Попски неволи

Има едно неписано правило в енорийския живот: когато си помислиш, че днешната служба ще мине спокойно, Господ решава да ти покаже, че чувството ти за хумор също има нужда от духовно упражнение.

Въпреки че е август – сезонът на отпуските, плажовете и празните градове, тази неделя църквата ни беше приятно пълна. Имаше и доста нови хора, които виждах за първи път. Диригентката ни отсъстваше, но певиците се справяха чудесно и службата вървеше спокойно.

По време на утринната излязох от олтара, за да поздравя новодошлите. В този момент пред мене се озова баба Тина – една от кипърските ни енориашки, над осемдесетгодишна, която не бях виждал отдавна. Освен всичко друго, тя почти не чува. Без никакво колебание баба Тина започна да ми говори... на висок глас..., при това на гръцки.

Аз ѝ отговорих на английски:

– I'm sorry, I don't understand Greek (Извинявам се, аз не разбирам гръцки).

Тя си продължи на гръцки.

Повторих още веднъж:

– Really... I don't understand Greek (Наистина, аз не разбирам гръцки).

Тя... пак продължи. Даже още по-убедено. Сигурно мислеше, че аз вече съм в диалог с нея.

До този момент не само хората в църквата се чудеха какво става, но и хорът беше започнал да следи сцената. За щастие сред певиците имаме Мария – кипърка, която говори и гръцки, и английски. Тя веднага дойде на помощ.

– Мария, моля те, преведи!

И тогава се случи нещо още по-забавно. Хорът напълно замлъкна. Всички чакаха превода. Мария, с най-сериозното изражение започна да обяснява на английски:

– Баба Тина казва, че я болял гърбът. Идвала една масажистка у дома ѝ. После разбрала, че масажистката май я ограбила. Баба Тина много се ядосала, проклела я... и сега иска да се изповяда. Пита, дали може да се причасти.

Настъпи кратка тишина. После не се сдържах и казах достатъчно високо, за да ме чуят всички:

– За първи път в живота ми се случва публична изповед... при това през преводач! Как да не ѝ позволя да се причасти?!

Цялата църква избухна в смях. Баба Тина, разбира се, не разбра защо всички се смеят. Но след като Мария ѝ обясни, лицето ѝ също се озари с усмивка.

Понякога най-запомнящите се моменти в енорията не са планирани. Те просто се случват. И ни напомнят, че Църквата е семейство – семейство, в което понякога изповедите стават публични, преводачите се оказват незаменими, а смехът идва точно навреме.