Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Когато корабът е превзет и пътят към православието минава само през Русия

Четвъртък, 19 Януари 2023 Написана от Прот. Василиос Термос

Fr V Termos„Естествено, той се опитваше да скрие осакатената си ръка,
затова винаги носеше знаме“.

(Тасос Ливадитис, „Идеологът“, Есенни ръкописи)

От много години витае едно тревожно усещане, свързано с преминаването на американски протестанти към Православната църква. Макар че сред тях не липсват диаманти, често се срещат вярващи, които имат ултраконсервативни възгледи, понякога дори фундаменталистки. В някои случаи тази тенденция се проявява веднага след обръщането им, докато в други случаи са необходими години, за да се стигне до постепенно преминаване към крайни позиции.

Феноменът на религиозното обръщане е многопластов, а мотивите понякога са неосъзнати. Неговото психологическо (понякога дори психиатрично) изследване е повече от необходимо, то е спешно. То засяга същността и бъдещето на Църквата.

Вече започва да става ясно, че очакванията на много американски протестанти, които се обръщат към православието, са породени в известна степен от самозаблуда. Изгубени в океана от либерални християнски деноминации (за които понякога се чудим защо вече се наричат християнски), подвластни на бързата секуларизация на обществото, което се е откъснало от класическата модерна концепция и е придобило провокативността на постмодерността, може би дори погрешно разбиращи прилагателното „православен“, тези хора в крайна сметка се присъединяват към православието с надеждата, че то е краят на историята.

Под това разбирам характерната за тях психическа потребност да спрат всяко преразглеждане, всяка критика, всяко изследване, процеси, които на Запад са отговорни за разрушаването на християнството. Най-сетне са намерили непоклатимата скала, здравата отправна точка. Без да подозират за титаничната и перманентна борба на херменевтиката, те преживяват като катастрофа всеки диалог с Просвещението и неговите последици.

Но така те стигат дотам да вземат метафората за Христос като сигурна „скала“ и крайъгълен камък и да я пренесат върху човешката реалност на Църквата. С други думи, те приемат, че спокойното пристанище означава прекратяване на всяка интелектуална богословска дейност, окончателен отговор на всички проблеми, или накратко, позитивистка девалвация на истината.

Значими интелектуални величия като водещия биоетичен богослов Тристам Енгелхард, православен от 1991 г., също не са избегнали синдрома на протестантското обръщане (виж рецензията ми за неговата книга След Бога в бр. 163 на сп. Синаксис). Критиката му на секуларизирания свят е задълбочена, но когато се опитва да заеме позиция като православен, предизвиква дълбоко разочарование.

Едно е да осъзнаваш травмата на греха и заблудата – осъзнаване, което може и би трябвало да доведе до религиозно обръщане, и съвсем друго е да имаш усещане за травма, която идва от сблъсъка с аномалиите и лутанията на историята. В последния случай психиката търси новата общност именно за да намери убежище от Историята!

При тези обстоятелства е съвсем кратък пътят до това етиката да се превърне в основен критерий. Уморената психика не е способна да мисли онтологично, още повече че културата на коренните жители на Америка е прагматична, т. е. чужда на онтологията. След като са въплътили критерия за ефективност, обърналите се към православието се стремят към ценности, поради което лесно се подвеждат по привидностите. И така стигаме до скандалния случай с проруската американска православна общност!

Професорът по религиозна антропология Сара Рикарди-Сварц публикува една откровена книга по шокиращ проблем – за група протестанти, които са приети в Руската задгранична църква. Имат свой манастир и няколко клирици и миряни. Авторката говори по този въпрос и на конференцията, организирана от Академията за богословски изследвания във Волос през юни 2022 г.

Не съм чел книгата, но съм слушал нейния доклад и съм чел няколко други текста за тези събития. Накратко казано, тези вярващи неофѝти тълкуват православния идеал чрез Русия! Почитат убитото царско семейство, отхвърлят икуменическото движение и приемат изолационизма, противопоставят предмодерните ценности (мъжко господство, недоверие към демокрацията, отвращение от модерността) на вълната от релативизъм и нихилизъм. С течение на времето те се очароват от реториката на Путин за традиционните ценности до такава степен, че го смятат за единствения християнски лидер, останал в света.

В политическо отношение много от тях са тръмписти, с антидемократични възгледи, допадат им теориите на конспирацията. Накратко, те правят онова, което правят всички фундаменталисти, които абсолютизират тварното и възприемат културното като богословско, с добавена украса от политическо оцветяване. От само себе си се разбира, че всяко по-нататъшно разпространение и разширяване на това явление ще дискредитира православието в международен план.

Това, което прави явлението ужасяващо и възмутително, е, че всичко това се случва в разгара на война, която е не само несправедлива, но и богохулна (виж изявленията на патр. Кирил, че убитите руски войници ще отидат на небето). Използването на мита за „светата Рус“ като мотивация за обръщането на някого в православието надхвърля всяко добронамерено разбиране и е причина да се питаме дали принадлежим към една и съща Църква.

С голяма тъга и без ни най-малко да подценявам екзистенциалните търсения на тези наши братя и сестри, ще заявя, че те са стигнали до едно порочно решение. И това е така, защото, ако съдим по резултата, тук не става дума за търсене на Христос, а на ценности. Фокусът е върху традиционните ценности в противовес на секуларното разрушаване на ценностите. Когато основите са положени погрешно, човек става сляп за явления като откровения и агресивен национализъм и безчувствен към форми на секуларизъм, които носят религиозна обвивка, каквато е например днешната руска идеология.

В степента, в която ценностите стават автономни и отделени от личността на Христос, се открива пътят за психологизма. Религиозното обръщане, така или иначе, е психологическо преживяване, но има разлика, когато неговите цели също са предимно психологически: спокойствие, сигурност, яснота. Тези неща трябва да бъдат желани допълнителни придобивки, но не и да са главните цели.

Още по-лошо, за някои мотивацията включва по-евтини психологически ползи: като реабилитиране на наранена мъжественост, превъзходство над жените, повишаване на самочувствието. Русофилското обръщане към православието е по същество мъжко явление, реванш срещу феминизацията на постмодерното общество. И тъй като в Църквата продължаваме да имаме мъжко превъзходство, това им се струва от полза! Тук видяха светлина и влязоха…

Православните водачи и богослови от целия свят трябва да дадат оценка на екстремния износ на руска патология, от една страна, за да се изолира излязлата от релси Руска църква, докато тя се осъзнае и покае, а от друга страна, за да предприемат самокритично изследване на общите предпоставки и нагласи в Православната църква, които все повече се оказват развъдник на мракобесни и несвободолюбиви тенденции. Когато духовният ни GPS ни обърква, тогава е време да се замислим каква точно е дестинацията, която сме му задали…

Подвижните пясъци на постмодерността изискват сериозна богословска оценка и свидетелство и не могат да бъдат преодолени чрез психологическа и идеологическа регресия. Както в човешкия организъм, така и в групите от хора природният и исторически закон показва, че симптомите могат да бъдат отправна точка за общото оздравяване.

Превод: Златина Иванова

* Θερμός, Β. „Όταν ο πλοηγός είναι χακαρισμένος και ο δρόμος για την Ορθοδοξία περνά μόνο μέσα από τη Ρωσία“ – Πολυμερώς και πολυτρόπως (страница на Академията за богословски изследвания във Волос) – тук (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (176), 2022, с. 69-72 (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d363k 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме