Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (91 Votes)
1_30.jpg
1.
“Върколакът на Киркегор”

Напоследък говоренето за Бога сякаш се утвърди окончателно като говорене за някаква безлична, абстрактна res; препредаване и преподаване на определени понятия и категории – форми на човешкото разумяване, като постепенно се игнорира фактът, че Той е Жив Бог на живи[1]. Затова, поне според нас, богословието днес вече не бива да се опитва да говори на “всички хора”[2], а само на отделния човек пред Бога. Нали търсещият Го е човек-в-драма, той не е просто хладнокръвен изследовател, нито е някакъв логично аргументиращ вътрешните си “проблеми” психоаналитик. По същество болката и страданието са форми[3] на човешката природа и са в основата както на боготърсачеството, така и на богоотхвърлянето. Накъде в такъв случай ще се обърне лицето на човека – дали към Бога или към Княза на “този свят”? И как ще му бъде “обяснено” на този човек какво прави? Тук православното богословие не бива да си позволява нито “аристократизъм”, нито незаинтересуваност, защото разговорът за човека и за Бога е разговор на възможния за нас (‘възможността’, както я задава св. Дионисий Ареопагит[4]) предел.
От своя страна драматичнотоне е и просто само някакво вътрешно състояние на отделния Аз. Както прозорливо отбелязва отец Юзеф Тишнер, “драматичното време не е – точно казано – в мене, нито в теб, а е тъкмо между нас”.[5] Поради тази особеност на човешката екзистенция, когато тук направим разбираемата и твърде повтаряна грешка просто да психологизираме и да морализираме религиозната вяра, неминуемо ще редуцираме трансценденталното до етическото и така ще превърнем и екзистенциалното само в морален въпрос. А етиката, или в по-общ план – познанието за добро и зло, не може да направи така, щото да го няма и самото познание за добро и зло, да я няма, сиреч, и самата етика; в крайна сметка да го няма различаването между време и вечност, между Аз и “отминавам”. И тъй като диалектиката на доброто и злото винаги се разгръща във времето и в историята и това разгръщане винагипоставя човека пред крайния въпрос за смисъла, изкушението да превърнем етиката и съответно етическото говорене едва ли не в “средоточие” на битието въобще, а в случая и на есхатологията,е особено силно и практически (при това положение) незаобиколимо. Това по същество е  “върколакът на Киркегор”, който “отначало (в античната философия) се е превърнал в Необходимостта, след това – в Етическото, а по-късно ще ни се представи в образите на Вечността, на Безкрайността, в образа на любовта”...[6] Нещо повече и още по-важно – в тази перспектива думите на Спасителя: “Но казвам ви, че тук е Оня, Който е по-голям от храма” (Мат. 12:6) и “Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37), са истински скандал, те са неморални, изцяло неетични, нетолерантни думи– те са предизвикателство пред човешкото мислене, поставило на трона вместо „хилядоипостасния Бог” (по израза на св. Григорий Палама) именно горепосочения образ на “вечната любов”, на етичните изисквания и длъжности, разпределени и редуцирани според“познанието за добро и зло“. И ето, оказва се, Църквата вече е длъжна да се съобрази с етиката на “познанието за добро и зло”, да живее, сиреч, според изискванията на греха, според неговите последствия. Но нали тя съществува на земята точно защото Христос “със смъртта Си смъртта умъртви”...

2. Геостратегическото морализиране

Така, казано накратко, Църквата се за-земя-ва просто като институт, като структура – като част от гръбнака на образуващите държаватасоциални, обществени форми и елементи. Тук според нас трябва да се търси дълбинното оправдание на тенденциите в съвременната Православна църква, особено в Русия, но и в България, отношениятамежду държавата и Църквата да се схващат в светска идеологическа рамка на съподчиненост, по-скоро – на някаква “симбиотична връзка” – нещо, което устройва държавата. Да не говорим, че и тук, и в Русия е на път да израсне разбиране за Православие, което всъщност няма и не може да има нищо общо с Православието. А именно, че православна държава в съвремието едва ли не е само Русия и като такава тя е пазителят и законодателят в Църквата, земната проекция на православието, т. нар. Трети Рим[7]. Тази изключително вредна за Църквата “имперска”[8] псевдотрадиция и до днес се възприема като нещо саморазбираемо и едва ли не присъщо на Православието изобщо. Опитите на отделни съвременни православни богослови и интелектуалци да оправдаят всичко това чрез идеята за някакво “осветяване” на държавата от Църквата, чрез което държавата да се “бори” срещу противниците на Църквата (които винаги се оказват и нейни!), са лесно разбираеми, психологически и мирогледно вероятно оправдаеми и според нас антицърковни. Нещо повече, онова, което мнозина по инерция и прибързано определят в историята като “византийски цезаропапизъм”, всъщност е на път да се осъществи именно днес, седем века след падането на Константинопол, ако се следва тази доктрина. Забележете, че ако я изчистим от обрастванията й с политологически, социологически и тук-там богословски понятия, ще видим, че по същество това е политическо мислене, което затова именно разглежда “цезаропапизма” като подходящ и като собствено полезен за хората. С други думи, ще видим, че християнството се въобразява като спасително единствено според идеята за държава, ergo и Църквата на Спасителя се превръща в брънка от веригата на едно, нека го наречем – геостратегическо морализиране... Непрестанно отбягвана и незабелязвана истина, тясно свързанас казаното, е също и че мнозинството съвременни богослови или вярващи интелектуалци, по думите на Жорж Бернанос, “намигат с извинителна усмивка към хуманизма”, вдигайки съжалително рамене пред разказа за ролята на библейската змия, на сатаната. Той, разбира се, според тях не съществува[9], защото не могат да приемат присъщата на падналия разум лукавщина. За тях смирението и молитвеният разговор са просто морални патерици и вид вътрешно позьорство, но не и “борба с поднебесните духове на злобата”; те са някакво интелектуално-творческо себелюбуване, литературна фигура. Смирението и молитвата тук не са парадоксът на “радостното съкрушение” в Христа – точно обратното – сълзливо напомняне за собствената душевна възвишеност.

И така, първото, което ще се запитаме, е дали когато ние, хората в Църквата, се изкушаваме да поставим етическото (и в крайна сметка – политическото) на преден план при общението си с “този свят”, всъщност не затъваме все по-дълбоко в “познанието за добро и зло”, дали не се превръщаме в доброволни заложници-продължители на първородния грях, от който сме изкупени на Кръста? Защото, пак казваме, ако приемем, че грехопадението е просто морален проблем, тогава виновен за него е неетичният, неморалниятБог, поради която Своя осъзната виновност Той е изпратил Единородния Си Син на кръста. Логиката в този начин на спекулация е същата, както ако кажем, чедо началото на времената,например до Сътворението или пък до Големия взрив, остават няколко часа. 

Ако подходим по-строго обаче, ще видим, че тук моралът е по-скоро външен, някак вторичен. Актът на грехопадението не е акт на избор между доброто и злото за първия грешник[10]. Ако обаче това е бил избор, този избор не е бил между добро и зло, а само между Бога и самия себе си, между служение и леност...[11]

Това, в дълбочина, е проблемът и на фарисейството, на религиозното лицемерие. Защото, на първо място – какво е фарисейството (не чисто исторически, разбира се). Фарисейството (лицемерието) е религиозна вяра, която себе си знае като най-вярна. Тоест тя себе си облажава-и-изисква да я облажават и да я следват като единствено вярната.Нещо повече – фарисейството винаги, задължително е “институционализирана религиозна вяра”.Извън “института” на религиозната вяра няма как да съществува фарисейство. Извън “института” на религиозната вяра обаче, собствено казано, не може да я има, не можеда е жива и религиозната вяра изобщо. [12] Това е едно от базисните изкушения за Църквата. То може да бъде определено и като “морфологичен проблем”[13], като вътрешноприсъща колизия на самата “форма”. От една страна, без общност, без Църква го няма и спасението; от друга обаче, именно в общността, в Църквата, желанието да при-общ-иш Другия веднага изправя пред теб изкушението да изисквашот него да бъде приобщен. Да не е “друг”, а другият твой Аз. Това се извършва чрез морализиране, чрез етически по съдържанието си методи на убеждение, като така и самото Христово учение се превръща в нормативен наръчник за поведение и начини на мислене, валидни в еднаква степен и по еднакъв начин за всички. Грижата за “утре”, за “спасението”, за “хората” става най-важното, защото е правилно да бъде така и защото без този активизъм собствената суета и страхът за смисъла няма за какво да се уловят. Грижата е във-времето, тя се променя с промяната на условията, което принуждава грижещия се непрекъснато да добавя и да добавя все нови и нови правила, норми, начини, поведения, изисквания. Тази протяжна-във-времето грижовност на практика лесно скрива същинския смисъл – спасението на човека(което не е човешко в собствен смисъл, а Божие дело), превръщайки спасението изцяло в дело-витостна човекачрез незаобиколими и самовластни морално-политически предпоставки и предусловия.[14] 

Разбира се, от казаното изобщоне следва, че едва ли не се опитваме да оспорим изискванията на религиозното нравствено постъпване, изобщоне следва, че може и без него. Всъщност е точно обратното. Ясно и отчетливо трябва да се изтъкне само, че законодателството на етиката (а следователно и на политическото) в Църквата е чиста лъжа[15]. Злото като онтологична “прояденост” изисква активен отговор – изисква “служение“, а не “леност“. В този план служението следователно може да бъде единственослужение на Бога, нещо повече – няма друго служение освен служението на Бога[16]. В противен случай, ако възприемем просто етическото, което от себе си разгръща себе си и законодателства дории в сферата на отношенията между Бога и творението, ще ни се наложи да приемем и върколака на Киркегор в “дома си“. Така, образно казано, ще се препълним с “безкрайни отговори”, с една безкрайна без-отговор-ност. Ще се припознаем както в “господаря на дома”, така и в отношенията помежду си – ще приемем “в града” не Царя, а негово подобие. Етиката тук, казано накратко, деперсонализира отношенията и макар и да използва “същите думи”, всъщност пренарежда йерархията на ценностите и на зависимостите. Така Църквата постепенно се превръща в дружество на почитащите някакъв бог – морален счетоводител, тъй като според етичните норми всяко нещо, което не отговаря на техните изисквания, по определение е неетично, неморално, следователно – зло.    

Но и това не е всичко – за да стане проблемът ни още по-сложен, словосъчетанието “този свят” също е подвеждащо. Изглежда, често сме склонни да го мислим като интуитивно ясно и за останалите хора по същия начин, по който го схващаме ние. В патоса на говоренето за крайните неща бързо и лесно забравяме, че точно тези “крайни неща” са проблематични и/или “немислими” за голяма част от съвременниците. И не защото те са непременно глупави или невярващи, или неспособни да разберат, а защото словосъчетанието “този свят” ни е подвело да го мислим като нещо единно, нещо точно определимо и еднакво значещо за всички. С други думи, ние предварително сме задали тоталността “този свят” с напълно погрешната презумпция, че за всички хора точно това определение ще бъде достатъчно разбираемо и приемливо. Придали сме му едва ли не “физически”, “географски” хоризонтални характеристики и граници.

Ние сме “догматизирали” света.

3. “Догматизирането” на света

Само че ето това е огромна лъжа. То е буквалносатанинска лукавщина.“Ако паднеш и ми се поклониш, ще ти дам всичко това”, казва Изкусителят. Тук е извършен същински метабазис ис алло генос.[17] “Християнинът е длъжен да разбира принципа, лежащ в основата на явлението, което наричаме “антихрист”. Този принцип е имитиранетона Христос и на всичко, което е Христово.”[18] В тази връзка нека обърнем внимание на нещо симптоматично – на факта, че държавата доброволно и сякаш ненужно поддържа официалното, “школското” богословско образование – онова, за което прот. Александър Шмеман пише, че е “подпомогнало и ускорило литургичния упадък”.[19] Собственият център на църковния живот – литургията и Евхаристията – днес са най-формализираните, най-малко важните. Големите християнски празници, които не просто свидетелстват, а са сами по себе си началото на есхатона – Рождество и Възкресение Христово – са почивни дни (дни за развлечение и отдих), в които хората евентуално “ходят на църква” да запалят свещ заедно с депутати, министър-председатели и президенти. Църквата е “просната хоризонтално”, паднала е ничком във всеядността, в моралната лакомия на обществото. “Не с всекиго беседвай за благочестието и за добрия живот – казва св. Антоний Велики. – За неразумния ще изглеждаш смешен, а на подобното подобно съчувства... По добре е да не се говори, защото не това иска Бог за спасението на човека.”[20]

Тук може да се възрази, че проблемът, който изтъкваме, не е просто църковен, а опира въобще до съвременната култура, в която сме свидетели на този литургичен упадък и в която е невъзможно по ред причини – образователни, инфраструктурни, смислови, географски и каквито още поискате – вярата да бъде изповядвана така, както е било преди. Добре, но държавата и обществото част ли са от тази съвременна култура? Очевидно да. Тогава, ако приемем идеята, че Църквата трябвада бъде от своя страна пък част от държавата, да е нейна своеобразна обществена “душа”, какво ще излезе? Няма ли да изглежда така, сякаш се опитваме да я доунищожим? Според нас точно така изглежда независимо от вероятно добрите намерения на поддръжниците на този възглед. Защото, нека пак кажем, ако в днешната култура е налице литургичен упадък, ако сме свидетели в собствен смисъл на апостасия, на отпадане от Бога, на морална лакомия, то чрез хоризонталното превръщане на Църквата в “съдружник” на тази култура наистина ли ще се получи обратното – литургичен подем, завръщане на човечеството към Бога, “всеобщо смирение”? Нима е възможно някой да бъде толкова наивен или по-скоро тази идея е пошушната от изкусителните гласове на страха и властта? Лично ние сме убедени във второто.

“Догматизирането на света”, както казахме, е всъщност мисленето в тоталност за “този свят” като за нещо единно и еднозначно определимо, от което се извежда заключението, че предназначението пък на Църквата е ни повече, ни по-малко да го спасява. Струва ни се все пак, че не такова е предназначението на Църквата просто защото “този свят” е също така и “културата на този свят”, т.е. познанието за добро и зло, което не желае да приеме, а и няма как да приеме, че само по себе си е греховно и безлюбовно; което, нещо повече, се смята за единствено спасително от и за човешкия род... А ако някой си е въобразил, че Църквата може да накара всички хора да приемат тази трудно въобразима нейна истина и да се откажат от познанието в името на собственото си спасение (което за тях е именно познанието), значи се е поставил на мястото на Христос, Който точно това не пожела да стори. А на мястото на Христос може да “постави” себе си само един – антихристът.

И така, Църквата няма работа по “освещаването” на културата и на обществото като част от държавата, още по-малко – като неин съдружник. Тя им противостои чрез самото си съществуване и единствено и само чрез противостоенето си може да им придаде онзи смисъл, съдържанията на който са по силите и по разума на човека.Църквата затова я има и затова портите адови няма да й надделеят...

(Със съкращения)

 


[1] Това в голяма, ако не и в пълна степен се дължи на факта, че много повече се говори за Бога, отколкото с Него. Молитвеният разговор е заменен с вид музейно, екскурзоводско поучаване – Бог е това, онова, трето и т.н.
 
[2] В смисъл – да се държи като “научна дисциплина”.
 
[3] А не например неразкрити подсъзнателни противоречия.
[4] Виж: Г. Каприев, Учението на Псевдо-Дионисий Ареопагит за йерархията и културата на средновековна Западна Европа. В: BYZANTICA MINORA, “ЛИК”, С., 2000, 55.
[5] Отец Юзеф Тишнер, Философия на драмата, “Сонм”, С., 2008, превод Правда Спасова, 6.
 
[6] Лев Шестов, Киркегор и екзистенциалната философия, В: “Достоевски и Ницше. Киркегор и екзистенциалната философия”, УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1993, превод доц. Недялка Видева, 303.
[7] В тази връзка виж интервюто с руския политолог Борис Межуев в “Християнство и култура”, бр. 1 (36), 2009.
[8] Между империята и модерната национална държава има фундаментални и незаобиколими различия, така както между империята, националната държава и т.нар. глобално информационно общество сега. Автоматичното прехвърляне на смисли от едното към другото всъщност е това, което обикновено се заобикаля и не се забелязва, когато се обсъждат отношенията между Църквата, държавата и обществото.
[9] Според тази логика излиза например, че в пустинята Христос е бил изкушаван от Себе Си. Излиза и че всеки човек се изкушава само от себе си. Работата е там обаче, че аскетическата литература е пълна с примери точно за обратното и всички отци обръщат внимание именно на това, че изкушенията на дявола не бива да се приемат и да се смесват със собствените душевни движения; че трябва, сиреч, мъдро да се прави разлика между тях.
[10] Впрочем и днес, ако се замислим съсредоточено, ще видим, че грехът не е просто въпрос на етика, т.е. на липса на морал. Нещо повече, много често именно сериозни етически аргументи “оправдават” греха.
[11] Прот. Георги Флоровски, Творение и изкупление, С., 2008, превод Емил Трайчев, Павел Павлов, 91.
[12] Затова не трябва да се прави прибързаният и изцяло неадекватен извод, че религиозната вяра няма нужда от една или друга форма на обществена организираност, че вярата-си-е-вяра просто ей така. Практически, както всеки може да забележи, именно такава религиозна вяра никога не е съществувала исторически, а и няма как да съществува просто защото е невъзможно за човека да бъде човек-извън-общност, да бъде човек-из-общо.
[13] Теоретично и практически неразрешим, защото всяко негово “разрешение” всъщност ще разруши самата “форма”, на която е вътрешноприсъщ. Смисълът на този проблем (“института на вярата”, Църквата) не е да бъде “разрешаван”, а да бъде осмислено живян. Тук, ако щете, може да се забележи и действителната връзка между абстрактните, логико-метафизични понятия и проблеми и екзистенциалните напрежения и кризи; истинското съдържание на онова “не рекох ли Аз: “богове сте”. Така, ако Църквата беше просто човешка, земна институция, тя отдавна вече нямаше да съществува, защото никой човек, нито пък общност от човеци не е в състояние да издържи подобна екзистенциална “двойнственост”.
[14] Тук не оспорваме истината, че вярата без дела е мъртва, а говорим за онова “едничко потребно” от евангелския разказ за Марта и Мария. Става дума за онази деловитост-във-вярата, чрез която желаем да оправдаем Църквата пред “света”. Пак повтаряме – тук вярата е потисната от страха, но не от Бога, а за смисъла.
[15] И как някой може да твърди, че Църквата е парадокс, че е свръх човешкия разум и разбиране, а едновременно с това да настоява, че животът й по принцип се подчинява на разумните, на рационално изводимите морално-етически норми и изисквания, които по същество са атрибути на “върколака на Киркегор”, на познанието за добро и зло, на грехопадението. В този начин на мислене има нещо дълбинно, същностно нелогично, дори патологично.
[16] Няма да се спираме на “начините”, по които човек служи на Бога. Те, разбира се, включват в себе си и нравственото. Проблемът, да повторим по друг начин, е в това, че оставен сам на себе си, моралът лесно преминава в конформизъм.
[17] Преминаване в друг род, гр.
[18] Йеромонах Дамаскин, Церковь перед лицом отступления (Архиепископ Аверкий и его учение о проникновении духа антихриста в среду Православия последних времен). СВЕТ ПРАВОСЛАВИЯ, Христианский собеседник, Издание Макариево-Решемской обители, Выпуск 37, 1998 год.
[19] Прот. Александър Шмеман, “От вода и Дух”, ИК “Омофор”, С., 2005, превод Пламен Сивов, 9.
[20] “Церковь Христова”, Саранск, 1991, 87.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/a9y8f 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.