Литургичните промени: наблюдения и сравнения

Винаги съм се интересувал от въпросите на богослужението. Живял съм и в провинцията, но и в Атина още от 9-годишна възраст. По-късно пътувах по различни места в Гърция. Като свещеник имах възможността да съслужа с много презвитери и епископи и да продължа и до днес наблюденията си върху нашите богослужебни навици в цялата страна. Отскоро тези наблюдения се допълват от информацията на снимки и видео, които се разпространяват във виртуалната мрежа. Затова се опитах да направя сравнение на литургичните промени у нас през последните десетилетия. Тези наблюдения са със сигурност частични и субективни; опитът на други може да бъде и различен. Ето накратко обобщение на моите впечатления:

Положителни промени

Всенощните бдения: Непознати в миналото, те се превърнаха вече в част от литургичната ни рутина. Много важно богослужение, от което енориите имаха нужда.

Св. Причастие: Голямо църковно постижение е преодоляването (за съзнателно черкуващите се) на стереотипа за рядко пристъпване към божественото Причастие. За съжаление той продължава да битува сред голяма част от кръстените, а в някои райони на страната ни и сред редовно черкуващите се. Но честото пристъпване на значителна част от вярващите е голям напредък.

Произнасяне на глас на молитвите на божествената Литургия: Бавно, но сигурно се възстановява точният ред, занемарен от многовековно невежество и предразсъдъци. Безспорно има нужда от време, за да бъде преодоляна натрупаната инерция, грешното тълкуване на преданието и идеологизирания клерикализъм. Като историческа стъпка обаче трябва да се запомни все по-големият брой свещенослужители, участващи в това гласно възгласяне на молитвата, което бе нещо непознато преди няколко десетилетия. Санкция на тази изключително важна промяна представлява синодното богословско окръжно послание от 2004 г., което замени предишните разпоредби по въпроса (които не случайно не съдържаха богословска обосновка).

Гласно произнасяне на молитви от всички присъстващи: Същото се отнася и за гласното произнасяне на Символа на вярата и Отче наш от всички в храма – практика, от която има голяма полза.

Пеенето на Алилуя: За щастие тази практика също се възвръща в някои енории – между апостолския текст и Евангелието, позволявайки прекадяване в точното време и давайки възможност за психологическа нагласа да се премине от едното послание към другото. Тази промяна е важна, защото бе напълно изчезнала за дълго, което показва, че точните практики имат възможността да възкръсват, ако е налице воля за това.

Ектения и молитва на оглашените: Същото важи и тук. Когато православието се разпространява в толкова страни, вече е невъзможно църковната пълнота да не се моли за оглашените, т. е. за тези, на които им предстои кръщение. С добра воля и съвестно отношение към времето от клириците и псалтите, това не удължава времетраенето на литургията.

Превод на богослужението: Дори само започналата публична дискусия за превода на богослужебните текстове вече е постижение. Нужни са търпение и постоянство.

А сега за отрицателните

Бавно и усложнено пеене: Тенденцията в последните години към все по-научно изучаване на нашата византийска музика допринесе за бавно и усложнено пеене, което обаче е неподходящо за енориите. Няма нужда да се добавя, че пеенето започва да функционира автономно от смисъла и атмосферата на тайнството. Все по-ясно става, че то се превръща в самоцел, в изкуство заради изкуството – принцип, който вярващите допуснаха да влезе и в храма.

Силното увеличаване на звука в храма: Вече е рядкост да се открие храм с точно и премерено озвучаване. Мисля, че далеч не осъзнаваме духовните вреди, произтичащи от тази злоупотреба.

Мантиите на епископите: Когато бях млад рядко се виждаше епископ да предстои на богослужение с мантия. Направо ще кажа, че безразборното ѝ обличане (на вечерни, утрени, сватби, погребения, акатисти…) е много тъжен факт. Освен че не е естетично (наистина недоумявам как нашите епископи не разбират това), мантията изпраща и послание за робска подчиненост, несъвместима със съвременния човек (тъй като някой трябва да държи „краищата” ѝ) и напомня за светската дворцовост, навлязла в Светая Светих. Тя не е амфия (ἄμφιο)! Време е да я приберем в долапите на историята.

Двуглавият орел: Направо потоп – това е подходящата дума. През последните 30 години подражателната тенденция премина всяка граница, въвеждайки този светски и остарял символ практически навсякъде, даже върху св. Трапеза! Освен това се наложи, сякаш с общо безмълвно съгласие, жълтото знаме с двуглавия орел като уж църковна емблема на енории и манастири. Такова нещо нямаше в миналото. Двуглавият орел не е символът на Православната църква! Толкова ли е трудно да разберем, че символът – не само най-древният, но и най-изразителният символ на Църквата е корабът?

Старчеството: Известен болестен феномен на пренасяне на едно криворазбрано монашество в енориите, който (освен пастирски) се проявява и в богослуженето. Даже обръщението „геронда” (обикновено от клирици) вече почти е заместило старото отче. Клирикът обаче е призван да бъде баща, а не старец.

От горните бележки можем да направим някои изводи

Изглежда, че действително се наложиха някои положителни промени в нашия църковен живот, които имат като обща характеристика издигане мястото на миряните в него. Възможно е това да се дължи на богословския прогрес, осъществен в последните десетилетия (положително развитие). Може би то е и резултат от претенции на част от миряните, но и на широко наложили се в обществото идеи, пропагандиращи масовост на участието на хората във всичко (т. е. „хората” са тези, които принуждават Църквата да се промени).

А има ли нещо, което да е обединяващо отрицателните тенденции? Отдалеч е видно налагането на идеологията на византинизма. Почти всички проблеми, които споменах, се отличават с обща носталгия по имперска атмосфера. Показателна е следната подробност: от около 20 години всеки десен псалт се именува или самоименува „протопсалт”, а всеки ляв – „лампадар”! И защо? По подражание на „Св. Софѝя”! Така псалтът от Долно село (ако ми позволите) съвсем законно се кичи с имперски титли. Интересно ми се струва и че тези нови титли, непознати в последните векове, се възраждат в консервативни и дори фанатични среди, които по правило са против всяко „нововъведение”. Освен, разбира се, нововъведенията, които представят възстановяването на империята… Останал съм с впечатление, че тези византинообразни стъпки започнаха да се въвеждат системно при архиеп. Серафим – не, разбира се, по негова вина. Има и обяснение за това: реакцията срещу организациите, които белязаха управлението на Йероним, характеризиращо се с литургична простота. Мисля обаче, че 30 години по-късно можем да изоставим този протестен дух и да видим от какво се нуждае Църквата в 21 в. Нека не забравяме, че тази помпозна литургична практика ни излага и пред инославните, които се отличават с голяма простота. (Каква ирония! Тези, които с години приемаха критиките ни за светска помпозност и показност, сега действат просто, а гордеещото се със своето „смирение” православие връща „византийското великолепие” в Европа и Америка…)

Извод: Изглежда, че допускаме да се случват само промени, не засягащи нашата фантазмена представа за нас. Промените, имащи силата да ни откъснат от прилепване към миналото и да ни поставят по-успешно в настоящето, не само не се насърчават, но напротив – с тях се воюва. Анахронизмите, които изброих, имат за цел именно да „гарантират”, че не напускаме канона, като своеобразно движение да се присадим по-дълбоко към Византия. Когато нямаш сили или не искаш да живееш в епохата, в която те е поставил Бог, прибягването до фантазмено минало величие е „някакво решение”… Докъде ще доведе това? Не се знае, но не е нещо окуражително. Освен, ако не изберем промяната на ума (μετάνοια). Тя ни е в ръцете.

Превод: Златина Иванова

* Π. Βασιλείου Θερμού, „Λειτουργικές αλλαγές: αναμνήσεις και συγκρίσεις”. Публикувано на 7.12.2014 г. в портала Amen.gr (бел. прев.).