Мобилно меню

4.6571428571429 1 1 1 1 1 Rating 4.66 (35 Votes)
1_35.jpgСекуларизацията е духовно чедо на модернизма – това вече е известно. Тя конституира проявата на жаждата на субекта от епохата на модернизма за автономност по отношение на всякаква религиозна връзка. Именно с тази предпоставка тя е била възприета и одобрена, превърнала се е в течение,  в символ, в идеология.

Това, на което може би не е обърнато по-широко внимание, е, че фундаментализмът е истинска рожба на модернизма – несъмнено едно нежелано дете, но във всеки случай издънка, която се е родила и е израснала в сянката на голямото стебло на модерните времена и която се е хранила от неговите собствени сокове. За някои тази констатация изглежда парадокс, след като е очевидно, че фундаментализмът функционира като заклет враг на модернизма.

По-горната констатация разрешава и недоумението. Нещо, което се ражда като възражение и антидот спрямо друго нещо, задължително дължи съществуването си на него. Неговият по-нататъшен живот се определя изключително от неговия родител, бидейки осъдено на отсъствие на оригинално предложение. Едно такова програмирано противопоставяне говори и за сродните връзки – по същия начин, по който разбунтувалото се дете на някой деспотичен родител губи истинското си аз, ако завинаги остане в същото положение.
 
Отсъждане съгласно обичая
 
Като движение в пространството на идеите, фундаментализмът усеща, че светът, който се е появил с идването на модернизма, е враждебен, затова предлага връщане към основите (фундамента), към корените, към изворите. Той води началото си от страха, който се поражда от констатирането на едно необратимо събитие, на еманципирането на обществото и на науката от техните традиционни богословски опорни точки.

Фундаментализмът – без да осъзнава това - е форма на психологизъм. Той отсъжда не според истината, а съгласно обичая. Бидейки ужасен от заплетеността на модернистичния свят (който вече е преминал към хаоса на постмодернизма), той с бързи крачки прибягва до свръхопростени решения, защото не понася съмнението, сложността, съвместното съществуване. Както отбелязва професор Мандзаридис, докато се бори за свещеното и срещу светското, всъщност фундаментализмът абсолютизира тварното (1). Той замразява конкретни (тварни) форми, които истината за Бога е възприела, и обездвижва историята, без да разбира, че по този начин извършва греха, срещу който се предполага, че яростно воюва.  

Ако насилието означава несигурност, това предположение се оправдава по изключителен начин в явлението на фундаментализма - той е несигурен за своите убеждения, може би и раздвоен в своето желание. Съществуването на независими субекти около него предизвикват в него завист, която на свой ред се увенчава със страх и поражда омраза. От друга страна, религиозният фундаментализъм по правило е обосновал своята религиозност в страха, а не в любовта. Така най-безобидните елементи на неговите убеждения не са получили напълно субективен характер и не са  повлияли прикритата и груба агресивност на неговата душевност. Те ще се узаконят и ще намерят мощно алиби в защитата на „традицията”, което не извира от вътрешно убеждение, а от истински страх за оцеляване. Страх, който може да стигне до истинска параноя, до болезнена подозрителност спрямо несъществуващи врагове. С други думи, подбудите са много повече „светски”, отколкото може да си представим.

Залагане на омразата

Понятно е, че това важи и за секуларизацията от епохата на модернизма, след като определени нейни представители действат с фундаменталистки фанатизъм. Употребата на термина „фундаментализъм” тук  несъмнено е неправилна и не се отнася към съдържанието на идеите, а към абсолютизираното залагане на идеите, на страха, на омразата. Човечеството е познало ужаса на фундаментализма на секуларизацията във формата (буквално смъртоносна) на войнствения атеизъм. В по-меки форми този хибрид оцелява и днес под формата на идеологически предразсъдъци и научен фанатизъм. 

Както секуларизацията, така и фундаментализмът са диаметрално противоположни и неразделни явления. Първото се отдава безусловно на очарованието на всичко светско. Второто воюва срещу всичко светско с паника и омраза. И двете са превърнали  светското във фикс-идея, независимо дали от правата или обратната гледната точка. По този начин те не функционират свободно; приличат си, затова и са  врагове.

Ако нещо добро е произлязло от постмодернизма, то е, че е показан отчуждителният характер на идеологията. Секуларизацията е упражнявала своето влияние върху човечеството главно чрез идеологията. Това често я е отдалечавало от истината, защото много пъти идеологията е най-категоричният начин за изключване от истината.

Православното богословие

Тук нещата стават интересни за православното богословие. Тъй като в миналото достатъчно се е говорило с езика на идеологията  (за щастие, не толкова често, както в западното християнство), сега то е податливо към (аналогичната с идеологията) фундаменталистка отбрана. Рязкото развитие в идеите и в технологията през нашата епоха са най-голямото предизвикателство – много повече от потребност за отговори на нови проблеми –  главно към начина, по който преживяваме нашата вяра. Православната църква трябва да разбере по-добре каква е нейната собствена култура и да вкуси много дълбоко мира и увереността, които тя дарява, така че да не поставя на нейното място човешки форми (секуларизирани или фундаменталистки) и култури, с които всеки е свикнал, бидейки увлечена от тяхното обаяние или пиетет.

Не мога да намеря по-точни критерии от тези, които по чудесен начин даде приснопаметният Панайотис Нелас в негов исторически текст: „Защото Православието, което не се бори, нито се съревновава с която и да е култура, иска да живее и в нашата (западна) култура, а още повече иска да се въплъти в нея, именно за да й помогне да преодолее сродната й безизходица. И може да го направи, защото то се крепи  върху основния принцип на въплъщението и преобразяването на проблема, върху който именно са се крепили отците на Църквата, за да се изправят пред елинската култура. Този принцип изразява – на нивото на отношенията между Църквата и света – централният христологически догмат от Халкидон. . . 

Реалността на подвига

Става въпрос за пълно любящо отдаване, за изливането или кеносиса на Църквата в културата – нещо, което води не просто до толерирането на изменчивите елементи на културата, а до тяхното пълно утвърждаване, след като води до промяната им в плът на Църквата. Конкретните елементи на културата трябва да се християнизират. Тук се намесва великата реалност на подвига. Църквата е Тяло Христово, а тяло на Църквата е социалното тяло. Подвигът е християнски, когато не отхвърля, а приема тялото, обича го и полага усилие да го спаси” (2).

С други думи, излизането от псевдо-дилемата „секуларизация или фундаментализъм” изисква любов. Защото „съвършената любов пропъжда страха” (1 Иоан. 4:18).
 
Превод от гръцки: К. Константинов
 
Бележки:

(1) H υπέρβαση του φονταμενταλισμού, «Πρόσωπο και θεσμοί», Αθηνα "Πουρναρά" 1997, σ. 79-98.
(2) H παιδεία και οι Eλληνες, «Σύναξη» 1987, τ. 21, σ. 9-21.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ax3fc 

Разпространяване на статията: