Мобилно меню

4.8163265306122 1 1 1 1 1 Rating 4.82 (49 Votes)
0130.jpgМръсните думи имат особено значение в социума – като изнервения клаксон на шофьор зад тебе, те за секунда мобилизират всичките ни защитни сили, действат като сигнални лампи, които ни изтръгват за малко от летаргията на унесеното ни мисловно реене. Бам! Нещастник, ето го агресорът, който иска да залее с вонята си душевното ми пространство. Освен че предизвикват микро-сътресение, мръсните думи дават повод да отприщим целия си вътрешен потенциал и да покажем какво можем. Повечето си го казваме директно на оня с клаксона отзад. Ако пък сме по-шлифовани емоционално, интелигентни тоест, ще генерализираме проблема с клаксона и ще изведем общовалидните вреди от стреса за цялото човечество. И докато се мъчим да засучем убедително червената нишка на генералната ни идея, оня с клаксона вече отдавна ни е изпреварил и не се вижда. Сиреч, и опасността е минала, и на нас ни е минало, затова си даваме команда „Свободно!”. 
 
В такова състояние на потрес ми изглеждаше нашето общество през последните две седмици, когато бе направен пръв опит за обществена дискусия относно въвеждането на предмета „Религия” в общообразователната училищна програма. Мръсната дума, отприщила защитния потенциал на обществото ни, се оказа ... религията. За да видим силата на страстите, които тя провокира, е достатъчно да хвърлим поглед на коментарите под статиите на тази тема в електронните вестници. Те ни дават спонтанна извадка на „общественото мнение”, а по броя на включилите се безпогрешно може да съдим за емоционалния градус в обществото по този въпрос.

Представителни извадки на социолози, родители и философи се държаха точно като напсувани от лансирането на идеята в българското училище да се учи „Религия”. И реагираха по съответния за ситуацията начин: „Ама моля ви се, в кой век живеем?!” То не бяха препратки към инквизициата и Галилео Галилей, то не бяха оскърбени лични права и свободи. Всеки взе отношение по темата – масовостта на участието в дискусиите премери рейтинг с футболната компетентност на нацията ни.

И така, в свещеното атеистично пространство на българската душа влезе агресор – неясен враг, най-вероятно с килимявка. Дори култовата фраза „Религията – опиум за народа” бе изтупана от нафтелина и се показа напълно актуална за българина от началото на 21 век. Чак образователният министър Даниел Вълчев се стресна. Той очакваше въвеждането на този предмет да вдигне рейтинга му, предвид десетките хиляди подписи, които бяха събрани за въвеждането на вероучение в училищата. А се оказа, че обществото не е готово за такава стъпка. По-зле от нас са само руснаците. Те едва тази седмица признаха богословското образование за висше. Нищо, че богословските факултети в Оксфорд и Кеймбридж са световно известни, а и няма престижен университет в света, където да не се преподава теология. Но призракът на комунизма е много витален, упорит и страда от дълбока мимикрия. Той няма да допусне обладаните от него да погледнат на религиозното мислене като на равностойно по ценност с тяхното, но ще ги държи докрай в плен на мирогледния им егоизъм и едностранивост.  

Ето какво казва Солженицин при получаването на Нобеловата си награда за литература през 1970 г.: „Светът никога не е виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от марксизма. Главната движеща сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или маловажна част от идеологията на комунизма; атеизмът не е следствие от комунизма, а е негов фундамент. Ето на този фундамент е стъпило здраво нашето общество и никой не е в състояние да го поклати от там”.

На същия фундамент е стъпило и българското общество и, съдейки по омразата към Бога, маскирана като свещен атеистичен гняв, поколенията на комунизма и на прехода нямат никакви шансове да се помръднат от там. Всяко пост-явление е рожба на майка си, така и пост-комунистическият атеизъм е заченат в сумрака на октомврийската революция и сталиновия терор. С единствената разлика, че от рутината е станал по-повърхностен и самоуверен. Нищо, че е нахлузил демократични и либерални одежди – тонът на дискусиите през последните седмици показа, че само кожата си е сменил, но нрава не.

Той е все така агресивен, назидателен – изкатерил се (помним с чия помощ) на върха на ценностната пирамида и оттам рекламира себе си като последното завоевание на човешкия дух, претендира за правото да съди за всичко и за всички, без да бъде съден от никого. Пост-комунистическият атеизъм на българските либерали няма нищо общо с атеизма на европейските мислители като Ницше и Сартр – дори и на предела на богоотричането си, те спорят с Бога. Техният атеизъм е дълбоко религиозен, те водят битката на Израил с Бога, но в 20 век. Победители или победени, те не заглушават гласа на своя Първообраз в сърцата си. На финалната линия на живота си войнстващият атеист Сартр признава победата на Бога в колосалната им битка и изповядва: „Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм само една частица прах във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само един Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бога”.

Най-смешното в пропагандните одежди на днешния български атеизъм е нескопосаното нареждане по реверите на имената на различни откриватели и учени, които би трябвало да докажат творческата му потентност. Кой ли мракобесник е казал, че „науката без религията е осакатена, а религията без науката е сляпа”? Май авторът на теорията на относителността беше... Всъщност истината е, че на пръсти се броят атеистите сред известните имена на човечеството и дори през 20 век – златния век на атеизма, те остават малцинство. Но малцинство шумно, агресивно и много обидчиво. Един клаксон е достатъчен, за да покаже на какво е способно...

Що се отнася до младото поколение, в момента то няма възможност за избор. Приобщаването към религиозната култура на човечеството е напълно невъзможно за него, тъй като пътят в тази посока е безнадеждно задръстен от атеизма на няколко поколения. А и потребителската вакханалия на модерното общество не допуска нито миг тишина, за да издигне поглед малко по-нагоре от поредния Мол. Въвеждането на „Религия” в българското училище ще даде на младите право на избор – не че всички ще се възползват от него, но ще има и такива, които ще се изненадат да открият нещо по-различно от чалгата, кеча и шопинг-терапията. Този предмет ще бъде много по-полулярен сред учениците от часовете по психология, философия, етика и т.н. измислени учебни предмети. Стига да не се опорочи от мисловния провинциализъм, от който страда българската църковност през последните десетилетия.

Религията е атрактивна за младите хора особено в тийнейджърска възраст, когато те изграждат света си и все още не са образцовите завършени потребители на стоки и услуги, към което цялата етика и естетика на обществото ни ги призовава. Спомням си, че като ученичка, израснала в класическото атеистично комунистическо семейство, темите за религията винаги ме поразяваха с другостта и различието си, а в онези години те едва се промъкваха през бетонните зидове на атеизма, опасали училището ни. Днес нещата не са по-различни.

И като епилог, ето как Елиът си представя некролога на ХХ-ти век: “Тук живяха свестни и безбожни хора. Техният единствен паметник е един асфалтов път и хиляди изгубени топки за голф”. Предвид актуалната правителствена инициатива за превръщането на България в огромно голф игрище, горната епитафия си звучи съвсем по български...

В. "Гласове"


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awp9p 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]