Църквата и геостратегическото морализиране

Така, казано накратко, Църквата се за-земя-ва просто като институт, като структура – като част от гръбнака на образуващите държаватасоциални, обществени форми и елементи. Тук според нас трябва да се търси дълбинното оправдание на тенденциите в съвременната Православна църква, особено в Русия, но и в България, отношениятамежду държавата и Църквата да се схващат в светска идеологическа рамка на съподчиненост, по-скоро – на някаква “симбиотична връзка” – нещо, което устройва държавата. Да не говорим, че и тук, и в Русия е на път да израсне разбиране за Православие, което всъщност няма и не може да има нищо общо с Православието. А именно, че православна държава в съвремието едва ли не е само Русия и като такава тя е пазителят и законодателят в Църквата, земната проекция на православието, т. нар. Трети Рим[7]. Тази изключително вредна за Църквата “имперска”[8] псевдотрадиция и до днес се възприема като нещо саморазбираемо и едва ли не присъщо на Православието изобщо. Опитите на отделни съвременни православни богослови и интелектуалци да оправдаят всичко това чрез идеята за някакво “осветяване” на държавата от Църквата, чрез което държавата да се “бори” срещу противниците на Църквата (които винаги се оказват и нейни!), са лесно разбираеми, психологически и мирогледно вероятно оправдаеми и според нас антицърковни. Нещо повече, онова, което мнозина по инерция и прибързано определят в историята като “византийски цезаропапизъм”, всъщност е на път да се осъществи именно днес, седем века след падането на Константинопол, ако се следва тази доктрина. Забележете, че ако я изчистим от обрастванията й с политологически, социологически и тук-там богословски понятия, ще видим, че по същество това е политическо мислене, което затова именно разглежда “цезаропапизма” като подходящ и като собствено полезен за хората. С други думи, ще видим, че християнството се въобразява като спасително единствено според идеята за държава, ergo и Църквата на Спасителя се превръща в брънка от веригата на едно, нека го наречем – геостратегическо морализиране... Непрестанно отбягвана и незабелязвана истина, тясно свързанас казаното, е също и че мнозинството съвременни богослови или вярващи интелектуалци, по думите на Жорж Бернанос, “намигат с извинителна усмивка към хуманизма”, вдигайки съжалително рамене пред разказа за ролята на библейската змия, на сатаната. Той, разбира се, според тях не съществува[9], защото не могат да приемат присъщата на падналия разум лукавщина. За тях смирението и молитвеният разговор са просто морални патерици и вид вътрешно позьорство, но не и “борба с поднебесните духове на злобата”; те са някакво интелектуално-творческо себелюбуване, литературна фигура. Смирението и молитвата тук не са парадоксът на “радостното съкрушение” в Христа – точно обратното – сълзливо напомняне за собствената душевна възвишеност.

И така, първото, което ще се запитаме, е дали когато ние, хората в Църквата, се изкушаваме да поставим етическото (и в крайна сметка – политическото) на преден план при общението си с “този свят”, всъщност не затъваме все по-дълбоко в “познанието за добро и зло”, дали не се превръщаме в доброволни заложници-продължители на първородния грях, от който сме изкупени на Кръста? Защото, пак казваме, ако приемем, че грехопадението е просто морален проблем, тогава виновен за него е неетичният, неморалниятБог, поради която Своя осъзната виновност Той е изпратил Единородния Си Син на кръста. Логиката в този начин на спекулация е същата, както ако кажем, чедо началото на времената,например до Сътворението или пък до Големия взрив, остават няколко часа. 

Ако подходим по-строго обаче, ще видим, че тук моралът е по-скоро външен, някак вторичен. Актът на грехопадението не е акт на избор между доброто и злото за първия грешник[10]. Ако обаче това е бил избор, този избор не е бил между добро и зло, а само между Бога и самия себе си, между служение и леност...[11]

Това, в дълбочина, е проблемът и на фарисейството, на религиозното лицемерие. Защото, на първо място – какво е фарисейството (не чисто исторически, разбира се). Фарисейството (лицемерието) е религиозна вяра, която себе си знае като най-вярна. Тоест тя себе си облажава-и-изисква да я облажават и да я следват като единствено вярната.Нещо повече – фарисейството винаги, задължително е “институционализирана религиозна вяра”.Извън “института” на религиозната вяра няма как да съществува фарисейство. Извън “института” на религиозната вяра обаче, собствено казано, не може да я има, не можеда е жива и религиозната вяра изобщо. [12] Това е едно от базисните изкушения за Църквата. То може да бъде определено и като “морфологичен проблем”[13], като вътрешноприсъща колизия на самата “форма”. От една страна, без общност, без Църква го няма и спасението; от друга обаче, именно в общността, в Църквата, желанието да при-общ-иш Другия веднага изправя пред теб изкушението да изисквашот него да бъде приобщен. Да не е “друг”, а другият твой Аз. Това се извършва чрез морализиране, чрез етически по съдържанието си методи на убеждение, като така и самото Христово учение се превръща в нормативен наръчник за поведение и начини на мислене, валидни в еднаква степен и по еднакъв начин за всички. Грижата за “утре”, за “спасението”, за “хората” става най-важното, защото е правилно да бъде така и защото без този активизъм собствената суета и страхът за смисъла няма за какво да се уловят. Грижата е във-времето, тя се променя с промяната на условията, което принуждава грижещия се непрекъснато да добавя и да добавя все нови и нови правила, норми, начини, поведения, изисквания. Тази протяжна-във-времето грижовност на практика лесно скрива същинския смисъл – спасението на човека(което не е човешко в собствен смисъл, а Божие дело), превръщайки спасението изцяло в дело-витостна човекачрез незаобиколими и самовластни морално-политически предпоставки и предусловия.[14] 

Разбира се, от казаното изобщоне следва, че едва ли не се опитваме да оспорим изискванията на религиозното нравствено постъпване, изобщоне следва, че може и без него. Всъщност е точно обратното. Ясно и отчетливо трябва да се изтъкне само, че законодателството на етиката (а следователно и на политическото) в Църквата е чиста лъжа[15]. Злото като онтологична “прояденост” изисква активен отговор – изисква “служение“, а не “леност“. В този план служението следователно може да бъде единственослужение на Бога, нещо повече – няма друго служение освен служението на Бога[16]. В противен случай, ако възприемем просто етическото, което от себе си разгръща себе си и законодателства дории в сферата на отношенията между Бога и творението, ще ни се наложи да приемем и върколака на Киркегор в “дома си“. Така, образно казано, ще се препълним с “безкрайни отговори”, с една безкрайна без-отговор-ност. Ще се припознаем както в “господаря на дома”, така и в отношенията помежду си – ще приемем “в града” не Царя, а негово подобие. Етиката тук, казано накратко, деперсонализира отношенията и макар и да използва “същите думи”, всъщност пренарежда йерархията на ценностите и на зависимостите. Така Църквата постепенно се превръща в дружество на почитащите някакъв бог – морален счетоводител, тъй като според етичните норми всяко нещо, което не отговаря на техните изисквания, по определение е неетично, неморално, следователно – зло.    

Но и това не е всичко – за да стане проблемът ни още по-сложен, словосъчетанието “този свят” също е подвеждащо. Изглежда, често сме склонни да го мислим като интуитивно ясно и за останалите хора по същия начин, по който го схващаме ние. В патоса на говоренето за крайните неща бързо и лесно забравяме, че точно тези “крайни неща” са проблематични и/или “немислими” за голяма част от съвременниците. И не защото те са непременно глупави или невярващи, или неспособни да разберат, а защото словосъчетанието “този свят” ни е подвело да го мислим като нещо единно, нещо точно определимо и еднакво значещо за всички. С други думи, ние предварително сме задали тоталността “този свят” с напълно погрешната презумпция, че за всички хора точно това определение ще бъде достатъчно разбираемо и приемливо. Придали сме му едва ли не “физически”, “географски” хоризонтални характеристики и граници.

Ние сме “догматизирали” света.

Само че ето това е огромна лъжа. То е буквалносатанинска лукавщина.“Ако паднеш и ми се поклониш, ще ти дам всичко това”, казва Изкусителят. Тук е извършен същински метабазис ис алло генос.[17] “Християнинът е длъжен да разбира принципа, лежащ в основата на явлението, което наричаме “антихрист”. Този принцип е имитиранетона Христос и на всичко, което е Христово.”[18] В тази връзка нека обърнем внимание на нещо симптоматично – на факта, че държавата доброволно и сякаш ненужно поддържа официалното, “школското” богословско образование – онова, за което прот. Александър Шмеман пише, че е “подпомогнало и ускорило литургичния упадък”.[19] Собственият център на църковния живот – литургията и Евхаристията – днес са най-формализираните, най-малко важните. Големите християнски празници, които не просто свидетелстват, а са сами по себе си началото на есхатона – Рождество и Възкресение Христово – са почивни дни (дни за развлечение и отдих), в които хората евентуално “ходят на църква” да запалят свещ заедно с депутати, министър-председатели и президенти. Църквата е “просната хоризонтално”, паднала е ничком във всеядността, в моралната лакомия на обществото. “Не с всекиго беседвай за благочестието и за добрия живот – казва св. Антоний Велики. – За неразумния ще изглеждаш смешен, а на подобното подобно съчувства... По добре е да не се говори, защото не това иска Бог за спасението на човека.”[20]

Тук може да се възрази, че проблемът, който изтъкваме, не е просто църковен, а опира въобще до съвременната култура, в която сме свидетели на този литургичен упадък и в която е невъзможно по ред причини – образователни, инфраструктурни, смислови, географски и каквито още поискате – вярата да бъде изповядвана така, както е било преди. Добре, но държавата и обществото част ли са от тази съвременна култура? Очевидно да. Тогава, ако приемем идеята, че Църквата трябвада бъде от своя страна пък част от държавата, да е нейна своеобразна обществена “душа”, какво ще излезе? Няма ли да изглежда така, сякаш се опитваме да я доунищожим? Според нас точно така изглежда независимо от вероятно добрите намерения на поддръжниците на този възглед. Защото, нека пак кажем, ако в днешната култура е налице литургичен упадък, ако сме свидетели в собствен смисъл на апостасия, на отпадане от Бога, на морална лакомия, то чрез хоризонталното превръщане на Църквата в “съдружник” на тази култура наистина ли ще се получи обратното – литургичен подем, завръщане на човечеството към Бога, “всеобщо смирение”? Нима е възможно някой да бъде толкова наивен или по-скоро тази идея е пошушната от изкусителните гласове на страха и властта? Лично ние сме убедени във второто.

“Догматизирането на света”, както казахме, е всъщност мисленето в тоталност за “този свят” като за нещо единно и еднозначно определимо, от което се извежда заключението, че предназначението пък на Църквата е ни повече, ни по-малко да го спасява. Струва ни се все пак, че не такова е предназначението на Църквата просто защото “този свят” е също така и “културата на този свят”, т.е. познанието за добро и зло, което не желае да приеме, а и няма как да приеме, че само по себе си е греховно и безлюбовно; което, нещо повече, се смята за единствено спасително от и за човешкия род... А ако някой си е въобразил, че Църквата може да накара всички хора да приемат тази трудно въобразима нейна истина и да се откажат от познанието в името на собственото си спасение (което за тях е именно познанието), значи се е поставил на мястото на Христос, Който точно това не пожела да стори. А на мястото на Христос може да “постави” себе си само един – антихристът.

И така, Църквата няма работа по “освещаването” на културата и на обществото като част от държавата, още по-малко – като неин съдружник. Тя им противостои чрез самото си съществуване и единствено и само чрез противостоенето си може да им придаде онзи смисъл, съдържанията на който са по силите и по разума на човека.Църквата затова я има и затова портите адови няма да й надделеят...

 

---