„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба”(Рим.13:1-2 ) – този цитат е от посланието на св. ап. Павел до римляни и някои други цитати, подобни на този, станаха много популярни през декември миналата година[1]. Изводът от тях изглежда еднозначен: недопустимо е християнинът да противодейства в каквото и да е, и дори да възразява на законните власти на своята страна, като например да излиза на митинги. Но, от друга страна, нима не става така, че съществуващите власти изискват от християнина нещо, което е против съвестта му? В историята можем да намерим много такива примери.
Раннохристиянските мъченици били официално преследвани за държавни престъпления: те отказвали да принасят жертва на боговете, в това число и на императора. На тях никой не им забранявал да вярват в Христос, дори не ги насилвали да вярват наистина в Юпитер или Зевс, само трябвало да поучастват в задължителния за всички поданици на империята култ, макар и само символично. Те отивали на смърт, не желаейки да лицемерят.
А новомъчениците в нашата страна? Те също не изпълнявали всички декрети на Совнаркома[2], които отменят християнството на територията на Републиката на Съветите. И в това няма нищо ново; в Новия Завет преди посланието към римляните са Деяния апостолски и ето какъв отговор дават апостолите на заповедта на Синедриона, законния орган на властта, да прекратят своята проповед: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (5:29).
Тогава може би тук принципът е такъв: напълно да се подчиняваш на всяка повеля на властта, освен в тези случаи, когато изискват лично от тебе нещо, което е против вярата и Божията воля?
Но нека отворим Евангелието, то се намира в самото начало на Новия Завет. И първият, който се споменава в него, е св. Йоан Кръстител… Всички помнят, че той е бил екзекутиран от цар Ирод (четвъртовластник Ирод Антипа - б. р.), но за какво точно? Заради това, че го изобличил в нечестив брак: Ирод взел жената на собствения си брат. Защо Йоан се намесил в тази лична работа, нали царят нищо не искал от него? И освен това „Ирод се страхуваше от Йоана, като знаеше, че той е мъж праведен и свет, и го пазеше; много работи вършеше от послушание към него, и с приятност го слушаше” (Марк 6:20). Не е ли било по-уместно Йоан да използва това добро разположение към него, за да повлияе на царя, а чрез него – на живота в цялата страна? Защо е трябвало да отстоява принципите, да върви към изостряне на отношенията, така че нещата да завършат с екзекуция? Може би Йоан Кръстител е бил религиозен екстремист?
Но нека видим историята на Византия, където е имало или в крайна сметка се е афиширала „симфония на властите”, светската и духовната. За първи път нейният идеал е бил изразен в увода към шестата новела на Юстиниан (VІ в.): „Най-големите Божии дарове, дадени на хората от голямо човеколюбие, са свещенството и царството. Първото служи на Божиите дела, второто се грижи за човешките дела. И двете имат един и същи източник и украсяват човешкия живот. Затова, ако първото наистина е без порок и е украсено с вярност към Бога, а второто е украсено от правилен и порядъчен държавен ред, между тях ще има добро съгласие”.
Нека да обърнем внимание на условието: свещенството трябва да е без порок, а царството – правилно и подредено, иначе никакво съгласие не може да има.
Във византийската история се е случвало да има съгласие между тези власти, но се е случвало и друго. Как мило и добронамерено приела императорската двойка Аркадий и Евдоксия в Константинопол знаменития проповедник св. Йоан Златоуст и с каква жар изсипал той върху главите им своите проповеди! А когато го молили да се спре, когато го заплашвали с наказания, той отговорил направо от амвона: „Отново Иродиада беснее, отново се възмущава, отново танцува, отново иска главата на Йоан на тепсия”. Това е казано директно за императрицата.
Интересно по какъв повод възниква този конфликт? От нещо нищожно: поставили сребърна статуя на императрицата на хиподрума, за да зарадват майчицата-господарка, като й отдадат почит.
И това далече не е единственият пример… Император Лъв VІ, нарушавайки църковните обичаи и гражданския закон, издаден от неговия баща Василий І, встъпва в четвърти брак. Както в случая с Ирод и с Евдоксия, изглежда, че това е била лична работа. Но когато императорът, начело на тържествената процесия на Рождество през 906 г., се отправил към катедралата „Св. София”, патриарх Николай Мистик хлопнал пред него дверите на храма и изобличил греха му пред целия народ.
Още един подобен епизод, свързан с името на Михаил Палеолог, ослепил през 1261 г. своя формален съвладетел и единствен законен наследник на престола Йоан ІV, тогава още дете. Това било не само зверство, но клетвопрестъпничество, защото преди това Михаил се заклел да не причинява вреда на малкия наследник. Църквата не можела да се съгласи с такава постъпка; императорът, който не искал да бъде изобличаван, след дълги спорове низвергнал първо законния патриарх Арсений (1265 г.), след това и поставения от него Герман III (1266 г.), но все пак през 1267 г. му се наложило да се кае публично за своя грях пред трети патриарх – Йосиф.
Откъде такава неотстъпчиват и принципност? Какво е пречело да се премълчи, а освен това мълчанието да се оправдае с посочения цитат от апостол Павел… И как изобщо да съвместим тези протести с цитата? Как да се спори с властта, ако тя е от Бога?
Същият този св. Йоан Златоуст напълно ясно е разрешил тези недоумения в своето тълкувание на същото това Послание до римляни: „Нима всеки началник е поставен от Бога? Не казвам това, отговаря апостолът. Аз говоря не за всеки отделен началник, а за самата власт. Съществуването на властта, като при това едни началстват, а други се подчиняват, и обстоятелството, че всичко се случва не случайно и произволно, така че народите да се носят насам-натам, подобно на вълни - всичко това аз наричам дело на Божията премъдрост”.
С други думи, християните не са призвани да поддържат всяка налична власт във всичките й действия, те трябва да уважават законните й изисквания, само това. А как да съотнесем този установен от Бога принцип на властта, както го обяснява Златоуст, с конкретното държавно устройство, явно несъвършено и с конкретни управници, явно небезгрешни? Какво да кажем, че за нас е важен само общият принцип, а хората и учрежденията са ни безразлични?
Съвсем не. Св. Йоан Кръстител, св. Йоан Златоуст, Николай Мистик и много други са изобличавали властващите, именно защото не са били безразлични към тях. Нека да отбележим, че при това те не са организирали дворцови преврати или революции.
По същия начин апостолите не се опитвали да свалят Синедриона, а мъчениците не вдигали въстания срещу римското управление. Тяхното оръжие било словото, а не меча.
Формите на държавно управление са променливи и в самата им смяна ние виждаме проява на Божията воля.
Действително, християнската проповед е могла да се разпространи по цялото Средиземноморие, само защото това е била територията на обща държава с развита инфраструктура. Ако вместо Римската империя на тази територия се бяха запазили множество малки царства, воюващи помежду си, това щеше да бъде много по-трудно. Самият апостол Павел попаднал в Рим, като се възползвал от правото си на римски гражданин да иска съд от императора – той впрочем не се колебаел да напомня на властите за законните си права, когато това помагало на делото на проповедта.
Несъмнено има Божия намеса в създаването на това византийско държавно устройство, което днес ние свързваме с понятието „симфония”, има я и в изчезването на това устройство. И революциите, и гоненията, и бедствията – всички те се случават не без Божията воля, въпреки че в тези случаи сме свикнали да говорим за „допущение”: Бог е позволил да се извърши злото, което хората са замислили. Трудно е да не се види Божията воля и в това, че днес нашата страна, както и повечето й съседи, се ръководи от демократична конституция, независимо дали това ни харесва или не.
Какъв е общият християнски принцип за отношение към властите? Ако те се противопоставят на християнството, християните трябва да отстояват себе си, изпълнявайки изискванията им в частта, която не противоречи на християнската им съвест. Злото и насилието се побеждават с добро, а не с насилие, учи Христос в Проповедта на планината. Това е трудно да се изпълни, но е съвсем лесно да се разбере.
А как да се постъпва в случаите, когато властта се смята за християнска или поне съчувства на християнството? Да се сътрудничи с нея, но задължително да й се напомня за законите, ако тя ги нарушава, дори там, където това не ви засяга лично.
А що се отнася до незаконните бракове на цар Ирод или император Лъв, не е ли по-добре да се премълчи в такива случаи? Но нима най-резкият отпор на Христос в Евангелието не е срещу религиозното лицемерие: живееш си, както на тебе ти харесва, но създаваш впечатлението, че спазваш всички закони. Така че можеш да се водиш от принципа ”нас не ни закачат, ние не се набиваме на очи”, само че в това няма нищо от апостолската заповед. По същия начин няма никакво отношение към християнството революционният патос „да се разруши целият свят на насилието, а след това[3]” да се построи свят... на още по-голямо насилие.
Мирно, но твърдо да се напомня на управниците за тези норми и закони, които те самите на думи признават за себе си, но не бързат да ги изпълняват на практика – това е напълно християнска позиция.
Справка: Андрей Десницки е доктор на филологическите науки, старши научен сътрудник в Руската академия на науките, консултант в Института по превод на Библията.
Превод: Полина Спирова
[1] Става въпрос за антиправителствените митинги в Русия заради подозрения в манипулации на парламентарните избори. Бел. прев.
[2] Съюз на народните комисари – висшият изпълнителен и законодателен орган на СССР. Съществувал от 6 юли 1923 до 15 март 1946 г. След това е заменено от Съвет на министрите на СССР. Бел. прев.
[3] Стих от химна „Интернационал”. Бел. прев.
