Нагласите към религията в България според Европейското изследване на ценностите (2008)

Един от най-богатите източници на подобна информация е Европейското изследване на ценностите (European Values Study). То се провежда на всеки девет години. През 2008 г. четвъртата му вълнà обхваща едновременно 44 европейски държави. Транснационалният мащаб на изследването позволява да се уловят не само национални специфики, но и да се направят сравнителни анализи между различните социокултурни и политически контексти в Европа.

EVS е национално представително и е базирано върху единна анкетна карта за всички страни участнички. В нея са включени блокове въпроси от ключови сфери като социалното доверие и солидарността, функционирането на пазарната икономика и политическите процеси, брачната институция и новите семейни форми, социалното изключване и дискриминацията, ефективността на националните и международните публични институции, културната идентичност, европейското гражданство и др. Основната цел на изследването е да бъдат анализирани в дълбочина механизмите, по които функционират демократичните ценности в съвременните европейски общества, и да бъдат очертани тенденциите на развитието им [1].

Какво показват най-общо данните, свързани с нагласите към религията в България [2]? Влияят ли ценностите на православието като най-голямото вероизповедание в страната върху социалните взаимодействия, решения и поведение на българите, или продължават да са израз единствено на номинална принадлежност към националната културна традиция?

Резултатите от EVS 2008 изненадват на първо място с високата степен на доверие, с което се ползва Българската православна църква (фиг. 1). В скàлата от 1 до 4, където 1 е „никакво доверие“, а 4 е „много голямо“, тя заема трета позиция.

Фиг. 1. В каква степен имате доверие в следните институции?

Очевидно цялостният спад на доверие към основните институции на публичната власт, високата социална тревожност и разочарованието от хода на политическите процеси в страната са засилили очакванията към църковния авторитет – една тенденция, която би могла да бъде използвана от висшия клир за по-адекватно обществено позициониране на БПЦ. Още повече, че независимо въцърковени или не, повече от половината българи (55,2%) се самоопределят като „религиозни“. Атеизмът е загубил привлекателността си – днес той е убедителен светоглед за едва 4,0%.

Други данни от изследването обаче показват противоположни тенденции: половината от българите (49,2%) не се обвързват категорично с представата за „един Бог“, характерна за монотеистичното християнство, респективно за православието. Те заявяват по-скоро вярата си в „някаква сила или дух“ (фиг. 2).

Фиг. 2. Кое от следните твърдения е най-близко до вашите вярвания?

Българските граждани демонстрират дистанцираност спрямо монополните претенции на религията и при други оценъчни съждения в изследването: докато според 14,0% „има само една вярна религия“, а според 19,6% „има само една вярна религия, но и в другите религии се съдържат някои основни истини“, то за 44,1% от респондентите „няма само една вярна религия, а всички големи световни религии съдържат някои основни истини“. Относително висок е процентът на отговорилите с „не зная“ – 12,9%. Подобна е тенденцията и нагласите спрямо индивидуалното отнасяне към трансцендентното, каквото са молитвата и медитацията (фиг. 3).

Фиг. 3. Колко често се молите на Бог извън религиозните служби?

Колективните форми на религиозност продължават да се възприемат по-скоро през ритуалната им функция, отколкото като причастност към „мистичното тяло Христово“. Така например при декларирането на принадлежност към религиозно вероизповедание 73,3% посочват отговор „да“, но специфицирането на въпросите в анкетната карта разкрива следната картина: „Освен на сватби, кръщения и погребения, приблизително колко често посещавате религиозни служби в последно време?“ – „веднъж седмично“ това правят едва 4,4% от българите, 9,2% веднъж месечно, 45,5% участват в богослужението само на определени религиозни празници, а 24,9% отговарят с „никога, практически никога“. Отношението към християнството продължава да е номинално, липсват усилия за устойчива въцърковеност, свещенослужителите не се разпознават еднозначно като легитимни посредници между човека и Бога (фиг. 4).

Фиг. 4. Доколко следното твърдение важи за вас: „Аз си имам свой собствен начин да контактувам с Бог без помощта на църкви или религиозни служби“

Подобно на повечето европейци, българите също демонстрират склонност към индивидуален подбор на изповядваните религиозни съдържания и практики – тенденция, характерна за синкретичната религиозност на цялата секуларизирана модерност. Църквата се възприема като декоративна институция без значимо влияние върху социалното поведение на гражданите, функциите й продължават да са сведени до възпроизвеждане на едно „фолклорно“ християнство. Към символния й капитал се прибягва най-вече когато основополагащи за индивидуалните и груповите житейски траектории събития като раждане или сватба трябва да се впишат в социалния жизнен ред (фиг. 5).

Фиг. 5. Смятате ли за важно да се отслужи религиозна служба при следните събития?

Според EVS 58,6% от българите се самоопределят като православни, 12,8% като мюсюлмани, 0,3% като католици и 0,2% като протестанти. За разлика от други европейски страни, където се регистрира по-висока степен на преминаване от една религиозна общност към друга (най-вече към нови религиозни движения и светогледи), у нас се наблюдава устойчива приемственост между поколенията: едва 1,9% от респондентите са сменили вероизповеданието, наследено от техните родители. Разбира се, данните за подобна слаба мобилност не би трябвало да бъдат разчитани единствено като знак за стабилността на традиционните вероизповедания. Те биха могли да бъдат симптом както за ограничената роля на религията в процеса на социализация на българите, така и за това, че много от латентните й функции са поети от други институции.

Разпределението на самоопределящите се като православни според демографско-социалния им статус е следното: 18–24 г. – 10,4%, 25–39 г. – 24,5%, 40–54 г. – 24,3%, 55–69 г. – 24,2%, 70+ – 16,6%. От тях мъже са 44,0%, а жени – 56,0. 14,8% живеят в София, 61,9% в други градове, а в селата са 23,2%. 74,8% от православните са в групата с доходи под 250 лв.

Макар по-голямата част от анкетираните православни да намират екзистенциална опора в религията (фиг. 6), тя, оказва се, играе основополагаща роля в живота на едва 16,2% от тях. Като „много важни“ се оценяват по-скоро работата (57,3%), семейството (86,2%), приятелите и познатите (38,7%), свободното време (27,8%).

Фиг. 6. Смятате ли, че намирате утеха и сила в религията?

Като резултат от напрегнатото отношение на едновременна дистанцираност и въвлеченост на църковната институция в съществуващия социален ред могат да се интерпретират високите очаквания на българските граждани, включително и на въцърковените сред тях, за по-ясно заявена и аргументативно обоснована позиция на БПЦ към проблемите на съвремието (фиг. 7).

Фиг. 7. Считате ли, че вашата църква/църквите в нашата страна, дава достатъчен отговор на:

Фигура 7

Допълнителен щрих към очертаващата се картина на дифузна религиозност са данните за общата богословска компетентност на самоопределящите се като православни. Знанията на голяма част от тях не се съгласуват в единна догматическа система, отчасти са дори противоречиви – половината от православните например отхвърлят съществуването на задгробен живот, а по този начин и основополагащото за християнството учение за „възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“. Религиозната непросветеност, резултат не само от липсата на систематична катехизация и на канонично съзнание, но и от нарушената връзка между свещенослужители и енориаши, би могла да бъде едно от полетата, към които БПЦ да насочи усилията си (фиг. 8).

Фиг. 8. В кое от следното вярвате?

Фигура 8

Данните от EVS дават основание и за прогнозата, че на фона на глобалната икономическа криза отношението на българите, посещаващи често богослужения, към членството на страната в Европейския съюз ще продължи да се характеризира с напрегната тревожност: тя е свързана както с икономически аспекти (страхът от загуба на социални осигуровки е с най-висока средна стойност 6,41), така и с обезличаване на националната идентичност и култура (средна стойност 6,25), опасенията за отслабване на влиянието на България в света са със средна стойност 5,67, а за загуба на работни места в страната – 5,08.

Ако обърнем поглед към твърденията, които разкриват ценностното отнасяне към определени социални феномени, то сред самоопределящите се като „религиозен човек“ българи се наблюдава следната картина: като напълно неоправдани се отхвърлят „употребата на марихуана или хашиш“ (86,6%), лъжата с користна цел (80,5%) и самоубийството (74,7%). По-голяма толерантност се проявява към „извънбрачна връзка на женени мъж/жена“ (напълно неоправдана: 57,5%), провеждането на научни експерименти върху човешки ембриони (53,5%) и хомосексуалността (48,5%). Колкото по-директно твърденията се отнасят до ключови аспекти от социалните взаимодействия на гражданите, толкова повече спада и категоричността на оценките: евтаназията (прекратяването на живота на неизличимо болни) се отхвърля като напълно неприемлива само от 32,7%, смъртното наказание – от 30,7%, абортът – от 25,1%, разводът – от 18,5%, а изкуственото оплождане инвитро – от 9,3%.

Представените данни са малка част от Европейското изследване на ценностите в България, чието осмисляне и анализ предстои. На този етап могат да се очертаят две евентуални насоки на развитие. Като се има предвид общата социална несигурност в контекста на глобализацията и на динамичните политически процеси в Европа, част от българите вероятно ще заложат на етнофилетизма („един народ, една държава, една църква“) като differentia specifica на своята колективна идентичност. Опитвайки се да задоволи подобни нагласи, Православната църква може да радикализира посланията си и по този начин да се постави в услуга на изолационистки идеологии. От друга страна, тя би могла да се вслуша в експлицитно заявените изисквания на самоопределящите се като християни за по-активен публичен ангажимент по отношение на т.нар. дякония, за по-диференцирани и аргументирани позиции относно биоетическите дебати, новите семейни форми, социалната солидарност и др. и да им отговори в съответствие с еклезиологичното си саморазбиране. Това, струва ми се, е и пътят, по който ще се избегне изкушението православието да се сведе единствено до перо в шапката на „националната идентичност“.

Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 39

[1] Предстои публикуването на детайлен анализ на резултатите за България, изготвен от изследователски екип под ръководството на професор Георги Фотев от Института по социология към Българската академия на науките.

[2] На основата на едномерните честотни разпределения и кросовете за 879 респонденти, самоопределили се като „православни“, от общо 1500 участници в изследването. Пълната база данни ще бъде достъпна на официалния сайт на EVS http://www.europeanvaluesstudy.eu/