Това изречение не идва от „възмутените“, нито е написано от журналист. То излезe изпод перото на гръцки епископ! И то беше в съзвучие с нашите сърца. И с всички останали остри публични обвинения и забележки от страна на йерарси, презвитери и миряни към нашите политици. Веднага след това се запитахме: кое е това „всичко“? Какво влиза във всичко онова, което се нуждае от промяна по отношение на настоящата безпрецедентна криза в нашата страна? Очевидно всички аспекти на политическия живот, на манталитета, на възпитанието, на начина ни на живот и т. н. Какво обаче се случва с проблемите на Църквата? Ще останат ли те едни и същи и непроменени? Мисля, че е излишно аз да давам отговор. Дали са го много други официални църковни изявления, които изпревариха с няколко години тази констатация. С други думи, от време на време се чуват гласове от нашето епископско тяло, конституирано като Свещен Синод, които са ясни публични прояви на самокритика на църковния организъм. Понеже ние бързо забравяме, затова ще цитирам:
По повод на известните на всички скръбни събития през 2005 г.: „Очевидно е и трябва да се съгласим, че бяха извършени грешки и пропуски, които дадоха повод за скандализиране и храна за търсене на скандали. Станаха „личби и чудеса“ с главни герои клирици от всички степени, които скандализираха народа и породиха в неговата съвест помисли на съмнение и смазващи недоумения. Това е изключително тъжно, много тъжно и потиска всички. Всички йерарси, от първия – архиепископа на Атина и на цяла Гърция Христодул – и до последния, чувстваме нуждата да поискаме прошка от нашия народ за тези неща, макар и повечето от нас да нямаме пряка връзка с тях. Въпреки това чувстваме, че отговорността за всичко, за което може да има някакво основание, е и наша, защото като Тяло Христово всички участваме в радостта и страданието на всеки отделен член“ (из енциклика на Св. Синод на Гръцката църква, 21 февруари 2005 г.).
Други публични признания през 2005 г. не спират до обобщенията, а назовават конкретно църковните заболявания: „Оплетохме се в пипалата на съвременното консуматорско общество, като пренебрегнахме Бога и Неговите евангелски поучения“.
„Отговорни сме, защото заради погрешно разбрана загриженост да предотвратим по-голямо скандализиране на хората премълчахме престъпни поведения, но това стигна до обществото и предизвика язвителни за Църквата и презрителни за клириците коментари. Отговорни сме всички ние, които не само не защитихме, но и допуснахме в нашата поместна църква да съществуват клирици, които не следват своята мисия, и обърнахме митрополиите си в развъдници на безчестие. Отговорни сме, защото се окопахме в законничество и пренебрегнахме същността, загрижени да не би да онеправдаем или ощетим евентуални жертви на разкритията. По този начин допуснахме да се носят слухове и информации във вреда на всички нас, без да искаме да ги разгледаме по подобаващ начин. Дълго време търпяхме преобръщането на всяка митрополия в непристъпно укрепление, което никой няма право да престъпи, въпреки че там се извършват канонически и наказуеми престъпления като кражба на църковни пари и т. н. Допуснахме свещеници и миряни да ограбват църковните каси и ги оставихме без наказание, а резултатът от това сега е, че злото вършее и се обръща срещу нас. Трябва ли човек да чака мига на изкушението, за да реагира, или своевременно да види злините и да ги поправи?“ (Изявление на архиеп. Христодул от януари 2005 г. – тук).
С право вярващите недоумяват: ако отделните неуспехи и грешки на църковния организъм са били толкова големи, че се налага Св. Синод да прави публични признания и да търси прошка – факт, непознат досега в най-новата църковна история на Гърция, какви мерки бяха взети, за да не се повторят подобни събития? Какви институционални промени бяха прокарани през тези почти седем години, за да може, наред с нашето всеобщо покаяние, да се предпазим от повтарянето и увековечаването на същите заболявания?
Документите обаче не свършват дотук. Не само синодните послания, но и отделни митрополити в своите проповеди и празнични послания изповядваха: „Днес нашият народ показва, че е уморен от тежкото наследство, от златовезаната история, от стремежа към власт. От едно само нещо не се умори нашият народ: да се покланя и да почита Христос, когато Го вижда разпнат. Време е да свалим одеждите от голите рамене на Назарянина. Одежди словесни, свещенодействени, държавни, национални. Тежко е това слово, но се скъсява времето. Имаме нужда от революция, но нямаме революционери. Въпреки това обаче единствената революция я извърши Иисус“ (Проповед за Неделя православна).
В друга проповед на митрополит: „За съжаление обаче и ние, архиереите и свещениците, духовните отци, но и вие, братя, сме страшно объркани. С погрешна позиция и положение. Престанахме да бъдем солта, както Христос иска от нас. Когато обаче солта загуби силата си – дали защото вече не гледаме на нашето дело като на сол на земята, или защото не го използваме като сол на земята, тогава вместо утеха и надежда създаваме скръб и разочарование. И като солта, която е загубила своята сила, оставаме без причина за съществуване. „Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците“ (Мат. 5:13); пораждаме съмнения и отхвърляне“. Тези думи са изречени в присъствието на президента на републиката (Гърция – бел. ред.)!
В едно скорошно епископско послание се казва: „Време е да се вдигнем. Всичко трябва да се промени. И понеже няма да го променят някои други, в играта трябва да влезем всички. Този, когото го боли за положението и обича истината, има място в тази промяна. Никой не е излишен. Всички поврати, всички големи промени са били извършени от смели хора, най-вече млади хора… Признавам, че и като църква ни направиха част от сриващата се държавна система. Затова и народът често ни разбира погрешно. Приехме държавата, облегнахме се на нея и дълбоката ни връзка с народа беше наранена. От една страна ние служихме на народа като страдащ и беден, но не го приехме като част от нашето съществуване. Най-малкото не успяхме да го накараме да ни почувства по този начин“.
Този, който слуша или чете цитираните по-горе непринудени признания, с право може да се запита:
А) Какво правим, за да поправим посочените злини?
Б) Ако нищо не сме направили, как сега искаме всички други да се променят, изключвайки самите себе си?
Тези въпроси придобиват драматично значение в наши дни, тъй като събитията се развиват много бързо. Навлязохме в продължителен период на политическа неяснота, която без никакво съмнение ще окаже влияние и върху църковните въпроси. Точно както народът обърна гръб на политиците и партиите, както никога досега, по същия начин душевното отдалечаване на народа от официалната управляваща църква е толкова голямо, както никога досега. При положение, че изникват нови политически проблеми, които ще променят Гърция, нашият народ иска да види осъществяването на промени в църквата, които години наред се обсъждат насаме. Много клирици и миряни очакват мерките, които ще изкарат църквата от музейното положение, до което десетилетия наред се беше ограничила. Те са психологически готови за богослужебни и институционални промени. Гръцката църква – не утрешната, а днешната (може би и вчерашната) – ще се нуждае от нови административни структури и ново мислене.
За съжаление в социалния мрак, който ни обгражда – независимо дали ни харесва или не, изглежда, че църквата вече не дарява надежда (говоря за църквата, а не за вярата, която в мнозина все още продължава да се движи по импровизирани начини). Въпреки напразните усилия на архиеп. Христодул да внуши на народа, че „Църквата представлява единствената опора“, по ред причини тя беше изтласкана в периферията. Отначало с нейната позиция срещу диктаторския режим, с различните идеологически постановки (веронетърпимост, национализъм, страхове, ялов консерватизъм), по-късно с цялостния образ, който създаде, а именно, че представлява част от системата – обвързване със силните (на деня), икономически скандали т. н. Колкото и изопачавана да е представата, която хората имат за Църквата, от средствата за масово осведомяване или от митове и предразсъдъци, които предизвикват гняв, в крайна сметка истината е, че църковният организъм вече е загубил своя авторитет сред мнозинството от народа.
За съжаление това се случва дори между миряни, дори между клирици! За съжаление, изглежда нашите епископи не познават чувствата на огорчение и отчуждение, които са характерни за много наши свещеници. Най-лошото от всичко е да срещаш разочаровани клирици, които смятат, че вече нищо не може да се промени в Църквата…
Нашата църква се състои от личности, които също са членове на народа и обществото. Така църковното тяло се повлиява от манталитета и практиките, които доминират в политиката и изобщо в обществения живот. Този принцип обаче изглежда не е възприет от членовете на църквата, когато същевременно за останалите хора това е всеобща констатация. Хората около нас недоумяват защо ние не го разбираме.
Разбира се, настоящата криза в църквата е последица от погрешни избори през вековете. Досега много такива избори останаха незабелязани, защото не се виждаха техните последици. Нашата епоха обаче прилича на отлив, при който водата рязко се отдръпва и открива какво има на дъното.
Нашата автоматична реакция пред тази гледка (поне на тези, които я виждат, защото мнозина още се правят, че не я забелязват) най-често е да възприемаме проявите на тази криза като нравствено падение на членовете на църквата, преди всичко на нейните служители. През последните години обаче хората започнаха да осъзнават, че проблемите се пораждат не толкова поради това, че еди-кой си епископ или презвитер не е „добър“ (или най-малкото, не само поради това), колкото поради това, че съществуват изключително сериозни пробеми в самата система. Начинът, по който функционира църковната система, не изразява истината на Църквата и затова стигаме – всеки един по-лесно – до нравствено падение. „Добродетелта съществува заради истината, а не истината заради добродетелта“, по думите на преп. Максим Изповедник.
Нашата отбранителна позиция и несигурност са толкова големи, че църквата ни не се обръща дори към тези, които са вътре в нея. Тя не създава условия за вътрешен диалог, страхува се от собствените си деца, от тяхното мнение и от поемането на отговорност от тях. Ние още действаме с рефлексите от османското владичество или най-малкото от миналия век, когато хората са били неуки. Днес обаче образованието има универсален характер и по време на неделната служба или още повече по време на Кръщение или Венчание присъстват достатъчно хора с магистратура или докторат, така че свещенослужителят трябва да внимава да не се изложи със своето незнание или импровизиране. Освен образованието обаче съществува и подготовката. Дори хора, които нямат много от формалните качества, четат литература или ходят на театър и кино. Те имат по-голяма чувствителност – особено по отношение на самопознанието, емоциите и естетическия критерий. Пред хора, които са екзистенциално подготвени, мнозина от нас, клирици, изглеждаме груби или просто формалисти.
В трудни времена като нашето дългогодишното противоречие на нашата църква става още по-силно изразено. От една страна тя има силното желание да упражнява влияние върху цялото общество (и върху неговите политически представители), но, от друга страна, няма готовността да работи в аналогична степен за формирането на това влияние. Затова тя търси това влияние най-вече чрез институционални параметри: тъй като е помогнала на нашия народ в миналото, значи народът е задължен към нея. Ако родителите искаха от децата си нещо подобно, т. е. без да се потрудят да създадат истинска връзка с тях, то бихме ги смятали за потистници, за малодушни и нелогични хора.
Църквата изглежда иска „и вълкът да е сит, и агнето да е цяло“. Примери: тя иска от политиците да признават, че (вярващите) представляват 97% от народа, но когато трябва да се вземат вътрешни решения това мнозинство е изключено, сякаш то не принадлежи към църквата. Тя настоява религиозните символи да останат непокътнати, но не осъзнава, че ние самите ги премахваме, като ставаме символи на власт и благоденствие. Тя плете възхвала на църковния брак, като подчертава силно неговото духовно превъзходство пред гражданския брак, но разглежда разводите като формална бюрократично-правна процедура, а не като духовна мисия, която има за цел да помири съпрузите. Тя желае да има църковни училища на издръжка на държавата, но не е в състояние да убеди повечето от завършващите да станат клирици. Тя претендира държавата да осигурява заплатите на клира, но често не показва, че се отнася с уважение към парите на народа, когато избира какви хора ще станат клирици. Очевидно е, че вече нито обществото, нито постоянно увеличаващият се брой членове на църквата могат да търпят подобни съществени противоречия.
С други думи, мисля, че настъпи време да се борим за същността, а не за юридическата обвивка. Трябва да създадем истински вярващи хора, които ще бъдат членове на църковната общност, а не на някаква идеологическа фракция, които излизат на улиците когато някоя друга идеологическа фракция ги заплаши. Трябва да формираме клирици, които действително знаят как да полагат пастирски грижи, а не расоносци-чиновници, които обслужват анонимни религиозни потребности и фолклорни „предания“. Защото най-ефективният начин да победиш мрака е да пуснеш повече светлина, а превъзходният начин да се отбраняваш срещу болестта е като укрепиш здравето на организма.
Като обобщение, смятам, че толкова години избрахме погрешно поле, на което да се борим: водим двубой с държавата, с институциите, докато нашето оцеляване ще бъде съдено в обществото (от хората). Нашата църква е длъжна да се изправи лице в лице с тази реалност и да я признае.
Превод: Константин Константинов
* Източник: amen.gr
