Мобилно меню

4.09375 1 1 1 1 1 Rating 4.09 (32 Votes)

2.jpgБългарска сага в четири години. Приликите с действителни лица, събития, реплики, писма и сънища са очевидни

Пролог

И така, отначало българите в Париж нямаха църква. Подслоняваха ги ту едни, ту други, скитаха се българите от квартал на квартал, от мост на мост – едното племе на единия бряг на Сена, другото – на другия. И книги си нямаха и чертаеха и гадаеха с черти и резки. За жълтици – да не говорим. Само старите хора разказваха, че някога имало. Имало голямо съкровище, едно ли, две ли, не знаем, някъде го скрили, с него и няколко църкви можело да се вдигнат, ама го задигнали незнайни люде и никой повече не го видял, ама така ли е било, не е ли – и това не знаем. И така беше много години (или по-точно – 24 години).

Тъй и щеше да бъде, ако на един от нас не се бе присънил чуден сън. Сънувал той – камбани бият насред Париж, целия град огласят, а камбаните български и църквата българска, онази по средата на града, дето целият свят я знае и народът се стича към нея и се диви. И тъй, като ни избраха за настоятели, потеглихме. И ние не знаехме накъде.

Акция кебапчета

Ами сега? Откъде да започнем – от регистрацията ли, от финансите ли, от издръжката ли, от помещението ли, от контактите ли, от сайта ли, от дарителите ли? Май ще трябва всичко наведнъж, и то съвсем отначало. Във всеки случай започваме с почерпка – апетитни ориенталски сладкиши и родно червено винце. Става весело и задружно, отпускат се скованите ни души, мислите ни текат по-уверено, разпалва ни се и въображението. Доста лудост и пийване трябват, за да се захване човек с такова заплетено дело. Пийваме, хапваме и разплитаме и идеи ни осеняват – коя от коя по-дръзки. В Лондон разпънали надуваема църква – досущ като истинска! Някой пък видял корабче да се продава на Сена – ако го спретнем, чудна църквичка ще стане, ще се полюшва кротко, вечер ще хвърля златни отблясъци по черната вода, ще ни се дивят пак парижаните, а какви сватби ще се вдигат там! Ех, за два милиона! Ама откъде два милиона?… Клошарски мечти!

Продължаваме да мислим под свода на криптата, където са ни прибрали наши милостиви братя. Ще спечелим пари, каквото ще да става, ако трябва – кебапчета ще продаваме. Речено – сторено, един от нас знае и рецептата, 60% свинско, 40% телешко, а ето че и готвач се намира, и скара. Така идва българският празник. Всичко е както винаги – весело, мило и патриотично и печалбата ни не е лоша, ще устискаме още един месец. Но вече редовно ще си похапваме след службата в събота – като изпитана българска мярка за сплотяване на нацията. Ето, записваме си в протокола: „кафе и дребни сладки“. От седмица на седмица трапезата става все по-разнообразна, каним и домакините си, никакво „не“, монсеньор, ще ядете каквото Ви дадем. И все ще се намери някой да ни развесели – с веселата си шапка или с веселата си реплика: „Пей бе, момиче! Аз съм Капелата, ти си Майстора!“. След такъв зов как да не пееш?

Северна сага

Понякога пееше и Нети. Идваше някъде от север. Имаше глас чуден – млада беше. Но скоро ни напусна. Задоми се далече, далече, някъде в ледените северни земи. Взе и отеца – да направи сватбата. Един ден самолетът им потегли. Издигна се във висините и изчезна в гъстата северна мъгла, та се не видя.

Толкова хубава била сватбата, че и отецът останал там. А на нас ни остана само едно писмо.

„Лично умолявам енориашите да запазят спокойствие, да не се поддават на слухове и да затегнат предпазните колани. Всички аварийни изходи остават в сила“.

А сега накъде?

В криптата е полумрак. Събрали сме се пет-шест сънародници и мълчим около масата. На нея има само един кръгъл хляб, над който благочестива женица шепне някаква молитва. „Трябва да ни снима програма Арте“ – промълвява една от дошлите. За да запълним времето, изваждаме книги и, отчупвайки си от питката, се опитваме поне да се ограмотим духовно, доколкото можем. Идва още някой.

- Къде е отчето?
- Замина си.
- А другото?
- И то.
- Ами владиката?
- Отиде си.
- Ами другият?
- И той.

Човекът цъква с език и си отчупва от питката. На вратата се появява забрадена рускиня. Оглежда смаяно групата ни и изчезва.

Светлина

В криптата е светло. И тържествено. Поканили сме всички сънародници на архиерейска служба. Чакаме дядо владика, който междувременно се върна и ни дойде на помощ. Чакат майки с дечица, млади и стари. Чакат кротко. Чакат вече час.

„Ало, ало!“ – крещи шофьорът по джиесема – „Загубих владиката! Обиколих седмите етажи на всички блокове на улицата! Няма такъв владика!“.

Втурваме се и пускаме в действие всички налични превозни средства. След още един час дядо владика влиза в храма – величествен и малко уморен. Кротките люде все така чакат. Дечицата проплакват. Службата започва.

Но светлината най-после ни спохожда.

Вижда я най-напред една от нас – ослепително бяла мълния се спуска като топка от небето и разбива на трески дървото пред нейния прозорец. „Ще стане нещо“ – си казва тя. И става. Отиваме на братска среща с братята католици. И те братски решават проблема ни. Църквата е малка, е, не е в средата на града, а в периферията, но е истинска! И ще си бъде наша! Подреждаме църквичката, застиламе я с килимчета, обкичваме я с цветя и чемшир. И камбанка ѝ слагаме, звъни на нежен фалцет и радва душите ни. Празникът идва, людете прииждат и се радват, стари и млади, старите се прегръщат и казват, че са доживели. Разглеждат църквичката, щедро я даряват – кой жълтици дава, кой – друго, даже стрък коприва се е намерил на престола – за здраве.

Творчество

Оттам нататък работата на настоятелството спори. Един шие и веза, друг брои жълтиците, трети пише нещо в голяма тетрадка. Увлечени, поизоставяме другите си работи за по-късно. Виртуалната комуникация ни става хоби. Писма до владиците. Писма до католиците. Писма до държавата. Писма до художници. Писма до енориашите. Писма между нас. Поръчки на какво ли не.

Ето и поредната дарителска поръчка: „голяма икона на светец на кон“. Все едно на кой светец, но непременно на кон!!! Пак започваме виртуално заседание.

„Като трябва да е на кон, да му сложим и мустаци, та да прилича на полицай“.
„Има разни варианти – Бойко Борисов на кон или само кон, който да пуснем на двора“.
„За икона само с кон не се бяхме сетили“.

Пак оставяме служебните си задължения и правим справка по Интернет за светец на кон.

„Св. Димитър е по-голям брат на св. Георги и роднина на св. Петка. В представите на нашите предци той има дълга бяла брада, от която изсипва снега, яздейки червен кон“.

Точно това ни трябваше!

Епилог

Иконостасът е готов – за чудо и приказ! И иконите са изписани майсторски. И покривките са чудно красиви – многоцветни, изкусно извезани. И книги имаме вече. Остана само старата завеса. Ще трябва корниз. И нови халкички. И хубаво да се изпере. А дали да не си купим една нова завеса? Лъскава, тежка, от пурпурно кадифе. Да се разтваря пред очите на събраните в храма през поколения наред. Този въпрос не разрешаваме докрай. Защото мандатът ни свършва. Малко аплодисменти и нежната камбанка оповестяват края на събранието.

Завеса

Библиография:

Доклад на църковното настоятелство за периода 2004-2007 г.
Протоколи от заседанията на църковното настоятелство за периода 2004-2007 г.
Архиви на общината от 2004 до 2007 г.
Енорийският лист и черновите му
Черноризец Храбър: За буквите
Христо Ботев: До моето първо либе
Уикипедия
Е-мейли
Общи спомени
Лични сънища

Автор: Юлия Талева (грешен настоятел)


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awp3q 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]