Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

18Донякъде това заглавие може да ни озадачи. Свикнали сме да говорим за покаянието и сме чели много за него. Също така сме слушали и чели много за любовта. Две много важни понятия, две много важни реалности от нашия духовен живот. Как тези две понятия могат да се съвместят в едно заглавие, особено когато е формулирано по такъв начин, че едва ли не да се отъждествяват? Покаянието, видяно като любов, изследвано като любов. Покаянието под формата на любов и покаянието със съдържание любовта: това са възможни разяснителни варианти.

Понятията и стереотипите, които всеки от нас има за тези две понятия, очевидно не съвпадат. Говорим за покаяние и имаме предвид скръбта по Бога, сълзите на покаянието, съкрушението, плодовете на покаянието, делата на покаянието и всичко онова, за което сме чели и слушали. Говорим за любовта и в ума ни изникват жертвата, отдаването, човеколюбието, взаимното проникване с другия човек. Как тези два различни стереотипа, две толкова различни картини могат да се съединят и то по такъв начин, че – повтарям – едва ли не да се отъждествяват?

Ще се опитам да обясня, защо покаянието и любовта са изключително близки и почти тъждествени, както и че любовта е предпоставка за покаянието – това е и централната идея. Ще се опитам да я обоснова по три начина, чрез три основни аргумента.

Първият е емпиричният аргумент. С други думи, опитът ни от хората и от собственото ни аз ни известява, че начинът, по който хората се покайват, има големи сходства с начина, по който същите хора обичат. Забелязваме, че хората, които могат силно да възлюбят другия, могат силно и радикално и да се покаят. Хората, които се затрудняват да възлюбят и някак са свити, резервирани, хладни и затворени в себе си, се затрудняват и да се покаят.

Освен това става въпрос не само за количество, а и за последователност във времето. Хората, които обичат, но са непостоянни в това, т. е. те отдават себе си, когато обичат силно, но не след дълго се променят, стават хладни, отдръпват се, губят своята любов. Следователно, хората, които обичат, но проявяват непостоянство, когато се покайват пак ще проявяват непостоянство. Те не могат да продължат по този хубав път, който са поели с началото на покаянието.

Тези сходства се дължат на факта, че качеството и силата на покаянието следват любящата сила на човека. Всеки човек има в себе си определена любяща сила, която Бог му е дал. Тя е елемент от богообразността. Поради различния характер на всекиго, поради премеждията, които всеки е срещнал в живота си – има различни родители, в други условия е израснал, в други ситуации е попадал и т. н., поради много голямото разнообразие на условията и на характерите – любящата сила при всички нас не е еднаква, в еднаква степен, с еднакво качество и еднаква неизменност. Следователно, способността за покаяние следва свойствата и своеобразността на любящата сила. Затова наблюдаваме сходствата, които по-горе споменах. 

Това е емпирична даденост, която ни предразполага в тази насока. С други думи, основният механизъм, с който човек се покайва, е неговата способност за любов. Повтарям обаче, ако има богати „залежи“ на любов, той може и реално да се покае, с пълнота, с благородство, с последователност, както Бог иска. Този, който има оскъдна способност за любов, неговото покаяние също ще бъде оскъдно и недостатъчно и ще се нуждае от много труд и внимание, за да го усили, защото тези неща, за които сега говорим, не са статични. По своя характер и обстоятелства в живота човек може да има оскъдна способност за любов, но с Божията помощ може да я увеличи.

В тази първа част ще ни помогнат няколко примера. Например, братът на блудния син. Братът на блудния син, както се досещате, показва едно безсърдечие, малодушие. Когато среща отново брата си, когото е смятал за загубен, от години нямал вест за него и мислел, че може да не е жив, вместо да започне да скача от радост, той започнал да негодува спрямо баща си от завистта, която чувствал. Очевидно е, че човекът, който постъпва по този начин и не се втурва да падне в прегръдката на брата си, е неспособен да възлюби. Той няма любов в себе си. Това не му позволява да има покаяние. Напротив, брат му има много дълбоко, автентично и истинско покаяние, по мярата на неговата любяща сила.

Някой ще каже: „И откъде знаем каква любяща сила е имал и колко е обичал малкият син, блудният?“. Ще разберем това с помощта на друг случай, който ще приведа, защото животът на блудния син има изключително много общи белези с живота на преп. Мария Египетска. Както блудният син е прекарал дълги години далеч от дома си, в плътски наслади, така и преп. Мария Египетска е прекарала дълги години в плътски наслади. Ще ми кажете „каква връзка има това с любящата сила?“. Има, и дори много голяма, и ще ви кажа какво имам предвид.

Когато изповядала живота си на стареца Зосима в пустинята, където я намерил, преп. Мария Египетска му казала една подробност, която действително шокира вярващия. Тя му казала: „Не ходих само заради пари с мъжете, а и без пари понякога, понеже аз го исках“. С други думи, толкова силна е била нейната любов към плътта и жаждата за наслада. Този начин на живот, много буен и плътски, който е водел и блудният син (затова говорех за сходство – „тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници“) предполага наличието на мощна любяща сила в човека, която обаче е изопачена. Съществува интензивна способност за любов, но тази любов е насочена изцяло към постигането на безлична наслада, към безличното доволство.

Както св. Йоан Лествичник говори в Лествица-та за „любовта към телата“, която въпреки това е способност за ерос, т. е. за силна любов. Как разбираме това? От начина, по който се е развил животът на преп. Мария. Защото човек, който почти е обожествил насладата в живота си, стинал е дотам след чудодейното си обръщане да отиде в пустинята, да не вижда човек за дълги години и да се подвизава изключително сурово, да се храни с минимум неща, които намира в природата, да терзае жестоко тялото си чрез сурови подвизи и да стане неразпознаваем на вид? Как е възможно човек, който толкова много обича телесната наслада, да поеме по пътя на един толкова жесток, почти мъченически подвижнически живот?

Не можем разберем и обясним това по друг начин, освен с предположението, че хората с толкова силна любов към плътта притежават мощна любяща сила, която обаче е повредена от страстите и се е подчинила изключително на ероса към телата. С обръщането на преп. Мария тази любяща сила се е насочила към Бога и ѝ дала възможност да върши толкова сурови подвизи, които, ако ние вършихме дори за седмица, а не за толкова години, нямаше да издържим, щеше да ни обхване униние. За да издържи в това и да не се огъне, а да се радва на срещата и присъствието на Бога, означава, че любящата сила в нея е по-мощна и е насочена изцяло към Бога. 

Подвигът е възможен само чрез любовта. Този, който обича, е способен не само да върши сурови подвизи, но и да има голямо смирение, т. е. да не мисли, че подвигът, който върши, е нещо значимо. Следователно, цялата тази любов към плътта се е превърнала в любов към Бога. Тъкмо това създава светостта на преп. Мария Египетска, а не фактът, че е успяла да пости толкова много. За да посочи светостта на някой свой член, Църквата не изследва какъв точно пост е пазил, а показва, че постът е резултат от голяма любов. Светостта на преподобната е свидетелство за нейната голяма любов към Бога, на която тя е останала вярна до смъртта си и е проявила в покаянието и претворяването на душевните сили.

Следователно покаянието е претворяване на душевните сили на човека, който е движен от любовта. Затова покаянието следва своеобразния характер на любовта при всеки от нас. С други думи, ако искаме да отговорим на въпроса защо не се покайваме достатъчно (всеки ще си прецени), може би следващата стъпка е да кажем, че вероятно не обичаме достатъчно Бога и хората.

След това първо опитно наблюдение нека преминем към второто, което мисля, че обосновава и подкрепя това предположение. Ако се опитаме да анализираме покаянието като събитие, като процес, забелязваме, че то изисква доверие. Покайвам се, т. е. (казва го и самата дума) променям ума си, променям начина на мислене, ставам нов човек и, следователно, променям хода. Не следвам това, което преди мислех, че е изгодно и добро за живота ми, а се предавам на Бога, за да може Той да ме ръководи. Прилагам Неговите заповеди, пазя Неговите заповеди, както Сам Христос е поискал от нас, ако си спомняте в Евангелие според Йоан: да пазим Неговите заповеди, за да бъде Той в нас и ние в Него.

Пазя Неговите заповеди, тъй като Му се доверявам – вече се предавам на Христос. Очевидно е, че не можем да се доверим на някого, когото не обичаме (говорим естествено за екзистенциално доверяване), ако не му отдадем себе си. Други малки прояви на доверие от всекидневния наш живот могат да се извършват и без любов. Когато обаче става въпрос да възложим себе си, своя живот, който е един и уникален, някому, е нужна любов, за да му се доверим. Да му се отдадем. 

В този смисъл нашето предаване на Бога чрез покаянието означава отричане на аз-а. Отричаме се от това, което досега сме знаели, обичали, намираме сме за логично и излизаме за среща с Другия, с Бога, по същия начин, по който Авраам се е вслушал в Бога и е излязъл за среща с Него. Сещате се за израза-покана, който Бог отправя към Авраам: „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) [в края на света през онази епоха, пеша] в земята, която ще ти покажа; и Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен“ (Бит. 12:1-2).

Тази покана на Бога към Авраам, която естествено е имала пространствен характер – „тръгни оттук и върви там“, – е била промяна на място, докато за нас се повтаря всяка минута като промяна на начина на живот, сякаш Бог ни казва: „Тръгни, остави това, в което си и си научил, начина, по който живееш, движиш се и мислиш в отношенията си с другите човеци и прави това, което ти казвам. Върви в нова страна – Моите заповеди са нова страна – и Ми се довери!“. 

Това е самоотричането. Отричане от себе си и от всичко, което досега сме обичали и към което сме се пригодили. Следователно покаянието е събитие на любовта – в смисъл, че се доверявам на Бога да тръгна към неизвестното. Защото послушанието към Христовите заповеди в някаква степен е път към неизвестното. Не мога да не си спомня в тази връзка случая с чудесната ловитба, когато на зазоряване учениците се върнали изморени и неспали, с празни мрежи и естествено много притеснени. Те видели Христос на брега, Който им казал: „Какво става?“ – „Господи, нищо не хванахме“ – „Добре, вървете обратно и хвърлете мрежите си в онова място!“. Разбира се, те биха могли да му кажат: „Господи, ние сме опитни рибари, знаем много добре, не мислим, че ще хванем нещо“. Това би станало, ако мислеха по човешки.

Какъв обаче е бил отговорът на св. ап. Петър? „Господи, много сме изморени, притеснени сме, нищо не хванахме, но по Твоята дума ще хвърля мрежата“. След като Ти го казваш, ще хвърля мрежата там. Стига ми, че Ти го казваш. Мисля, че думите са излишни за един такъв акт на доверяване и себепредаване. След това те не могли да вдигнат мрежата, както се сещате, и повикали и други да помогнат, защото била пълна с риба.

За съжаление, има една голяма част от вярващите, систематично вярващи, които участват в живота на Църквата, но не се покайват достатъчно, защото не искат да се предадат на Бога в дълбочина, т. е. не искат връзката им с Бога да разваля собствените им представи: „Да, Господи, ще се моля на Тебе дълго, всяка вечер, и сутрин и вечер понякога, но Те моля, искам и отпосле, когато ще стана от молитва, да продължа да вярвам, че съм по-добър от този или тази. Искам да продължа да вярвам, че съм по-добър от жена ми (и обратно). Не понасям да ми показваш, че другият е по-добър от мене“.

Това е много често срещано мислене и състояние сред християните, което естествено е антипод на покаянието. Човек външно може да прави впечатляващи декларации на вяра и християнско посвещение, защото е склонен с лекота да извърши изключително много жертви, за да запази непокътнати собствените си представи. „Господи, запази моя имидж, че съм по-добър и аз ще се разтопя за Тебе, ще се раздам, ще тичам, ще направя всичко – дълги пости, обществени, църковни дела, само не докосвай моето фарисейството“.

Срещал съм много хора, между другото хубави, добри хора, които обаче не са разбрали, че тяхното затруднение да се покаят е всъщност затруднението да се чувстват задължени към някого. Това е била трагедията на фарисея и оттогава до днес на всеки фарисей. Искам да се спася, но не искам да се чувствам длъжен Някому, Който ще ме спаси, т. е. на Бога; защото в действителност съм неспособен да възлюбя. Любовта включва благодарност. Когато съществува любов, думата „благодаря“ се чува много често, защото постоянно признавам даровете на другия.

И тъй, не искам да се чувствам задължен. Какво правя? Спазвам всички разпоредби, външните неща, защото съществените не мога да пазя, след като ми липсва смирение, пазя закона, юридическите разпоредби – измерими неща, за да мога да отправя претенция към Бога за моето спасение и да Му кажа: „Ето, върших тези неща, сега Ти си длъжен да ме спасиш“. Разбирате ли трагедията на много християни, които две хиляди години по-късно живеят така, сякаш нищо не се е променило?

Третият момент, който ни сочи по какъв начин покаянието се свързва с любовта, е случаят с грешницата, която паднала в нозете на Христос и Го помазала с миро. Това се случило в дома на един фарисей, който възнегодувал и си помислил: „Ако беше пророк, щеше да разбере коя е тази, която Го докосва и нямаше да приеме това“. Тогава Христос се обърнал към него и го попитал: „Симоне, да те питам нещо. Двама човека дължали на някого различни суми: единият малка, а другият – голяма сума. Той простил и на двамата. Кой смяташ, че ще го обикне повече?“ – „Ами, естествено този, който дължал повече“ – „Правилно. Разбираш ли сега защо тази жена показва своята благодарност към Мене? Защото чувства, че ѝ е била сторена голяма добрина чрез опрощаването на греховете, което ѝ давам“. Тогава Той се обърнал към жената и ѝ казал: „Прощават ти се греховете!“.

Ако не вярвам, че имам много грехове, делото на Божието домостроителство няма голям смисъл за мене – фактът, че Бог стана Човек, че беше разпнат и възкръсна... Той не ми е подарил нещо особено. Опасявам се, че подсъзнателно много християни мислят, че биха могли да се спасят и без Христос.

Искам да подчертая, че благодарността идва като резултат от покаянието, тя е форма на любов. От друга страна, ние принасяме нашето покаяние като любов към Него. С други думи, любовта е и резултат, и причина за покаянието.

Не знам доколко нашето възпитание в семейството и в Църквата е съсредоточено в покаянието като процес на любовта. Напротив, често покаянието се явява задължение, което ни е вменено от един наказващ и свиреп бог, който държи лупа, за да вижда греховете ни и така да стигнем до гибел. Всъщност се случва точно обратното. Той гледа внимателно, за да види всяко добро, за да може чрез него да намери повод да ни спаси. 

Този Бог ние имаме, но за съжаление не Го предаваме на нашите деца. Често пъти дори ги заплашваме в Негово име. Един Бог, Който, както са ни научили нашите отци, идва с любов при човека! Всяващият ужас бог е навлязъл от Запад...

Чуйте малък откъс от диалога, който тази жена водила с търговеца на миро, както художествено си го е представил св. Йоан Златоуст, за да разберете как са мислели и са се чувствали нашите отци:

- Искам да ми дадеш най-доброто миро, което имаш.

Той я разпитал повече за да разбере закъде го взема, но тя го прекъснала:

- Моля те, не дойдох тук да разговаряме, само ми дай най-доброто, за да си тръгна, защото бързам, искам да срещна моя Възлюбен!

Продавачът на мирото отговорил:

- Гледам цената на мирото, което искаш, и се удивявам! Кой е Този, Когото обичаш толкова много? Близко си да ме накараш и аз да Го възлюбя.

Жената отговорила:

- Какво ме притискаш, човече, да ти кажа Кой е? Не виждаш ли как гори сърцето ми (от желание) да Го срещна и се страхувам да не би времето да изтече и да не успея? Струва ми се, че за никой обитател на тази страна не е неизвестно това, което правех, осквернявайки други с блудство. И веднага щом видях Този Свят Лекар, Който се появи на земята, на мига душата ми беше поробена и пленена от Него, защото видях многото чудни дела, които върши. Грешници приема, с митари общува, не се гневи и не пъди онези, които прибягват към Него“.

Цялата терминология на това слово има любовен характер и се отнася към Великия Възлюбен. Когато говорят за покаяние, отците подразбират задействането на любящата сила на човека, която единствена е способна да победи порочната сила на навика. Защото знаете добре, че борбата, която водим, за да надделеем над изкушенията на света, но и на лукавия, е жестока.  

В заключение бих искал да кажа, че когато покаянието действително се движи от любовта, то се представя от отците и чрез други синоними. То е началото на Царството Божие (както показва началото на проповедта на Христос) в смисъл, че чрез истинското покаяние човекът започва да предвкусва Царството Божие. На друго място то е представено като пришествие на Светия Дух, Който действа в човека и го направлява. На друго място отците го оприличават на ново зрение: човекът придобива нови очи. Делата на вярата и боговѝдението при светците, представляват дълъг процес, който започва с покаянието.

Разбира се, Бог е човеколюбив и знае, колко трудно ни е да направим първата стъпка и да стигнем нивото на любовта. Затова Той приема и други форми на покаяние, по-несъвършени, по-проблемни. За някои братя подбуда за покаяние може да бъде страхът или надеждата от награда. Целта обаче трябва да бъде любовта, независимо от първата подбуда, която ни позволява да поставим началото. „Надеждата не посрамя“ (Рим. 5:5).

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/krda9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.