Няма християнин у нас, който да не си задава въпроса: защо Църквата оскъдня на духовни лидери, къде са църковните авторитети, които като светило на високо място да вдъхват кураж на лутащите се в безпътица хора? Към отговора ни насочва като че сам Христос с трагичните Си думи: „А когато Син Човешки се върне, ще намери ли на земята вяра?” (Лука 18:9). Това безспорно е вярно - намалява вярата, намаляват и плодовете й, които са не нещо друго, а именно духовните личности, познали в църковния си живот действието на Светия Дух. Тези хора винаги са били естествените духовни лидери на църковната общност, а във времената, когато Църквата живее по своя естествен ритъм, не малко от тях поемат и по-голяма отговорност за църковната общност, ставайки епископи.
И обратно – в годините на църковна криза, на объркани приоритети и намаляване на любовта към Бога духовните личности намаляват и църковната йерархия съответно също бива обезкървена. Тя се превръща в църковно-административна клика, загрижена да брани себе си от неизбежния призив-очакване на Божия народ към епископа да бъде „като Божий разпоредник непорочен, не високомерен, не гневлив, не пияница, не побойник, не алчен за гнусна печалба, но страннолюбив, добролюбив, целомъдър, справедлив, благочестив, въздържан, да се държи о истинското слово, според както е научен, та да бъде силен и да наставлява в здравото учение и да изобличава ония, които се противят” (Посл. на апостол Павел до Тит, 1:7)
Добросъвестните клирици, които съзнават своя недостиг и не могат да бъдат „силни” със силата на Светия Дух, както изисква св. апостол Павел, се смиряват и не допускат да прикриват немощта си с одеждите на църковната патетика. Това смирение позволява на църковната общност, за която отговарят, да запази критериите си за добро и зло. И по-важното, което ни показва светоотеческият опит: тяхното смирение дава свобода на Светия Дух да осъществява Божия промисъл за спасението на поверените им вярващи. На добросъвестния клирик никога не би му хрумнало да насилва църковната съвест на Божия народ, като му внушава в дълг да вижда в него „истински духовен водач”, избран от Бога, само защото е станал епископ или свещеник.
Тъкмо на това обаче ставаме свидетели във времена като нашето, когато авторитетът на клира е разклатен до краен предел. Вместо смирено приемане на истината за духовен крах, църковни водачи с неспокойна съвест ни натрапват цяла идеология с цел да се оправдаят и да внушат на вярващите чувство за вина пред Бога за това, че съвестта им се бунтува. Тази псевдо-църковна идеология цели да промени критериите на християните за правда и лъжа, агресивно да подтисне съвестта им и чрез древния инструмент на дявола – чувството за вина (това криво огледало на християнското покаяние!) - да подчини хората. А неподдаващите се на манипулация да подложи на гонение и отделяне от общността – чрез интриги, оклеветяване, а понякога и съвсем реално чрез административни и други силови мерки.
Примерите са много: кризата в руската енория у нас (вж. тук) е сякаш извадена от учебник: авторитаризъм, манипулации, разделение, репресии, единствените виновни са медиите, и по-конкретно църковните... Както и тези, които са съгласни с тях.
Като стана дума за медиите, няма как да не споменем оригиналния начин на Великотърновския владика да поиска прошка в началото на Великия пост. Присъстващите били шокирани да чуят, че владиката „иска прошка от онези, които са били съблазнени от това, което медиите са писали за него”... Хитро, няма спор. Дано само някой не си мисли, че тази словесна еквилибристика има нещо общо с онова „плетение словес” на бележития Търновски йерарх св. Евтимий.
Това оригинално решение обаче не може да се конкурира с идеята на Старозагорския му събрат да включи нова анатема в чина за Неделя Православна. Старозагорският владика прочел анатема „срещу всички медии, които внасят смут и раздори в Църквата”... Някой се опитал плахо да възрази, че този чин не може своеволно да се променя, но веднага бил подложен на „административно вразумление”. Спор няма, както винаги, призът за оригиналност остава в Старозагорска епархия.
На този фон си спомням думите на един друг владика, който се опита да даде духовно обяснение на кризата с досиетата. Според него ние нямаме истински духовни водачи, „защото... не бива и да имаме!” Главата на Църквата бил Иисус Христос, но понеже ние не Го слушаме и не Го следваме, затова не признаваме Неговите представители с апостолско приемство, т. е. нашите върховни духовни ръководители. Нищо, дето св. Йоан Златоуст казва, че епископите са приемници на апостолите по чин и образ на живот... И че, който унаследява само чина без образа на живот, неминуемо нанася дълбока рана в църковното тяло. Така че няма как да видиш нещо, което го няма. Освен ако не насилиш съвестта си. Тази рана не заздравява чрез налагане на авторитарна дисциплина, нито чрез легитимирането на подобни квази-църковни идеологии, които учат, че в Църквата има едни само правила, ред и дисциплина, които действат спасително – независимо от връзката с Бога.
Християните се опитват да се „справят” с тази духовна трагедия различно: всеки според своите мяра и сили търси спасение от болката, която тази болест предизвиква. Едни се изолират в по-малки общности, сродни духом, и игнорират „кризата отвън”, която скандализира съвестта им. Други се затварят в себе си и търсят Бога, като заобикалят и „братя”, и йерархия, която е тотално компрометирана в очите им. Трети и това не успяват да направят, а къде по-бързо, къде по-бавно се отдалечават от Църквата и от Бога. Не знам кой колко е бил репресиран през комунистическия режим, но истинските жертви на кризата са именно тези хора. Тяхната болка е бъзмълвна молитва, вик към Бога, който достига небето. Да твърдиш, че болката, която хората изпитват, е всъщност въпрос на сгрешена гледна точка и медийна манипулация, това е, меко казано, неубедително. А от устата на йерарси звучи дори кощунствено. Опровергават ги думите на Христос за „малките” във вярата, отправени към апостолите (и техните приемници):
„Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен. Понеже Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото. Как ви се струва? Ако някой има сто овци, и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесетте и девет, и не ще ли иде по планините да дири заблудената? И ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудени. Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките” (Мат. 18:10-14).
