Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (75 Votes)

Vasil KolevПо повод предстоящата премиера на едноименната пиеса в Народен театър „Иван Вазов“, режисьор – Явор Гърдев, в ролята на поп Кръстю – Владимир Пенев

След 10 ноември 1989 г. са написани десетки книги, посветени на истината относно залавянето на Васил Левски, както и за живота и делото на свещеноиконом Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881). В негова памет са поставени възпоменателни плочи в гр. Ловеч и в Ботевград. През 2006 г. Българската национална телевизия финансира създаването на документален филм за о. Кръстю под заглавие „Черна легенда“. На 22 ноември 2006 г. в София е проведена Юбилейна национална научна конференция „Поп Кръстю – живот и дейност“, посветена на 125-годишнината от смъртта на свещеника. В нея с доклади и изказвания участват историци, литератори и интелектуалци – представители на БАН, на патриаршеския Църковноисторически и архивен институт, на отделни университети и исторически музеи. Материалите от тази конференция бяха публикувани в сборника Поп Кръстю – живот и дейност.

Въпреки това, все още има автори, които, без да споменават самата дума „предател“, продължават да обругават личността на о. Кръстю. Сред тях е и драматургът Константин Илиев, който в статията си „Пази мост – мост за пазене“, публикувана във в-к Култура (бр. 8 от 21.2.2003 г.), стига до заключението, че свещеникът бил имал „идейна мотивация за евентуалното си поведение“ към В. Левски, имайки предвид дописката на о. Кръстю до в-к Марица от 1879 г.

Най-напред, в писмо до Любен Каравелов от края на юли 1872 г., сам Васил Левски оборва подобно твърдение: „Наш свещеник, на име поп Кръстю, ще дойде при вас да се разбере ще може ли на вашата печатница да издава вестник, който ще бъде свободен за в Българско. Той щеше да отиде в Ибраила да го издава, но аз му казах по-напред да дойде да се разбере с вас. Човек е, който може да ви бъде полезен, па и вие нему в неговата работа. Той ще дойде с осем-десет хиляди гроша. Вижте дано направите по-добра работа“.

Ако о. Кръстю е бил идеен противник на революционното дело, то Левски точно него ли щеше да препоръча на Каравелов за редактор на нов вестник?

Идеите на създадената от Васил Левски организация са залегнали в „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ (проект за устав на БРЦК) от 1871 г. и в устава на БРЦК от април 1872 г. Самият о. Кръстю се е клел и е заклел членовете на революционния комитет в Ловеч, че ще спазват и ще изпълняват устава. Той никъде не осъжда идеите, а критикува някои действия на Левски и на членове на революционните комитети, извършени в нарушение на революционния закон.

1. Никъде в „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“ и в устава не пише, че членовете на комитетите, които събират пари за революцията, трябва да получават процент от събраната сума.

В писмо до революционния комитет в Сливен (пролетта-лятото на 1871 г.) обаче Левски посочва друго: „Юнаците отгдето вземат пари, трябва да се изважда десетъкът от парите да им се разделя, а другите – да остават в касата“. Очевидно този документ е някакъв „поднормативен акт“, който води до изкористяване на революционната борба, като развързва ръцете на хора с престъпни намерения, превръщащи революционната организация, създадена за освобождаване на българите, в средство за лично обогатяване. За това писмо пишещите за Васил Левски упорито мълчат.

2. Никъде в устава на БРЦК не пише, че трябва да се обират къщи (още по-малко български).

В писмо до Любен Каравелов от 25 август 1872 г. Васил Левски описва следната случка:

„През тия дни щях да се сдобия със силата на оръжието си и щях да посрещна доста работа и твойте борчове да платя! … Но времето ми не спомогна. С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен, тайно, че през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточениците в Диарбекир, а това куче, откато не дал ни пара, напсува ги и укорил ги, че били разваляли спокойствието им – на шкембетата? Аз исках да го… и парите му; … но като правих сметката си в къщи, на пазарят не излезе така, а да видиш каква! По европейски часът, през денят на 3, скрити ний в къщата му – фамилията му отишла беше на Троянският манастир, а той с калфата си само, 24-годишен момък, според както изпитах, от дюкянът си дохождал всеки път пред момчето един и половина час, то не беше така! Пред „св. Богородица“ в понеделник, по 3 часа европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза, но преди да дойде изчупил бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гр. турски все бешлици“.

3. Никъде в устава на БРЦК не пише, че трябва да се убиват невинни хора (камо ли пък българи).

Писмото на Левски до Любен Каравелов продължава:

„Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той напред, нямаше да става никакъв шум. А то дойде напред момчето, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте хора! На която страна бях в дворът, докато пристигна, то все вика и бори се с другарят ми, пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът, който беше напълнил улицата. Не умря изведнаж, захвана да вика повече, което не можеше да се укрие вече, ръгнах го още веднаж, за да се не мъчи, и да не може да каже какви са били. Жално за невинното момче, но ако не беше така, инак беше оцапано на много страни… Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста. Като отворих портата, то свят беше, като панаир! С излизанието ни изведнаж вдигам кървавият си нож и с няколко турски речи спущам се връз народа, отвориха ни път и след нас ето ти и полицията, изгледа ни, но това си беше“.

Въз основа на горните безспорни факти, поп Кръстю обвинително пита: „Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива?“.

През април 1872 г. в Ябланица Димитър Общи принуждава наместника на Ловчанския владика – дякон Паисий – да му даде 6000 гроша, заплашвайки че ще го убие, ако съобщи някому за случилото се. Паисий обаче проговаря, а Димитър Общи, който присвоява средствата, отрича да е взел парите. През май с. г. Общи иска разрешение от Ловчанския комитет да убие неудобния за него дякон – под предлог, че щял да издаде комитетите на властта. По доносите и подстрекателствата на Общи е взето решението за смъртно наказание на владишкия наместник (началото на юли 1872 г.). На 11.7.1872 г. дякон Паисий дава „пет бели меджидиета“ на друг комитетски член – Марин Попов от Голям Извор, който, подобно на Общи, присвоява парите. Същия ден Марин Попов участва в опит за покушение срещу дякона. (Сред организаторите на несполучливия атентат край Голям Извор са още Георги (Герго) Стойков, Димитър (Дидьо) Пеев, Васил Бушеранов и Димитър Крачунов, които пет месеца по-късно правят пълни самопризнания пред турския съд и разказват подробно за дейността на комитетите и на Левски. „Заслугите“ на въпросните лица са високо оценени от управниците на Тетевен, които, по случай сто и седемдесетата годишнина от рождението на Васил Левски, издигат паметник с техните имена.) С убийството на дякон Паисий, на Общи и на Марин Попов те целят да прикрият извършените от самите тях нарушения на устава, а именно – злоупотребите със средства на националноосвободителната организация.

4. Никъде в устава на БРЦК не пише, че владичината, събирана от българските църковни служители за издръжка на народните църкви и училища (Екзархийски устав от 14.5.1871 г.: „За вула – 12 гр. От тях половината се дава на ковчега на казата или нахията, на която принадлежи венчаваният, в полза на училищата ѝ“), трябва да бъде отнета в полза на революционната борба, но тетевенци възнамеряват да ограбят жертвата. За користните им подбуди разказват някои от тях в показанията си пред турския съд: Тодор Кръстев – „Попът ще го убият от името на народа. Поне да го убием сега, че у него има пари, да вземем парите!“ (24.10.1872 г.), Лечо Николов – „Казаха ни, че у себе си той имал пари. „Щом падне, вземете ги и ги донесете!“ (16.12.1872 г.).

Относно предстоящото убийство на владишкия наместник, след завръщането си в Българско (юли 1872 г.) Левски пише на Любен Каравелов: „Възпрятаме ръкавите си! И каквото ми се чини, ще се почне от черна глава“.

По същия въпрос, в показанията си пред турския съд, дадени на 8.1.1873 г., Левски признава: „Комитетите не вършеха никаква работа без подписа с моето лъжливо име Арслан Дервишоглу. Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис“.

Приносител на писмото е Иван Драсов от Ловчанския комитет. Раненият дякон е пренесен във владишкия конак, където умира два часа по-късно (на 20 срещу 21 юли 1872 г.). Въпреки опитите на орханийския каймакамин да разбере кого Паисий подозира за стрелбата, дяконът издъхва без да издаде каквото и да било.

Запознат в подробности с убийството на владишкия наместник, о. Кръстю отново обвинително пита: „Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек и който и при издъхването си не изказа убийците, ако и да ги знаеше кои са?“.

Почитта към Васил Левски е израз на нашето преклонение пред една реална историческа личност, което обаче предполага и да се държи сметка за това какъв е бил той в действителност. В този смисъл, по думите на проф. Пламен Дойнов, „няма как образът на Левски да стане по-светъл, когато затъмним образа на един оклеветен свещеник“. Обратното би означавало да се принизи дейността на Левски дотам, че ореолът му да се крепи на клеветата срещу о. Кръстю.

Както като участник в националноосвободителното движение, така и в оценката си за него, о. Кръстю е искрен и последователен. Като касиер на Ловчанския комитет о. Кръстю настоява изпълнението на патриотичните цели да бъде съобразено с устава на революционната организация и критикува всеки, който го нарушава. Изхождайки от правотата на принципната си позиция, той логично приема за истинска реализация на идеята за освобождение на българския народ чрез всенародна революция не политико-криминалните убийства и кражби срещу сънародници, а безкористната саможертва в смъртоносна схватка с петвековния поробител.

Същевременно, следвайки вярата си, църковният служител не приема принципа „целта оправдава средствата“ и се обявява против възприетата тактика на революционен терор, изразяваща се в обири и убийства. Свещеникът остава верен на вроденото си чувство за справедливост, на християнската си етика, която не приема убиването на невинни хора. Клеветниците на о. Кръстю Никифоров вземат на прицел тъкмо християнския му морал, атакуват неговите нравствени начала и мироглед. В този ред на мисли упоритата съпротива срещу постигнатото през последните десетилетия реабилитиране на този свещеник е не просто отказ да се признае историческата истина, която категорично очиства о. Кръстю от клеветата, а свидетелство за продължаващото и днес пред- и след-освобожденско отричане на Църквата от революционери и политици. В основата си атаката срещу о. Кръстю Тотев Никифоров е съпротива против Църквата и нейната първостепенна роля в историята на нашия народ, против нейното влияние в живота ни и днес.

Константин Илиев обаче има и личен интерес да предъвква колкото желае арията на клеветата, защото върху нея е построена най-известната му пиеса – „Великденско вино“. Написана е през 1979 г., във време, когато атеизмът категорично и окончателно е наложен в България, религията е наречена опиум за народа, Църквата е обявена за най-голям идеологически враг на комунистическия режим, а лъжата за предателството на о. Кръстю е превърната в догма. В резултат от всичко това расте и броят на поетите и писателите, които клеветят свещеника. Като слуги на комунистическата власт, влезли в ролята на морални терористи, тези автори използват всякакви клевети, за да изваят от личността на о. Кръстю образа на чудовище, на отлъчено от обществото почти митично същество, на което приписват всякакви пороци.

Такъв пропагандатор е и драматургът Константин Илиев, който в монодрамата си „Великденско вино“ вкарва пасажи от дописката на о. Кръстю до в-к Марица и дори през 2013 г. твърди, че, макар „пиесата да е художествено произведение, а не научен трактат, стремежът ми беше да остана максимално близо до историческите факти“.

Оказва се, че заявеното намерение да се придържа към историческата истина е лъжа със задна дата, а дописката е използвана само за заблуда, тъй като резултатът е повторение на клеветите за о. Кръстю: бил председател на Ловчанския революционен комитет и като такъв бил присвоил комитетски пари, ходил у Никола и Мария Сиркови да търси Левски, знаел за последното посещение на Левски в Ловеч и кога е тръгнал за Къкрина, Левски го бил извикал на Къкринското ханче да си уредят сметките, предал бил Къкринското ханче и неговия наемател Христо Цонев – Латинеца на турците, предал бил Левски на турците. Новото в пиесата на Константин Илиев е, че всички лъжи излизат от устата на самия свещеник и звучат като самопризнания, водещи към покаяние.

Запознатите с живота и творчеството на о. Кръстю Тотев Никифоров могат да разграничат истинските думи на свещеника от фалшивите му самопризнания, но как неподготвеният читател на „Великденско вино“ ще успее да направи тази разлика, след като откъсите от дописката и клеветите на Константин Илиев са написани в един и същ стил – този на о. Кръстю, без каквито и да било граматични и графични отличителни знаци?! Пред същия проблем са изправени и зрителите в театъра, и слушателите на националното радио.

Безспорно, заимствайки художествено-публицистичния стил на свещеника от Ловеч, Константин Илиев пробутва по-убедително лъжите си за един от най-значимите ни възрожденци – о. Кръстю, но морално ли е публиката да бъде подвеждана и манипулирана по този начин повече от четиридесет години?!

Относно комунистическия период е ясно – тогава властта разпространява пиесата, защото тя обслужва антицърковната ѝ политика. Неоправданата неинформираност и инерционно мислене на постановъчни екипи, ръководства на театри, актьори и публика са само част от причините тази отречена от историческите факти пиеса да продължава да се играе и след комунистическия режим, та чак до наши дни.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dphhc 

Разпространяване на статията: