фактори се съхранява едно пространство на свободата, където човек може сам да детерминира смисъла на живота си, както и да преодолее „трагичната триада на човешкото битие”: болката, смъртта и вината, като реално смъртта стои преди болката. Пиаже е доказал, че необратимостта на смъртта се проявява във възрастта между 8 и 10 години и е свързана с кризите в периода на пубертета и след това.
Едновременно с всичко това смъртта е екзистенциално събитие, пределна точка в човешкия живот. Философите-екзистенциалисти дават различни интерпретации на пределните екзистенциални явления, които разкриват вътрешното състояние на човека.
Някои посрещат тези пределни екзистенциални въпроси с помощта на вярата в Бога (С. Киркегор); други - чрез движението към вътрешното „аз”, към другите и към историята. Но неизменният край на всички тези опити е трагедията на смъртта, която не можем да избегнем (К. Ясперс). Други пък свързват битието с нищото, тъй като смятат, че битието произлиза от нищото и унищожава всичко (Ж.-П. Сартр); трети свързват битието със смисъла за живота, а истината - с излизането от забвението и най-вече от забвението на смъртта (М. Хайдегер).
Днешната паника, „Кога най-накрая ще се появи новата ваксина срещу свинския грип и кога ще се сдобием с нея?”, е обхванала много хора. Човек не може да отрече тази реалност, която е оправдана, когато остане в своите естествени рамки с цел предпазването на самите нас и най-вече на децата, които имат бъдеще и перспектива за живота. Но това не е панацея за решението на всички проблеми.
Има хора, които са физически здрави, които не са се освободили от екзистенциалната празнота и „безсмисленото небитие”, от опита на предсмъртното преживяване, на бавното пътуване към смъртта. По време на „дискусията” с Ницше психологът Ървин Ялом („Когато Ницше плака”) поставил в устата на д-р Бройер следното изречение: „И аз крача заедно с всички други с еднаква стъпка към смъртта”.
Затова, освен ваксина срещу новото заболяване, е необходимо и откриването на екзистенциални и духовни „ваксини”, които да победят страха от смъртта, който създава психологически, екзистенциални и социални проблеми. Осмислянето на човешкия живот е „духовна ваксина”, която е необходима при всяка една болест.
Текстът е публикуван във в-к „Вима”
