Мобилно меню

4.987012987013 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (77 Votes)

st-fathersНай-старото схващане за духовността, коeто идва от миналото и е в сила до днес  (макар и в по-малка степен) възприема духовността преди всичко като самовъздържание. С други думи, „духовност” означава човек да сдържа своите импулси, емоции и желания. Според това разбиране, човекът, който не се гневи, с право може да се назове „духовен човек”; този, който няма силни плътски желания или ги е укротил, също се нарича „духовен човек”.

Можем да наречем този тип духовност „моралистична”, защото целият интерес се фокусира върху етиката, изградена изключително на външни критерии. С други думи, ако човек постъпва съобразно с изискванията на тази "етика" – естествено тук има изопачение и на самото понятие за етика – тогава го наричаме „духовен човек” и казваме, че той води „духовен живот”. Много пъти обосноваваме своето виждане с различни цитати от св. Писание:  например, след като св. ап. Павел казва, че плодът на Светия Дух е кротостта, от това заключаваме, че този, който не се гневи, има Светия Дух. Не е трудно да си представим, колко самозаблуди се раждат по този начин. Ако човек продължи да мисли така и премине целия си живот, считайки се за „духовен”, тъй като не се гневи и следователно "има кротост", тогава е налице истинска трагедия: твърде вероятно е човек да погуби целия си живот в една лъжа.

Не е достатъчна външната поява на някаква добродетел, за да бъде наречен някой „духовен човек”, т.е. да кажем, че тази добродетел е плод на Светия Дух. Защото Сам Христос ни е казал „Не съдете по външност” (Йоан 7:24). Освен тази Христова заповед има едно интересно наблюдение в Лествицата на св. Йоан Лествичник, който казва: "Някои хора, не зная защо, имат присъщи някои добродетели: лесно им е да проявяват доброта, лесно им е въздържанието, лесно им е търпението. И обратно, други се затрудняват силно да ги придобият. Аз обаче признавам онези, чиито характер не се схожда с тези неща и те се борят, тоест борят се срещу характера си. Защото другите не се уморяват изобщо с това, докато тези се борят срещу природата си и осъществяват думите на Христос, че "Царството Божие се насилва и насилници го грабват" (Мат. 11:12). Следователно, не е достатъчна външната поява на някаква добродетел, за да бъде наречен някой „духовен човек”.

Моралистично-пуританска духовност

Казахме, че горното схващане за духовността се нарича „моралистично”. Бихме могли да го наречем и „пуританско”. Думата „пуритан” идва от латинската дума purus, която означава „чист” (някога е имало дори такава ерес - ереста на катарите ("чистите")). Тази дума разкрива един друг аспект на първото схващане за духовността: духовността се разбира като жизнена позиция, която се противопоставя на тялото. Човек с такива възгледи се скандализира от човешкото тяло, в което има влечения и желания, и не може да приеме, че е възможно тялото да съучаства в духовността. Главен представител на това течение, т.е. на тази пуританско-моралистична духовност е известният еретик от 14 век Варлаам. Той бил възпитан в Италия в рационалистичен и пуритански дух и се ужасил, когато дошъл в Гърция и чул, че монасите на Света Гора приемат знаци на Божията благодат и върху своето тяло, т.е., те виждат с очите си нетварната светлина. Той писал огнени слова, за да докаже, че всичко, което е лишено от разум в човека – тялото, чувствата, желанията – не може да съпровожда човека в пътуването му към духовността, т.е. към Бога. Защо ли? Защото то е скверно.

Варлаам получил подобаващи отговори от един много изтъкнат богослов и боговидец на Църквата - св. Григорий Палама, който подчертал, че не може да съществува истинска православна духовност, ако някой елемент от човешката природа остава необхванат от нея. Той разкрил в какво се изразява православната духовност в своите слова „В защита на свещенобезмълстващите”.

Няма да говоря повече за „моралистично-пуританската” духовност, която по своята същност не е истинска духовност, въпреки че много деца и млади хора биват възпитавани по нейни модели (макар че в ново време и това вече е рядкост).

Психологическа духовност

Нека продължим с един друг вид духовност, който изисква по-подробно разглеждане. Става въпрос за това, което ще наречем „психологическа духовност”. Този тип духовност поставя приоритет върху психологическото преживяване, върху това какво чувства и усеща човек в психологически аспект – т.е., ако това, което той чувства, е хубаво, тогава в духовен план е на прав път, близо е до Бога; ако пък не се чувства добре, значи е далеч от Бога.

Това мислене често се позовава на конкретни места от Новия Завет, където Христос представя радостта като плод на здравата връзка на човека с Бога. Наистина, близо до Бога съществува радост - светците, които са истински обиталища на Светия Дух, показвали своята радост; напротив, далеч от Бога съществува нещастие. Съществува обаче не само истинска радост, но и „психологическа” радост, радост като лъжеусещане, като самозаблуда. И обратно, съществува печал и нещастие, които се дължат на факта, че човек е отдалечен от Бога. Както понякога съществуват печал, обезсърчение и нещастие там, където Бог е много, много близо до човека. В тази връзка си струва да си припомним историята от Патерика, където преумореният от духовната битка монах попитал изпълнен с копнеж Христос „Господи, къде беше, защо ме остави?”, за да получи отговор от Него: „Бях близо до теб и те подкрепях в борбата ти ...” Христос бил близо до монаха, но той не Го усещал, не Го чувствал. С други думи, в Своята мъдрост - по причини, които не знаем - понякога Бог позволява да се чувстваме душевно зле, бидейки близо до Него. Това е тайна, до която не може лесно да се докоснем и затова нека се спрем на елементите от втората категория духовност („психологическата духовност”, както я нарекохме), които произтичат от нашите собствени грешки и проблеми.

Трябва да подчертаем, че този тип духовност е разпространена и в нашите православни енории и манастири, както и в Америка - този Вавилон на протестантите. Може да звучи странно, но духовността, която живеем днес в нашите енории и манастири има доста общо с „духовността” на различните религиозни групи и ереси на модерната американска Вавилония: и двете дават приоритет на психологическото преживяване.

Пример за такова психологическо преживяване са думите, които често чуваме от някои млади хора: „Ходя понякога на църква, за да намеря покой”. Този покой е чувство от психологическо естество. „Ама лошо ли е това?”, би възразил някой. Не, не е. Напротив, това е благословение, но въпреки всичко представлява само предверие, първото стъпало, върху което по-късно ще се изгради истинската духовност. Бихме казали, че това е предварителен стадий, на който Бог ни услажда, за да ни окуражи да продължим към постигане на истинската духовност. За съжаление, мнозина от нас остават на този предварителен стадий. Затова често срещаме родители, които изпитват радост по време на богослужението, намират покой, но когато се върнат вкъщи, се спречкват с децата си и или със съпруга(та) си. Ако ги попиташ защо се случва така, получаваш следния стандартен отговор:

- Е, изтормозиха ме! Отивам на църква, намирам покой, идвам си вкъщи и отново започвам да се тормозя с тях!

Следователно е възможно човек да чувства умиление по време на богослужението, но когато се върне вкъщи, да не понася да гледа някой член от собственото си семейство. Това е незряла, младенческа духовност, това е духовност, в която има недостиг на любов и поставя акцент върху чувствата. Не бихме се поколебали да наречем тази духовност „егоцентрична”.

Тя може да процъфти навсякъде – не само в енорията, но и в манастира. В манастирите често чуваме израза „Тук намирам покой”. Духовната отмора, духовният мир е нещо благословено, което има реален смисъл, но често пъти употребата на тези изрази се разширява твърде много, само и само, за да обхванат и онези състояния, при които единственото, което ни интересува, е т.нар. покой.

Тази духовност - с конкретни проявления и белези – може да процъфти и извън пространството на нашата Църква - в средите на еретични и парарелигозни групи. Пример за това са петдесетниците и свидетелите на Йехова: те приемат всички, които се обръщат към тях, посрещат ги добре, предлагат им нещо след службата, дават им възможност да пеят всички заедно или да чуят някоя емоционална проповед, която приповдига техния дух. Всичко това е психологическа духовност, която отморява, очарова и вдъхновява (дори и православния вярващ, който често се увлича по такива групи) и след всичко това човек си отива вкъщи с лъжеусещането, че след като се е почувствал добре по време на това посещение и се е успокоил, той е станал обиталище на Светия Дух. Това е психологическата духовност! Това е духовност, която се гради върху чувствата на човека.

Нещо повече, тази духовност се среща и в средите, които имат, така да се каже, „светско” разбиране за духа. И по-конкретно: през последните години в американските книжарници често може да се види специален раздел, озаглавен „Духовност”. Той се определя по чисто психологически критерии и е различен от раздела „Религия”, където се срещат по-богословски книги. Духовността, която се има предвид в раздела „Духовност”, се описва с психологически, а не с религиозни термини. Затова за западния човек да ходиш на църква, да казваш определени молитви, да изследваш Светото Писание и да постиш е проява на религиозност, а не на духовност. Според американските книжарници духовността предполага човек да размишлява върху божественото и да се трогва от това, което мисли, да чувства, че обича ближния си и да се жертва за него, както всеки го разбира - нещо подобно. Тази духовност се отдалечава от установената религиозност на Църквата и придобива характер на психологическо преживяване. Тя няма връзка със Светия Дух, а употребява термина „дух” по неправилен начин.

В тази духовност – колкото и странно да изглежда – западният свят включва и това, което наричаме „разширяване на съзнанието”. С този термин се описва човекът, който започва да чувства, вижда и чува неща, които обикновено не вижда и не чува; човекът, който има разширено емпирично поле. Обикновено това разширяване се търси чрез медитация или чрез техники, които се разработват в определени рискови религиозни групи (култове). Има автори, които акцентират много върху това "разширяване", като го включват в сферата на „духовността”, защото, както твърдят, по този начин човек влиза в контакт с цялата вселена, с хармонията и с истината за света.

Както винаги се случва, тези възгледи скоро ще станат популярни и в нашата страна. И тогава, когато ще ни заливат книги с подобна „духовност”, може би с изненада ще установим, че нашите енории и манастири отдавна са подготвили почвата за нейното навлизане и укрепване. Принуждавайки православните християни да мислят само психологически, вкарвайки в Църквата една де факто светска психологическа духовност, християните ще припознаят като сродно явление западните модери на духовност, ще ги приемат и е възможно дори да се отдалечат твърде много от Църквата.

Жаждата за сила

Към определението „психологическа” и „егоцентрична” духовност сега ще добавим още нещо: тя е духовност, която се интересува само от индивидуалната сила на човека и „пет пари не дава” за неговия ближен. Освен преживяването (т.е.човек да се чувства хубаво), тази духовност в своите най-мощни форми всъщност се интересува от придобиването на индивидуална сила. Как се изразява това? С един конкретен начин на мислене в търсене на благодатните дарове на Светия Дух. Нека разясним това малко повече.

Вече съществува огромна библиография по отношение на житията на светиите. Вярващите четат чудните подвизи, описани в Синаксарите, и започват – главно младите – да изпитват ревност по тях. Те мислят колко хубаво би било да имат добродетелите на еди-кой си светец или благодатните дарове на някой друг. Малко по малко, без да усеща, човек влиза в логиката на жаждата за сила. Ако някак можехме да погледнем в подсъзнанието на мнозина православни християни, да видим какво желаят някои от онези, които постоянно четат аскетични книги, бихме видели у тях копие на ницшеанския свръхчовек, но облечен с духовни категории. Тяхното съкровено и и несъзнато желание е следното: „Как ще успея да стана силен, придобивайки благодатните дарове на Светия Дух? Кой ще ми ги даде, след като не мога да ги придобия чрез рутината на всекидневния живот? Църквата! И тъй, нека вляза в Църквата, за да мога да придобия силата на благодатните дарове чрез Тайнствата”. С други думи, Църквата става средство за постигането на определена цел и тази цел е придобиването на сила чрез Божията сила. Това обаче представлява пълно преобръщане на православното богословие...

Правословното мислене е точно обратното: „Коя е крайната цел на християнина? Да влезе реално в Църквата, да се оцъркови, тоест да се научи да общува с другите в любовта. Как ще постигне това? Чрез аскезата (подвига)!” Сега вече аскезата става средство, за да постигнеш целта, която е църковното общение на любовта. Ако човек се отклони от този ред, от това мислене, той се сблъсква с трагични духовни явления. Църквата много често е ощетявана от хора, които са я превърнали в средство, за да постигнат своята цел, да осъществят лични стремежи и да придобият лъжеусещането за „духовен човек”.

Към тази втора категория духовност спада и възгледът, според който „в Църквата се ходи, за да се изцелим”. Често чуваме това и за него има написани книги. В неговата сърцевина обаче отново е налице превръщането на Църквата в средство, след като целта не е оцърковяването, а изцелението. Човекът, който има такова разбиране, влиза в Църквата, за да се изцели индивидуално, а не за да потърси „своите братя и сестри”, както казва св. Козма Етолийски. Ако човек влезе в Църквата, търсейки своите братя, ще се изцели. Ако влезе, търсейки изцеление, ще използва другите като средство за едно съмнително изцеление. Следователно, в Църквата на първо място е връзката с братята ни. Не случайно един отец-подвижник - св. Варсануфий, казва някъде: „Господи, или постави и моите духовни чеда в царството Си, или и мен не поставяй!”. Някой ще възрази: „Луд ли е този? Не го ли е грижа, че цяла вечност ще е в ада?” Въпреки това не го е грижа, защото той гори от любов и иска да бъде заедно с братята си. Това е православната еклесиология и отците подвижници са дълбоко църковни, тъй като отдават първенство на Църквата, обратно на нас, които сме издигнали в най-висш критерий  автономизираната от Църквата аскеза.

Църквата ни спасява не като някакво абстрактно тяло или като индивидуално усилие, а като група от братя, които общуват взаимно по един същностен начин. Коя е най-близката ни Църква? Това не е енорията на всеки един, а неговото семейство! Ако в нашето семейство не можем да видим другия като благословение, тогава дори в енорията няма да можем да направим това...

Завършвайки тази глава, бих искал да отбележа, че психологическата духовност е рожба на първата, т.е. на „моралистично-пуритнаската” – тя е нейна ответна реакция. Духовността на западния християнин векове наред, от Средновековието до днес, е била духовност от първия тип, „моралистично-пуританска” и е обръщала внимание на външните елементи, т.е. на начина на поведение. Затова съвременният човек, който през последните десетилетия реално се освободил от оковите на западното християнство, поставя акцент върху това, което по-рано е било игнорирано, върху психологическия аспект на религиозността. Като реакция на първия тип духовност той изгражда втория тип духовност, основана на емоциите и желанията. Въпреки това и двата типа духовност се движат в погрешна посока. Едната може да воюва с другата, но реално и двете се движат в същата орбита.

Нека сега видим каква бихме искали да бъде нашата позиция, кой е пътят на нашата Църква, за да свидетелства тя за Православието през 21 век?

Православната духовност

Духовността в православна перспектива има онтологичен характер. Какво означава това? Това означава, че тя приема целия човек в неговата съвкупност и нищо не може да остане извън неговото пътуване към Бога – нито чувствата, нито желанията, нито тялото. Тя приема всичко с любов и в него вижда печата на Божия любов и мъдрост. Тя отделя всяка човешка функция от греха и в природата на човека припознава благословението на Божия творческия промисъл.

За съжаление, ние често се затваряме в един само елемент от нашето битие и затова и ни е трудно да разкрием себе си за православната духовност. Младият човек, който е водил твърде свободен живот, се ограничава в един елемент – тялото. Родителят, който преживява духовността единствено психологически, също се затваря в един елемент – в своите чувства. Накрая, този, който иска да придобие благодатни дарове, за да бъде силен (привидно „в Бога”, но в действителност егоцентрично), се затваря в своите желания. Рискът от затваряне съществува навсякъде, когато от нашата духовност отсъства онтологичният елемент на православната перспектива.

Друга черта на православната духовност е, че тя се осъществява в Светия Дух. Това означава, че от една страна човекът се подвизава в „практическата борба за добродетелите”, както казват светците, но знае, че това не е краят на пътя; затова, и да придобие някаква добродетел, той не може да се възгордее. В православната духовност християнинът помни думите на св. Серафим Саровски „Цел на живота не са добродетелите, а придобиването на Светия Дух”. Кога Светият Дух ще осени някой човек зависи от Божия съд, това е дар, който се изпраща свише.

Често забравяме, че благодатта се изпраща свише върху някого, за когато Бог е отсъдил, и затова срещаме множество странни явления: хора, които всекидневно водят сурова борба заради добродетелите, се чувстват зле, тъй като нямат духовни плодове и същностна връзка с Бога; те понякога изпадат в ревност и завист, когато виждат някой техен ближен да се сподобява с Божията благодат, макар и да е положил по-малко труд от тях. Ние, християните, имаме склонността (особено тези, които от малки сме в Църквата) да подражаваме на по-големия син от притчата за блудния син и да мислим по следния начин „Защо Бог да намира по-голямо удовлетворение от ближния ни, който толкова години не беше близо до Него и който очевидно е водил по-малка борба от нас?”. Лесният отговор на този въпрос е: „Не зная – вероятно, защото така е отсъдил Бог, Който гледа в дълбините на душата на всеки човек”. Съществува и друг отговор, който разкрива третият белег на православната духовност: любовта.

В Патерика се разказва за един нерадив монах, чийто жизнен край наближил и отците от манастира се събрали, за да се помолят. Те обаче се учудили, защото го видели изпълнен с мир и го попитали: „След като през целия си живот бе нерадив и не изпълняваше монашеските задължения, които ние изпълнявахме – пости, служби и т.н. – защо имаш такъв мир преди края си?” „Простете ми, отци, - отговорил той, - имам мир, защото никога не осъждах”. Следователно отговорът на това защо Бог посещава някои хора, въпреки че са водили по-малка духовна борба от нас, е, че в дълбината на тяхната душа Той е видял любовта.

Един съвремен светогорски старец казваше на братята от друг манастир: „Не ми казвайте колко поклони сте направили или колко строги пости сте спазили. Кажете ми доколко можете да разбере болката на човека, който ви посещава; доколко можете да го облекчите и да му покажете пътя към Бога”. За този старец критерият бе любовта. Любовта, казват отците, е единствената добродетел, която ще оцелеее в есхатона, в царството Божие, когато впрочем ще виждаме Бога лице в лице и никаква друга добродетел няма да е нужна – нито вяра, нито търпение, нито въздържание... „Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8), тя е вечна. Вечността на любовта се дължи именно на факта, че тя е самата същност на царството Божие.

Някой ще запита: „Добре, а аскезата? Какво става с аскезата, за която сме чели толкова много?” Аскезата съществува, за да станем способни да възлюбим. Най-трудната аскеза е любовта към нашия ближен. Ние обаче сме такива нарциси и егоисти, че не можем да възлюбим лицето на другия, който е пред нас, и затова трябва да започнем нашата аскеза от най-малките и всекидневни неща (например постът). Краят и целта обаче е любовта към ближния, любовта към реалното лице, а не към лицето, което бихме искали да има. Да възлюбиш ближния си и да го накараш да почувства, че е ценен като човек, е същността на любовта и най-трудната форма на аскеза. В един роман авторката описва своята героиня, която била много ядосана на своя приятел, "не защото не я обикнал, а защото не я накарал да обикне себе си". 

Не можеш да срещнеш реалното лице на другия без малките подвизи от ежедневието, които Църквата ни възлага. Това е така, защото ние реално се свързваме не с този, който е пред нас, а с този, който бихме искали да бъде. С други думи, живеем в самозблудата на психологическата духовност и когато човекът отсреща ни изведе от нея, ние се гневим, защото е прекъснал съня ни и ни е събудил. Реалният живот обаче е тук, а не в това, което си въобразяваме...

Следователно, критерият за православната духовност не е умилението, нито де-материализацията, нито уединението, нито сълзите сами по себе си. Критерият е любовта и всички други неща съществуват, за да служат на любовта. Нека изясним това с един пример: възможно е човек чрез богослужението на Църквата или вечерната молитва да разбере колко е грешен и да изпадне в умиление. Това е благословение, дар от Бога. Този дар обаче не му е даден, за да остане в него. Той не трябва да живее постоянно в очакване на това умиление, а неговата духовност да се ограничава до молитвата и богослужението. Той трябва да разбере, че умилението е средство за любовта към ближния – как човек може да възлюби ближния си, ако не осъзнае собствената си окаяност, ако не излезе от самозаблудата, че той самият е най-важният в своите взаимоотношения? Ето защо е нужно умилението: за да ни помогне да стигнем до любовта.

Виждаме, че предизвикателствата от всяка една епоха се оказват благотворни за нашата Църква, след като я принуждават да изяснява аспекти от своето богословие и да се отърсва от грешките в миналото. Те й помогат да осъзнае по-пълно своята идентичност. Затова нека бъдем оптимисти въпреки всички неприятни развои или по-скоро именно поради тях! В заключение ще повторим, че единствената истинска духовност, която ще постави човека в царството Божие и ще разкрие Православната Църква през 21 век, е духовността на любовта.


Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9y6c 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий