Мобилно меню

4.9860383944154 1 1 1 1 1 Rating 4.99 (573 Votes)

Picture12Откъс от книгата „Среща с тайнството. Съвременен поглед към Православието“ от Вселенския патриарх Вартоломей, която излезе на български език, издание на Русенска св. митрополия и фондация „Двери“.

Въведение: Богословски перспективи

От богословска гледна точка ние живеем в свят, който е „паднал“, т. е. в свят, белязан от греха и смъртността, свят, в който всеки образ на реалността е повече или по-малко изкривен и деформиран от греха и смъртността. Всичко около нас по някакъв начин се прониква и оформя от преобладаващото присъствие и силното влияние на това, което Евангелието на любовта не се страхува да нарича „княза на този свят“ (Йоан 14:30). Ако излезем малко извън защитната обвивка на самодоволството, не е трудно да забележим тази истина в света около нас.

Това в никакъв случай не означава липса на доброта в нашия свят, където се полагат толкова много усилия както на индивидуално, така и на институционално равнище, за да се решат проблемите на бедността, нетолерантността и войната. Вярно е обаче, че тези благородни прояви на човеколюбие и любов са в постоянна борба срещу злото. Доброто се бори със злото. Достатъчен е само един поглед около нас – в квартала ни, в нацията ни и на планетата ни, за да разберем, че този свят не отразява святото присъствие на „Слънцето на правдата“. В открито неподчинение на божествения план и божествената цел на Сътворението човечеството е изкривило естествения ред на нещата и така се е отдалечило от всякакво чувство за истинска свобода.

В резултат на това „изначално“ отчуждение – твърди православното богословие – човечеството е лишено от свобода и святост и е станало зависимо от греха. Това не е нито негативен, нито песимистичен поглед към света, а фундаментален богословски възглед за действителността, каквато добре я познаваме. Освен това и тялото, някога създадено „добро“ (Бит. 1 гл.) от любящия Бог, благословено с възможност за освещение и предназначено да споделя божествената слава, в резултат на същата реалност на греха и отчуждението от Бога също е станало немощно и придобило „смъртно мъдруване“ (Рим 8:3, 6).

Целият свят е обгърнат или може би трябва да кажем „хванат в капана“ на реалността на грехопадението. Засегнати са не само определени хора и места или определени професии и практики, но дори истинското познание, определяно като способност да се разпознае и разбере реалността на греха и отчуждението от Бога, понякога е накърнено от греха и смъртността. Осъзнаването на факта, че в крайна сметка в този свят не сме свободни, не е нещо естествено, особено в епоха, която претендира да знае толкова много за човешката свобода и правата на човека. Всъщност свободата е дар, получен чрез големи духовни усилия и борба. Ето защо апостол Павел говори за обогатяване „с всяко познание“ (1 Кор. 1:5), като същевременно предупреждава, че неправилният вид знание „възгордява“ (1 Кор. 8:1).

От гледна точка на православното богословие може да се направи важно разграничение между знание и познание. Минималната способност поне да разпознаем, че има разлика между добро и зло, е нещо естествено, присъщо е на човешката мисъл, то е дар, даден от Бога при сътворението. Това е гласът на съвестта, чиято етимология на гръцки език показва, че това е обединяване на всички познавателни способности на човека (συν-είδος на гр. език[1]). За отците на Църквата обаче истинското познание се постига само чрез личен опит от божествената благодат. Св. Исаак Ниневийски (Сириец) отбелязва през 7 в. в сирийската пустиня:

Има знание, което предшества вярата, и знание, което се ражда от вярата. Знанието, което предшества вярата, е естествено знание. Знанието, което се ражда от вярата, е духовно знание... Естественото познание води към Бога, когато се научим да различаваме доброто от злото и да получаваме вяра. Силата на това знание е, че вярваме в Този, Който е създал всичко. Тази вяра поражда у нас страх Божи и този страх ни кара да се покаем и да се трудим. Тогава се дава на човек духовно познание, т. е. усещане за тайнствата, от което се ражда вярата на истинското съзерцание.[2]

Така всички ние, светци и грешници, живеем в свят, дълбоко белязан от реалността на злото, което в традиционното православно богословие е известно като „падението на праотците“. В западните богословски понятия това се нарича „първороден грях“, но в православния богословски език ние предпочитаме да говорим просто за „реалността на нашата смъртност“. Тази реалност не поражда чувство за вина, просто описва състоянието, в което живеем като хора. При положение че е налице една толкова фундаментална разлика в подхода, не би трябвало да ни изненадва, че и много други понятия, като например свобода (индивидуална и национална) или справедливост (лична или обществена), имат различно съдържание, което те са придобили в зависимост от това как подхождаме към греха и смъртността. Отличителното православно тълкуване на свободата е тясно свързано с вярата. Често изпитвам нужда да цитирам изпълнения с дълбочина коментар на един затворник в концентрационен лагер:

Никакво познаване на закона никога няма да е в състояние да даде сила на отделния човек. Това, от което се нуждаем, не е сила, а свобода. Това, което ни прави способни да получим тази свобода обаче, не е знанието, а вярата. Единствено вярата дава сила на човека да се подчини на вътрешния глас, който никой обективен факт не може да провери.[3]

Следователно „свободата“ и „правата“ са сложни понятия, не само понеже хората ги възприемат различно, в зависимост от конкретната епоха или културната традиция, в която живеят, но и защото начинът, по който ги използваме, зависи от много и различни контексти. Във всеки случай чувствам, че едно нещо мога да твърдя с увереност, а именно, че свободата предполага да уважаваме еднакво всички хора и всички части на обществото. Свободата не дискриминира и не изключва никого.

Абсолютна и относителна свобода

Когато днес говорим за свободата, обикновено имаме предвид неограничената възможност да избираме между различни неща. Казано на по-прост език, за нашето съвременно съзнание свободата означава избор. За православния християнин обаче това определение е недостатъчно. Колкото и широка да е скалата на човешките неща или човешките дейности, от които можем да избираме, всички налични възможности от духовна гледна точка остават белязани от реалността на грехопадението, греховността и смъртността. Следователно свободата е нещо много повече от разлика между увереност и нерешителност, които можем да изпитваме, когато се изправим пред определен избор от възможности. Може би те са цел на психологическата свобода в съвременния смисъл, която се стреми да помогне на човешката уязвимост и да окуражи човешкото сърце. Нашето духовно внимание обаче трябва да е насочено към нещо много по-дълбоко: към борбата да преодолеем последиците от нашето паднало състояние или крехкостта на човешкото битие. Според съвременния възглед свободата е тъждествена с възможността да правим каквото искаме и което ни доставя удоволствие. Но и това разбиране е несъвършено. От момента, когато бъдем благословени с правилно разбиране на нещата, нима можем да бъдем раздвоени между живота и смъртта или между доброто и злото? Със сигурност ще става дума за погрешни избори. Важно е да помним, че само Бог дава висшата възможност да разпознаваме злото и да избираме доброто.

Следователно днес сме склонни да говорим за свободата и правата на човека сякаш става дума за безусловни реалности и абсолютни понятия. При все това от духовна гледна точка свободата в човешките ѝ измерения винаги е относителна. Определение за истинската свобода, от богословска гледна точка, е божествената благодат, а човешката свобода винаги е свързана и зависима от безусловната и абсолютна свобода на Бога, Който не може да се впише в рамките на човешките неща и със сигурност е извън тълкуванията, които ние като човешки същества даваме на свободата и справедливостта. Вярваме, че Бог е единственият подател на свободата и справедливостта, но същевременно ги надхвърля. Бог не може да бъде дефиниран. Бог просто съществува. Поне по този начин Той се открива на Моисей в горящата къпина и в това се състои дълбочината на апофатичното богословие, за което говорихме в трета глава.

Аз лично съм убеден, че човечеството черпи началото на своето битие от Бога, Чийто образ у хората определя същността и дълбочината на свободата, като в същото време посява семената на социалната справедливост в света. Това убеждение подчертава богословския произход и принцип на човешката свобода, както я разбираме ние, православните християни. В същото време вярваме, че краят и целта на човешката свобода ще се разкрият в бъдещия век, когато човечеството и материалното творение ще се срещнат с нашия жив Създател. Хората ще се окажат лице в лице с Бога заедно с останалия сътворен свят. Именно тогава, вярваме, човешката свобода ще се помири и обнови веднъж завинаги с божествената воля. В Православната църква това се нарича есхатологично измерение на свободата.

Дотогава обаче живеем в свят на духовни противоречия и враждебни избори. Голямата тайна на свободата се състои в това, че тя е причина както за достойнството, така и за крайното страдание на човека.  Според православния възглед свободата е върховна тайна, в която никой не се намесва и която не се отрича дори от самия Бог. През 7 в. св. Максим Изповедник отбелязва, че Бог може да направи всичко освен едно: никога не може да принуди или задължи нещо от творението – човешко или друго същество – да Го обича.  Така че вярата може да съществува само когато има някакъв елемент на вярност, който я поддържа. Това е така, защото висшият израз на свободата е любовта. Любовта е висшето съдържание на свободата и на вечността. Кажеш ли на някого „обичам те“, означава, че този човек никога няма да умре и се радва на абсолютна свобода.

Свободата на Бога

Едно от основните измерения на православното богословие е, както вече отбелязахме, акцентът, който то поставя върху апофатичния път. Апофатичен произхожда от глагола „αποφάσκω“, което означава отричам, като се има предвид отхвърляне на погрешните или неполезни за разбирането на реалността методи. Това от своя страна предполага динамично разбиране за Бога и света. Бог, а следователно и човечеството или светът не могат никога да бъдат разглеждани като статична реалност. И тук може би се крие уникалното измерение и най-значим принос на източната мисъл и духовност. Защото централното усещане на православното богословие е, че никой никога не може да познае в пълнота Бога чрез разума, въпреки че може навсякъде да срещне и познае Бога чрез една все по-дълбока лична връзка.

Отците на Църквата винаги са подчертавали, че Бог е достъпен по Своята Ипостас – нещо, което не отменя факта, че е напълно непознаваем. Затова именно източните църковни отци правят разлика между същността на Бога и Неговите енергии. Божествената същност е напълно неизвестна, непостижима, невидима и неизразима за човешкия ум. Божествените енергии могат да бъдат познаваеми и видими, да се преживеят опитно и да се опишат чрез Божията благодат.

Апофатичният път изключва възможността да разберем Бога чрез разума, тъй като Той надхвърля човешкото знание и догматично определение. По-скоро това е начин да се предадем на Бога с цялата си любов и да Му служим чрез литургията. От тази гледна точка този път е пътят на мълчанието, място за общение в най-дълбокия смисъл на това понятие. Това е моментът, в който поклонението съвпада с мълчанието. Всичко това означава, че ние никога не можем да разберем напълно Бога или да Го познаем в детайли. Нито човек, нито отделна вяра, нито институция, нито дори религията може да твърди, че дава изчерпателно определение за Бога. И съвсем определено – нито човек, нито отделна вяра, нито институция, нито дори религията може да претендира за правото да осъжда или наранява другите въз основа на своето разбиране за Бога.

Това означава, че апофатичният път е начало и условие за човешката свобода. Той предполага също, че свободата в истинския, духовен смисъл на думата в крайна сметка води до познаването на Бога и до желанието да Му служиш, след като „колкото по-истински свободен е човек, толкова по-голяма е и неговата увереност в Бога. Когато съм наистина свободен, аз същевременно съм убеден, че моята свобода не извира от мене самия“.[4] Оттук следва, че Божията свобода определя човешката свобода. Следователно човешките права трябва да се разглеждат по начин, който ги свързва с Божията справедливост: достатъчно е да споменем, че в гръцкия език срещаме думата „права“ (δικαιώματα) като синоним на Божиите заповеди.[5] Свободата и правата на човека в крайна сметка са вдъхновени от божествената справедливост, истина и любов. Наистина човекът, който осъзнае истината, същевременно разпознава и тайнството на Бога във всички други хора.

„Божественото слово тайнствено присъства във всяка една от заповедите… Така, който я прилага, приема и словото, което тя съдържа“.[6]

Свободата на човешката личност

Въпреки факта, че никога не може да има изчерпателно определение за човешката личност – никое описание или едностранчива гледна точка не съдържа неговото пълно определение, при все това можем да придобием представа за нейната сложност и многообразие. Така можем да формираме поне един общ възглед за това, какво означава да бъдеш човек. Човешката природа се отличава с бездънна дълбочина, в която съществуват съвместно богатство от блага и възможности според описанието, което дава св. Макарий (4 в.) за човешкото сърце.[7] Това е и причината, поради която преданието на Православната църква, явено в трудовете на църковните отци, се грижи да запази тайнството на човешката личност по същия начин, по който говори за неизследимата природа на Бога. Човешката природа носи образа и подобието на Бога (Бит. 1:26), самото дихание на Бога (Бит. 1:27). В самата вътрешност на своето битие ние съдържаме Бога.

Православното богословие никога не дава крайни или окончателни отговори на въпросите за човешкия живот и природата му. Дълбочината и измеренията на човешкото сърце превъзхождат твърде много всеки един подход или тълкувание, а логичното (λογική) или по-точно теологично (θεολογική) обяснение за това е изключително просто. Ако ние никога не можем да осмислим напълно Бога и щом човешкото битие е създадено по образа на Бога, тогава то също не може да бъде напълно обяснено. Следователно и за човешката личност говорим по апофатичен начин, който много напомня на апофатичния подход към Бога.

Човекът е микробог, образ на Бога, според св. Максим Изповедник, който живял през 7 в. Той също така е и микросвят, „един цял свят в света“, образец на света, според св. Нил Анкирски (5 в.). Действително, ролята и мисията на човека е именно тази: да сближи и помири тези два образа – Божия и на света. Неговото крайно предназначение е да яви Бога в обществото и в душата на света.

Човечеството стои в света на творението и действа като мост, връзка между величието и нищожността, между светостта и слабостта, между небето и земята. Като такава човешката личност се явява и действа в ролята на посредник. Пътят на посредничеството обаче, известен и като процес на обожението, е дълъг и струва много усилия. Той е онова, което отците на Църквата наричат път от Божия образ, който ни е даден даром свише, към подобието, което е осъществяване и изпълнение на този първоначален дар.

От казаното по-горе следва едно динамично разбиране на човешката природа, човешкия живот и човешката личност. Ние според св. Ириней Лионски (130-204) сме постоянно по пътя на своето осъществяване като хора. Освен падението ни пред нас предстои още да се открие пълнотата на славата, която съпровожда Божия образ и подобие. В този живот Божията слава се открива „смътно като през огледало, а тогава – лице с лице“ (1 Кор. 13:12).

Колкото и винаги да ни убягва същинската природа на човечеството, можем да кажем със сигурност, че всички човешки същества имат еднаква ценност едно спрямо друго и споделят еднакви привилегии.[8] Именно това убеждение вдъхнови създаването на Декларацията за справедливостта и правата на човека, приета на Третото предсъборно всеправославно съвещание, организирано от Вселенската патриаршия през 1996 г.:

Православните християни трябва да се противопоставят на всички форми на фанатизъм и нетолерантност – явления, които разделят хората и народите. Тъй като постоянно проповядваме въплъщението на Бога и божествеността на човешката природа, ние защитаваме и човешките права на всеки човек и всеки народ. Тъй като живеем с божествения дар на свободата, който ни бе дарен чрез изкупителната жертва на Христос, ние сме в състояние да откриваме докрай общочовешката стойност, която свободата има за всяко човешко същество и за всеки народ.[9]

Никой няма право да осъжда другия. Имайки предвид своята човешка ограниченост, ние сме в състояние да различаваме само една или най-много няколко от страните на хората около нас. Не сме в състояние да възприемаме в пълнота нито отделните хора, нито техните действия. Невъзможно е да познаваме напълно лицето на нашия брат, дълбочината на душата му, която, бидейки тайнство, ни убягва; остават още много неща, които можем да узнаем за неговата личност, чийто живот свободно се движи в Бога.

Да живеем свободни

В посланието си до римляните апостол Павел описва свободата като сила срещу смъртта и като победа над тлението (8:10-11). Това обвързва свободата с благодатта на Духа, Който е „съкровище на благата и подател на живота“, както се казва в молитвата на Православната църква към Светия Дух, която отправяме в началото на почти всяко богослужение. За православната аскетична терминология удовлетворяването на нашите нужди и желания не е тъждествено със свободата, а с пленничество и подчинение на нашите страсти.

Грехът не са само лошите избори, но и резултатът от нашата неспособност да правим правилните – тоест в правдата – избори. В това състояние – пленници на принудата на своите страсти – ние сме в буквалния смисъл страстни същества, а не личности, зависими сме от контрола на своите страсти, без творческа сила, хора паднали, а не свободни. Грехът е подчинение на силата на един траен навик. На днешен език това се нарича пристрастяване. Ако ям или пия, когато искам и каквото искам, аз не придобивам свобода, а всъщност губя свободата си. Защото в този случай съм принуден от тиранията на страстта, която се е отъждествила с инстинкта на моята природа. „От страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство“ (Евр. 2:15).

Ако измеренията на човешката свобода се определят от Светия Дух, тогава източникът на тази свобода трябва да се търси в началната глава на книгата Битие, която описва сътворяването на човека по образ и подобие Божие (Бит. 1:26). След като създава Адам от пръст, Бог „вдъхна в него дихание на живот“. Божественото дихание е това, което прави Адам да е образ и подобие на Твореца и същевременно го отличава от останалата част от творението. Свободата да живее в пълнотата на тази дума е дадена само на него.

Според църковните отци божественото дихание на Светия Дух е онова, което Иисус  предава в ръцете на Своя Отец, когато издъхва на кръста. Същите тези църковни отци разбират свободата на Адам като самото съдържание и същността на божествения образ и подобие у него. Защото „където е Духът Господен, там е свобода“ (2 Кор. 3:17).

Владимир Лоски, известният православен богослов, е писал, че самият кеносис на Бога, случил се при божественото Въплъщение (виж Фил. 2:7), когато Божието Слово приема човешка плът в лицето на Иисус Христос от Назарет (виж Йоан 1:14), се изобразява и в човешкото сърце, където Светият Дух „умалява“ Себе Си, за да може да обитава в човешкия род (виж 1 Кор. 3:16-17). Следователно, всеки път, когато има спонтанно действие на любов и откриване от наша страна, можем да бъдем сигурни, че става дума за действие и вдъхновение на Божията благодат. Става дума за един истински акт на свободата.

Това обаче означава, че никога не сме толкова свободни, както когато сме изпълнени със Светия Дух; никога не сме толкова освободени, както когато нашата воля се направлява от благодатта на Бога. Свободата е дело и действие на Светия Дух, Който живее в нас и около нас според молитвата на Църквата: „Утешителю благи, Дух на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш“.

Този Божи Дух отново ни дава сили да провъзгласяваме и насърчаваме свободата и справедливостта в света; дава ни сили да мислим и да действаме по начин, който насърчава живота, когато ставаме свидетели на мрака, на страданието, на несправедливостта и злото. Защото „сме съработници на Бога“ (1 Кор. 3:9) и сме призвани да осъществим Божия план за изцелението и помирението в света, „докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божи… до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13). Тогава Божият Дух ще преобрази този свят в небесно царство, падналия свят – в ново творение и всяко действие – в истински живот.

Свобода от грехопадението

Духовното робство и пленничество неизбежно водят до социално и политическо подчинение и робство. По същата логика освобождаването от грехопадението ни освобождава от всички форми на принуда и ни води до обществена свобода. Но за човека, воден от Духа, това по никакъв начин не предполага самодоволство или успокоение, а предполага и може би дори налага чувство на отъждествяване и солидарност със слабите и уязвимите, тъй като той предпочита „да страда заедно с народа Божи, отколкото да има кратковременна, греховна наслада“ (Евр. 11:25).

Така както всяка форма на потисничество и робство представлява политически и социален израз на човешката греховност, по същия начин и всяка борба за освобождаване и справедливост е дълбок духовен символ на свобода от грехопадението. Това означава, че тази борба трябва да надмогва всяка форма на антагонизъм между расите или народите, което би довело просто до смяна на една форма на робство с друга. Искреността и автентичността на всяка борба за свобода се измерват винаги от степента на тяхната духовна дълбочина, както и от непреходната ценност на тяхната крайна цел.

Православното богословие и религиозната свобода

Християнството отказва да приеме, че човешката личност представлява просто някаква икономическа или консуматорска единица. Християнската традиция настоява, че напротив, всеки човек е ζώον θεούμενον, според думите на св. Григорий Назиански (329-389).[10] Това означава, че той е създание, което е призвано да участва в славата на Бога и да стане „участник в божественото естество“ (2 Петр. 1:4). Най-важната характеристика на нашата човешка природа е трансцендентално ѝ измерение: ние сме създадени по образа на Бога. Надарени сме с богопознание, чрез което сме в състояние да се молим. Можем да принасяме света с благодарност обратно на Бога – единственото действие, чрез което ставаме действително хора и наистина свободни.

Вече говорихме за свободата на личността, трябва обаче да кажем, че нашата свобода не е само личностна, тя е и междуличностна. Като хора ние не можем да бъдем свободни, ако сме изолирани, отказващи връзка с нашите ближни. Истински свободни сме само като членове на общност от свободни човеци. Свободата никога не е самотна, но винаги е общностна. Ние сме свободни само когато станем личности, тоест само когато се обърнем към другите, погледнем ги в очите и им позволим те също да ни погледнат в очите. Отвръщайки лицето си, ние отказваме да участваме, отпадаме от свободата. Свободата се проявява като среща.

И наистина, именно това следва от християнския догмат за Бога. Според учението на гръцките отци „по образ Божи“ означава преди всичко „по образ на Христос“ – тоест да съм човек означава да приличам на Христос, тъй като Христос е абсолютният прототип на личността. Но по Божи образ означава също „по образа на Троичното Божество“. Като християни ние вярваме в Единия Бог, Който е триипостасен. Християнският Бог не е просто личен, но е междуличностен, не е просто монада, единица, но единство. Понеже е Троица, Бог е не просто Единица, монична и самодостатъчна. Бог е Троица: Отец, Син и Свети Дух, три божествени Лица, обединени помежду Си в едно непреставащо движение на взаимна любов, която гръцкото светоотеческо предание нарича „перихореза“ (περιχώρησις). За св. Василий Велики, Кесарийски епископ (330-379), Бог е тайнство на общението: „Тайнството на Бога се корени в общението на Бога“,[11] в перихорезата на трите Лица. Според израза на един съвременен православен богослов: „Бог е същество във връзка  (σχεσιακό ον): без понятието за общение не би било възможно да говорим за битието на Бога“.[12]

Ако ние, хората, сме създадени по образа на Троицата, оттук следва, че казаното за Бога важи и за човешкия род. Призвани сме да възпроизвеждаме на земята, в нашата достъпна мяра, същата перихореза или взаимно движение на любовта между нас, която на небето обединява трите Лица на Троичния Бог. Стремим се към това не само на равнището на нашия вътрешен молитвен живот, нито просто в непосредствения семеен или приятелски кръг, но и по-широко – на икономическо и политическо ниво. Нашата обществена програма е троичният догмат, един Бог в общение, един общуващ Бог. Във всяка общност – на нашето работно място, в училище, сред нашия народ – нашето призвание е да станем, всеки по свой начин, жива икона на Троицата. Нека народите бъдат един за друг „прозрачни“, както трите Лица на Троицата са прозрачни едно за друго. Става дума за част от ролята на религията в един постоянно променящ се свят – тоест да насърчава свободата между хората като основа за среща и общуване.

Вселенската патриаршия и религиозната свобода

За да разберем отношението на православните към религиозната свобода, е препоръчително да разгледаме реалността и близката история на православните църкви.  От една страна, дори и в близкото минало през 20. век огромното мнозинство от православните християни по света живяха зад така наречената Желязна завеса. Милиони от тях, заедно с хиляди други на други места, бяха подложени на десетилетни преследвания, които обикновено завършваха с мъченическа смърт или пък успяваха да оцелеят в един режим на несигурна толерантност. В други случаи те се сблъскваха, а някои все още се сблъскват с религиозна нетърпимост, която чрез социален и икономически натиск ги ограничава и изолира като малцинства.

От друга страна, в една европейска страна, Гърция, Православната църква е официална религия, а в друга, предимно лутеранска страна, Финландия, малкото, но динамично православно присъствие се радва на статут на официална църква. В днешния свят Православната църква трябва да намира своето място в огромно разнообразие от политически традиции и режими. През 1959 г. кипърските граждани, които, нека отбележим, са по-малко от един милион, избраха православния архиепископ Макарий III (1913-1977) за президент на републиката на своя народ. В САЩ, която е една секуларизирана страна, но с относително силни религиозни традиции, православното християнско присъствие предхожда Конституцията. Междувременно православната Вселенска патриаршия в Константинопол запазва своя статут на „първа между равни“ за православните християни по света, но в същото време турското правителство не признава нейния „вселенски“ характер.

Въпреки трудностите, с които се сблъсква, Вселенската патриаршия има предимството и отговорността да стои на един критично важен кръстопът. Босфорът маркира географската граница между два континента – Европа и Азия. Исторически древният град Константинопол винаги е изпълнявал ролята на място за среща на различни култури, както и на трите големи монотеистични религии: юдаизъм, християнство и ислям. Това е и причината, поради която винаги сме смятали, че нашата роля в съвременния междурелигиозен диалог е от жизненоважно значение – една роля, която служи за мост на добрата воля и мирното сътрудничество между светове, разделени от огромни различия. През 1996 г. проф. Joel Delobel от Католическия университет на Leuven много точно описа нашия град така: „наистина това е град, който изгражда мостове“. По същия начин и Вселенската патриаршия носи отговорност и играе уникална роля за по-широкото сътрудничество между Изтока и Запада.

Човешките права и религиозната толерантност

Поради своята история и разположението си на една от най-чувствителните точки, където се срещат континенти и култури, Вселенската патриаршия има силно развито чувство за религиозна толерантност. Като православни християни ние сме призвани да подкрепяме и защитаваме невинните и беззащитни жертви на религиозно потисничество, расизъм и нетолерантност. В крайна сметка сме призвани да допринасяме за мира в целия свят.  Молитвата „за мир на целия свят“[13] е в самото начало на светата литургия. Въпреки че може би не сме незасегнати от силите на историята, ние не сме безпомощни пред тях. На братоубийството и разделенията, причинени от национализма, сме длъжни да отговорим с любовта и целостта на вселенскостта. Трябва да напомняме на хората за значението на толерантността, която в крайна сметка се основава на уважението към светостта на свободата и на човешката справедливост.

За онези от нас, които вярват и се уповават на духовната ангажираност и общението на вярата, водещ принцип винаги е фактът, че всеки човек носи в себе си искрата на свободата и е „помазан“ да стане истинско Божие дете. Всяко човешко същество е създадено по образ и подобие Божие. Всяко човешко същество е Божие дете, надарено със свободата да живее и предназначено да живее в свобода. Това означава, че не може да има един критерий за хората в Европа или Америка и друг за тези в Азия и Африка. Културните традиции могат да са разнообразни, човечността обаче – не.

Православната църква отдавна търси подходящия език, за да се обърне към национализма в контекста на разделенията, които тази нова идеология предизвика в страните в Източна Европа през по-голямата част от 19 в. През 1872 г. се свика голям събор в патриаршеската катедра във Фенер в Константинопол, който издаде безпрецедентно осъдително решение за греха на расизма. На събора присъстваха членове от всички древни патриаршии и поради това той беше много представителен по отношение на своите цели и обхват.

Отхвърляме, заклеймяваме и осъждаме расизма, т. е. племенната дискриминация, етническите конфликти, омразата и раздорите в лоното на Христовата църква.

За съжаление обаче тези проблеми продължават до днес, дори в религиозните и църковните среди, а понякога предимно там. Надеждата ни е, че всички религиозни водачи ще проявят особено внимание, пастирска отговорност и благословено благоразумие към този проблем, така че да се избегне и преодолее използването на религиозното чувство в услуга на политиката, на фанатизма или национализма. Умиротворението, постигнато с острието на меча, вече не е приемливо. Всяко престъпление, за което се предполага, че се извършва в името на религията, е престъпление срещу самата религия и оскърбление срещу Бога. Позоваването и използването на религиозни символи и понятия с цел да се провокира още повече агресивният национализъм, е предателство спрямо общочовешкия феномен на религиозната вяра.

Свободата на съвестта и религията са важни за всяко малцинство. Не можем да приемем онези, които упражняват насилие срещу светостта на човешкия живот и водят политика по начин, който се отклонява от нравствените принципи. Не можем да търпим и в никакъв случай да оправдаем етническите прочиствания. Трябва да бъдем бдителни и да реагираме винаги, когато чуем за насилствено преселване на бежанци или изселване на население, и да осъждаме онези, които разрушават семейства в името на един измамен национализъм или фанатизъм.

Свободата на съвестта е най-големият от всички дарове, които Бог е дал на човечеството. Тя е онази черта, която най-ясно от всички показва божественото отражение върху човешката личност. Като твърдим и проповядваме, че Бог е създал човека по Свой образ и подобие, ние имаме предвид, че хората са дарени с духовни качества, които са подобни на тези на Бога, като особено място между тях заема автономията и свободата на съвестта. Всеки път, когато тази свобода е подложена на каквато и да е външна или вътрешна принуда, и особено когато е под формата на забрана на богослужение, първоначалното благословение, което Бог дари без разлика на всички, престава да се отразява в човешките същества

Свободата на съвестта и безпрепятственото изповядване на религиозните убеждения са основни принципи, които според православния възглед произтичат от думите на Господ: „Който иска да върви след Мене…“ (Мат. 16:24). Как да отречем свободата, която Бог ни е дарил в момента на сътворението и която Божият Син потвърди със Своето Въплъщение и ново-творение, без в същото време да отхвърлим и самото присъствие на Бога? Като подчертава елемента на свободата във връзката на Бога със света, Посланието до Диогнет, написано през 2 в., твърди следното: „Бог убеждава, не принуждава; защото насилието Му е чуждо“.[14]

Следователно законодателното гарантиране на свободата на съвестта и особено на религиозната свобода е изключително важно предимство на цивилизования свят до степен да не позволява религиозно потисничество. Някои могат да изразят опасения, че това може да доведе до някакво фрагментиране на обществото, което досега е издигало хомогенността и еднообразието в най-висше благо. И все пак самият факт, че съществуват и се изразяват такива страхове, доказва, че хомогенността и еднообразието, които са наложени отвън, не отразяват Божията воля.

Разбира се, политиците сами не могат да излекуват разделенията, създадени от крайния национализъм. Съществена, изключително важна и наистина вдъхновена роля в тази област могат да играят и религиозните предводители. Ние можем да помогнем да станат видими духовните принципи на истинската вселенскост и толерантност. Нашето дълбоко и винаги духовно разбиране може да допълни – макар че често пъти изглежда диаметрално противоположно – светската практика на съвременните политици.

Винаги има една граница на това доколко секуларизираните подходи на обществото са в състояние да излекуват раните на човечеството. Известният психолог Карл Юнг (1875-1961) отбелязва: „Всички мои пациенти над 50-годишна възраст се бяха разболели, защото бяха загубили това, което живите религии от всички векове са давали на своите последователи. И никой от тях не успя да се излекува истински, преди да си върне стария религиозен поглед“.

Всяка духовна общност е в състояние да уравновеси секуларизирания хуманизъм и крайния национализъм, като предложи една духовна форма на хуманизма. Това важи както за християните, така и за евреите и за мюсюлманите, въпреки че не можем да отречем съществуващите между нас разлики. Но ние не можем да отречем и нуждата от взаимна подкрепа и братство, така че да бъдат разпръснати и преодолени силите на неумолимостта и расизма. Ако вярваме в един „Бог, Който е Любов“ (виж 1 Йоан. 4:16), тогава трябва да проповядваме и че „съвършената любов прогонва всеки страх“ (1 Йоан. 4:18), както и че „доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Рим. 14:19). При това мирът не е просто отсъствие на война. Мирът е призоваване на Божието име, той е самото присъствие на Бога (виж Йоан 14:27).

За да разпознаем и разберем този вид мир, е нужна пълна промяна на нашия светоглед, една истинска революция чрез Светия Дух, така че в центъра на човешкото сърце вече да не бъде егото, било то индивидуалното или колективното, но божествената светлина на Христос, Слънцето на Правдата. Разбира се, нормалната роля на вярващите не е да действат като политици или стратези. Единственият начин да действаме е да позволим на Бог да действа в нас. А Бог никога не е извор на тирания и реваншизъм, но единствено на любов и мир. Следователно сме призвани да станем пророци на този обичащ и създаващ мир Бог, „следвайки с готовност Бога“ (Мих. 6:8).

За да не се забрави Холокостът

Все още пазя в паметта си ужасните последици от религиозната нетърпимост и позорния расизъм, чийто свидетел станах, когато посетих Яд ва-Шем в Израел през 1999 г., но и Музея на паметта за Холокоста във Вашингтон две години по-рано. Тези два свещени паметника разтърсват и показват безкрайната дълбочина на болката, която изпитал един народ, хора, които също са били образи на Бога. Струва ни се невъзможно дори да си представим ужаса, който настъпва, когато покварата сведе човешката природа до най-ниската  ѝ  точка. Наша отговорност е да не забравяме това, за да не се повтори подобно нещо. Наш дълг е да го признаем, за да не бъде принудено човечеството да го преживява отново. Как бих могъл да забравя паметника на децата от Холокоста в Израел – един-единствен пламък, отразен в един милион огледала? И как, като православен християнин, да не отъждествя тези деца с посечените от Ирод бебета? (Мат. 2:16-18). Или как бих могъл да не свържа тези деца с младенеца Иисус, Чието име на еврейски означава „Бог спасява“, Който избра да се роди в земята на Палестина, земя, пропита с наследството на патриарсите и пророците на Израел?

В Православната църква помним историята на Закинтския митрополит Хризостом (1890-1958), от когото нацистите поискали списък на всички евреи, които живеели на острова. Той отговорил с един лист, на който имало едно-единствено име: неговото. И той, както и толкова други хора в Гърция, е автентичен урок на любовта, която се изправя смело срещу властите и началствата на тъмнината (Еф. 6:12). Тези хора „победили злото с добро“ (Рим. 12:21) и чрез своята вяра надвили страха. В техния живот царства свободата.

Истината е, че пазейки спомена за такива мигове на ужас и страх, тези музеи създават същевременно и един образ на надеждата и възраждането. Отнасяйки се един към друг като към човек, ние откриваме пътя на търпението и любовта. По някой път се питам как можеш да останеш безразличен, когато в името на предразсъдък или омраза се избиват човешки същества?! И винаги споменавам в молитвата си невинните, които страдат, и децата, които намериха безпричинно смъртта си в скорошните войни, било то на Балканите или в Ирак, или при различните геноциди като в Руанда и Дарфур. Тези жестокости продължават пред очите ни. И се осмеляваме да твърдим, че сме свободни!

И все пак аз съм убеден, че духовните общности са в състояние – и наистина са длъжни – да събуждат света от съня на безразличието. Защото „човешките права“ не са вдъхновени от Просвещението – те представляват самата същност на вярата, неотделна част от която е грижата за религиозната свобода и търпимост. Когато ние, като вярващи хора, не успеем да отправим слово срещу подтисничеството и мъченията, тогава не сме нито хора, нито имаме вяра. И със сигурност не сме свободни! Когато, въпреки че сме вярващи, приемаме мълчаливо предразсъдъците и дискриминациите срещу другите, тогава в тяхно лице ние не виждаме образа на Бога; в онзи момент ние сами се отказваме от привилегията на свободата. И когато ние, като духовни хора, нехаем за скръбта и страданието на другите хора, на практика ние отказваме да видим себе си в тяхно лице. Вярата и толерантността говорят на един и същи език, чиято азбука е свободата.

Вяра и толерантност

Религиозната вяра не е инертна сила. Дори сред агностиците и заклетите атеисти тя се смята за мощен фактор с многобройни последици. Някои приписват на вярата отговорността за хода на историята; други признават съществуването на божествено върховно същество, което се намесва и определя хода на историческите течения. Понякога вярата предхожда и пронизва живота, понякога животът е определен, а вярата само го потвърждава. При всяко едно положение обаче вярата е способна да преобрази живота на отделния човек, както и посоката на едно цяло общество.

Освен това някои религии признават и приемат, че не притежават абсолютното познание спрямо другите религиозни вярвания. Смятат, че има много пътища, водещи към съвършенство, или че има много божества, почитани от хората. Първото има предвид социалната реалност на толерантността, а второто води до форма на религиозен синкретизъм.

Срещу този релативизъм се изправя абсолютизирането на вярата, когато се смятаме за носители на пълнотата на истината и просто търпим другите, включително онези, които със същия абсолютизъм претендират, че притежават истината. Други изключват възможността да съществува истина извън тяхната собствена религия и в този случай представляват опасност за обществото. В крайна сметка религиозната вяра може дори да бъде използвана за подвеждане на вярващите, като ги кара да извършват неприемливи действия поради лична и колективна корист.

В следващите глави ще се опитам да разгледам въпроса за взаимното уважение в контекста на религиозната толерантност. В хода на разговора обаче е добре да се припомнят някои основни принципи. Защото, дори и да има много начини да се каже истината, някои от които са диаметрално противоположни и може би противоречащи си, Бог никога не може да противоречи на Себе Си. Бог например не е възможно да учи и на любов, и на омраза, на мир и на война, на смирение и на високомерие, на толерантност и на предразсъдъци. Тогава неминуемо тези противоречащи си учения не извират от Бога, но от хората и следователно човечеството е това, което трябва да направи разликата между тях. Наша е отговорността да постигне съгласие за взаимно зачитане на различните религиозни вярвания.

Като следствие от увереността, че пълнотата на истината е във вярата в единия Бог, Православната църква също така признава, че Бог, Когото почитаме, не може да бъде наложен със сила на никого. Бог в Откровението казва:

Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20).

Тези думи на Откровението не оставят място за недоразумения и не оправдават никакво насилствено налагане на православния християнски начин на живот, вяра и богослужение. Такава вяра нито се пропагандира, нито става обект на прозелитизъм. В противен случай насилваме вратата на човешкото сърце, както и жертвеника на Бога. Разпространението на Евангелието никога не може да приеме формата на (финансова) компенсация или (военни) отмъщения. Единственият оправдан начин да разпространяваме Евангелието, поне според православния възглед, е да култивираме собствената си душа, така че тя да стане достатъчно широка и да може да обхване всички хора. По този начин се запазва мирът в обществото и се защитава религиозната толерантност.

Макар че не възприемам религиозния плурализъм като самодостатъчен религиозен принцип, признавам, че религиозната свобода и плурализмът имат огромна морална и социална стойност, тъй като потвърждават непостижимото величие, широта и тайна на Божията свобода, както и Неговото уважение към човешката свобода. Това уважение е най-висшият израз и потвърждение на факта, че всяко човешко същество има равна ценност спрямо другите човешки същества. Не можем да нарушим религиозната свобода на нашите ближни, без да нарушим свободата на Бога.

Заключение: Човешките права и материалното творение

Понякога светът приема принципа, че човешките права са богодарувани. Същевременно обаче смята, че връзката между Бога и човечеството остава лична и частна. Православната вяра предлага различна гледна точка, тъй като се стреми да гледа на света в неговата цялост – на всеки един и всяко нещо в него – като на нешития хитон[15] на безкрайното Божие творение. Човекът не е отделен и изолиран от останалото творение и от ближните си, но е в постоянна връзка, която пронизва начина, по който разбираме човешкото битие като извиращо от един божествен Създател и като вкоренено в Творението.

Ние възприемаме себе си като част от света и само в такъв контекст може да се създаде и поддържа справедливо общество. Защото православното разбиране за обожването (θεώσις) на човека не се отнася само до индивида или личността, а е дълбоко общностна и социална концепция. Като се стремим да уважаваме във всяко човешко същество образа на Бога, Който Самият е източник на свободата и на неотменимото право на справедливост, ние помагаме за преобразяването на цялото общество. Свободата е ключът към преобразяването и на природната среда, чийто тих глас трябва да бъде изказван ясно от децата на свободата:

И творението с нетърпение очаква прославянето на синовете Божии, защото творението се покори на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самото творение ще бъде освободено от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че цялото творение заедно стене и се мъчи досега; и не само то, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло (Рим. 8:19-23).

 

[1] Или con-science на англ. език и съ-вест на български (от основата на глагола „ведети“ = зная), бел. прев.

[2] Св. Исаак Ниневийски, Подвижнически беседи (Ασκητικές ομιλίες) 18.

[3] On Faith and Knowledge. – Special Ceremony of the Aristotle University of Thessaloniki. Oct. 1997, σ. 76.

[4] Jaspers, Karl. Way to Wisdom. Yale University press, 1979, p. 65.

[5] Вж. например Псалом 118:5, където се казва: „О, да бяха се насочили моите пътища към спазване Твоите устави!“; и стих 12: „Благословен си Ти, Господи! Научи ме на Твоите наредби“.

[6] Св. Максим Изповедник. Глави за богословието (Κεφάλαια περί Θεολογίας) 2, 71.

[7] Св. Макарий Египетски, Беседи, 15.

[8] Св. Василий Велики, За Светия Дух (Περί Αγίου Πνεύματος) 20. PG 32, 160-161.

[9] Възвание на Третото предсъборно всеправославно съвещание, 15 декември 1986 г.

[10] Св. Григорий Назиански, Слово 38, 11.

[11] Св. Василий Велики. За Светия Дух (Περί Αγίου Πνεύματος) 20. PG 32, 160 – 161.

[12] Zizioulas, John. Being as Communion. Studies in Personhood and the Church, 1997,  p. 17.

[13] Това е от т. нар. „велика ектения“ в началото на литургията; на гръцки тя се нарича „мирна (молитва)“, бел. ред.

[14] Послание до Диогнет 7, 4.

[15] Алюзия за хитона, дрехата на Иисус Христос, за която след разпъването Му на кръста войниците хвърлили жребий кой да я вземе, защото била изтъкана изцяло от горе до долу, а не шита, и нямало как да си я поделят (Йоан 19:23), бел. ред.

Преводач на книгата: д-р Златина Каравълчева. Редактор на превода: проф. И. Ж. Димитров

Виж също: Дарът на богословието (откъс от книгата)

 

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/duhk8 

Разпространяване на статията: