Трудно е да се занимаваме със слабите си места. А ако бъдем и откровени в това си начинание, тогава ще бъде и унизително, понеже самокритиката според Светите Отци е идентична с добродетелта на срама от себе си (от гръцк. μέμφεται εαυτόν, първа степен на смиреномъдрието, бел. р.). Да се занимаваме с другите обаче е хем лесно, хем приятно. Лесно, защото като нация никога в историята си не сме познали самокритиката [1]. Чувал съм на конференции англичани, германци да отправят саркастични забележки към самите себе си и с лекота и интелигентно да се самоиронизират по един наистина впечатляващ начин. Каква голяма добродетел и признак на истинска култура е това! Как тогава гъркът, комуто липсва истинската култура, да покаже скромност? Единственият изход за новогърците е да постигат смиреномъдрие, ако пребивават в здрава църковна среда, в Христовата Църква − тази истинска велика добродетел, която не е резултат на култура и в сравнение с която възпитаните европейци изглеждат като варвари. Но откъде да се вземе в църковните среди стремеж към смиреномъдрие?
Би трябвало да поясним защо освен че е лесно, е и толкова приятно да се занимаваме с другите. Чувстваме се добре, защото това подхранва егоизма ни. Нравите в гръцкото общество учат гърците да градят личността си около егоизма. Ако някой се почувства засегнат, последното, което ще си помисли, е дали пък не са му казали истината и не трябва ли да поправи нещо в себе си. Единственото, което го интересува, е да спаси егото си и да не загуби „достойнството” си.
Когато егоизмът властва и именно той определя човешката личност, единственото, за което човек копнее, е да не вижда никого над своя хоризонт, за да се чувства добре. Защото, ако има такъв човек, ще трябва скромно да признае: „Аз съм по-малък от онзи. Той е повече от мен”. Такова нещо обаче не се е чувало сред гърци от хилядолетия и няма изглед, че ще се случи сега. Скромността не е дарба, нито пък цвете, което вирее в умерения гръцки климат.
Но за жалост истината е, че край всеки грък винаги има някой по-висок от него и колкото е по-известен, толкова по-болезнено е неговото присъствие. Понеже казахме, че гъркът не може да понася някой издигнал се над обкръжението му, какво прави тогава? Или трябва да умре от депресия, или да вземе един трион и да започне да подрязва по-високите от него, докато не станат по-ниски. И тогава ликува и изпитва наслада, че другите са по-ниско. Подразбира се, че най-добрият инструмент за подкастряне на по-високите е острият като трион език, с други думи – злостната критика.
Някой, разбира се, ще попита: „Нима европейците не правят същото като гърците?”. Не, не го правят. Европейците са успели да изградят цивилизация и култура, които въпреки някои отрицателни страни имат и доста положителни. И както казваше старецът Софроний, когато един европеец се остави на своите страсти, културата, в която живее, го сдържа да запази благоприличие. Когато гъркът или руснакът обаче съборят оградата на съвестта и се оставят на страстите си, се превръщат в зверове [2].
Та затова да се занимаваме с другите е хем лесно, хем приятно. Казва го и свети Григорий Богослов: „Нищо не носи на хората толкова голяма наслада като говоренето на клюки за онези, които те обичат или мразят, а тези чувства – любовта и омразата − лесно размиват истината“.
Нас обаче ни интересува да положим на здрава основа критичното мислене на човека, така че да не го бъркаме с осъждането и клюката – неща напълно недопустими и осъдени от Христос. Интересен е подходът към тази тема на проф. Карло Климати, който е и италиански журналист, в едно негово интервю, посветено на сатанизма. Този човек се занимавал с феномена на младите хора, които попадат в сатанински секти и накрая стигат до извършване на престъпления и до самоубийство. Основната му идея е, че главната причина, основата, от която младежите тръгват към сатанизма, е „смъртта на надеждата”. А на въпроса: „Как може да се борим с явлението сатанизъм в Италия?“, той отговаря: „Изходът е да образоваме младите така, че да изградят силен критичен дух. Не бива да приемат безкритично всичко, което звездите на шоу-бизнеса предлагат. Ние ще трябва да помогнем на младите да задълбочат мисленето си, да осмислят и да не приемат онова, което пропагандират тези ужасяващи философии“.
Скъпи читателю, съгласен ли си с Климати, който е един чудесен човек, почитащ Бога и искащ да направи добро на страната си, като помага на младите? Щом си съгласен, че трябва да развиваме критичния дух у младите, нима е възможно те да бъдат добри православни християни, ако са научени да съдят критично? Няма ли в това противоречие? Как ще бъдат желани и уважавани членове на една енория, щом един от най-важните критерии за приемането им е: „Не съдете, за да не бъдете съдени, защото иначе ще отидете в ада”? А да критикуваш някой свещеник, то това не е просто критика, а непростима обида на духовник, която те поставя по-долу от ада. Или пък смятаме, че младите хора трябва да проявяват остро критично мислене спрямо всички други неща освен тези, които имат отношение към църковния им живот? Не мислиш ли, че това противоречие е малко… неразрешимо?
Много добър отговор дава отец Евсевий Кокорис на един свещеник от Амфиса, фанатичен привърженик на максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени”.
− Та значи, отче, какво точно имаш предвид, като казваш никога да не съдим? Мигар ако виждаме, че някой върви към минно поле, има опасност да се взриви, да си мълчим, само и само да не съдим някой опасен свещеник, така ли? Ще ти дам пример. Аз имам племенници и ако ми кажат „Чичо, ние ще идем при този свещеник”, а на мен ми е известно − дали от изповед или съм получил друга информация, − че е мошеник, бих ли ги оставил да продължат отношенията си с него? Ти би ли мълчал? И защо? Защото се страхуваме да се покажем пред света такива, каквито сме? Да не излязат наяве проблемите ни и да разберат що за стока сме, така ли? Ей това е страхът на всички свещеници.
И продължи, като се обърна към мене:
− Този случай, отче Михаиле, не е хипотетичен, а съвсем реален по нашите земи. И понеже нарекох безобразен расофор онзи свещеник, дойде попът на Амфиса да ми иска сметка как мога да говоря така за един свещенослужител и да го осъждам. И знаеш ли кое беше най-вбесяващо? Като го попитах направо: „Кажи ми честно с ръка на сърцето, ако твоите деца отидат при този негодник, ще ги предпазиш ли или ще ги оставиш да си трошат главите?”, той даде на заден. Така че на теория е хубаво, докато нещата не опрат до личното. Тогава запяваме друга песен. Това двуличие е възмутително!
Благословен да си, отче Евсевий. И според традицията на Синодика в Неделята на православието, ти се полага тройна похвала: Вечна ти памет, вечна ти памет, вечна ти памет.
[1] Една крайна проява на този феномен преживях в Ханя, на остров Крит. На два километра от синайския метох имаше едно частно основно училище. Там учител беше млад 27-годишен атинянин. Понеже разстоянието беше кратко, а и тъй като обичаше монасите, младият атинянин идваше редовно да пием кафе в метоха. Един ден след училище пристигна много ядосан и разказа какво му се случило: „В класа ми има едно седемгодишно дете, което проявява силна и необяснима агресия. Щом някой негов съученик му каже нещо различно, то отвръща с бой и започват да се въргалят по земята. Третия път, когато го направи, извиках баща му в училище. Днес той дойде и говорих с него. „Синът Ви проявява необяснима агресия и има нужда от психологическа помощ. Не искам да мислите, че подценявам семейното ви достойнство с това, което ще Ви кажа, но трябва да заведете сина си на детски психолог, за да му помогнете. Вече за трети път напада с юмруци друго дете след съвсем безобидна забележка.” Бащата отговори: „Я ми кажи, даскале, като отиде да ги разтървеш, синът ми ядеше ли шамарите или ги раздаваше?”" Засмях се. Не думай, - рекох на учителя. - Нима само това го интересуваше?.. Учителят продължи: "С недоумение го попитах: „Каква връзка има това с проблема?” „Ще се върнем и на проблема, даскале, ама ти първо ми кажи ядеше ли ги плесниците или ги раздаваше?“ „Като отидох, заварих сина Ви върху другото дете да го налага с юмруци.” Лицето на бащата засия и той ме прегърна щастлив. „Хайде сега, даскале, деца са, не обръщай внимание! Тия дни ще мина да те взема и да те заведа вкъщи да пием по едно, да хапнем, ти си добро момче.” Опитах се да се върна към темата: „Да, ама детето Ви проявява свръхагресия и това е проблем за класа!”. „Казах ти, даскале, - каза на висок глас той, - не се занимавай с такива дреболии! Такива сме ние тук, на Крит!”.
[2] Разбира се, за да бъдем честни, трябва да кажем, че не всичко от тази гледна точка е розово в Европа. Докато гъркът тъне в егоизма си и така е обречен да не може да се радва на мир и щастие с любимите хора и приятелите си (понеже егоизмът трови всяка проява на такова щастие), европеецът, въпреки че културата му помага в уреждането на семейните и обществените отношения, дълбоко в сърцето си трупа високомерие и така става оръдие на сатаната. Затова има толкова мрак и невежество в иначе културния западен свят, така се обяснява и наличието на толкова сатанински ложи и други подобни разрушителни за човека неща.
