Търсих и намерих

Роден съм в Болоня - Италия. И когато още бях съвсем малък, семейството ми емигрира в Перу, в град Лима, но никога не сме прекъсвали връзките си с Италия - там останаха всичките ни близки.
Тогава аз заболях от полиомиелит - болест на костите. Когато докторите откриха тази ужасна болест, моята баба - дълбоко религиозна жена - ме заведе в Италия при отец Пио. Отец Пио, вече покойник, беше много почитан духовен старец, с пророческа дарба и мнозина италианци се обръщаха към него за съвет и подкрепа. Неотдавна беше провъзгласен за блажен, но народът още приживе го почиташе като светец. Тогава бях на около 6 години, но тази среща се е запечатала ярко в съзнанието ми. Когато пристигнахме, около отец Пио се беше образувало многолюдно събрание, но той неочаквано се изправи и помоли за извинение, „понеже са пристигнали хора отдалече”. Приближи се към нас, погали ме, взе ме на ръце в обятията си... Каза на баба ми, че няма да оздравея, не и физически, но че моето изцерение ще е духовно, че ще остана сакат, но ще вървя по верния път към Бога и Той ще ме укрепява. Отец Пио каза още: „Вашият внук ще стане верен последовател на Христа.” Не каза, че ще стана монах или свещеник, просто „последовател”. Това се случи някъде към 50-те години, но баба често ми преразказваше тази история и срещата с отец Пио никога не избледня в съзнанието ми.
През 1973 г. отидох в Тоскана, за да посетя един манастир на камандолезите. Там се запознах с Емануеле Грасси. Този човек беше прекарал близо две години на Атон. Още в Лима бях чел интервю, в което той изключително увлекателно разказваше за Света Гора. Интервюто много силно ме впечатли. Там имаше и фотография на Емануеле и когато го срещнах в манастира, го познах и го заговорих. Впоследствие станахме добри приятели.
Емануеле е син на протестантски пастор, но на Атон приел Православието и бил кръстен. Интересуваше се от икони, от атонското монашество, православната духовност въобще. На Атон имаше духовен старец, исихаст, до когото често се допитваше.
С помощта на Емануеле направих първите си крачки в Православието. Живеехме в многомилионния град Рим като двама монаси отшелници сред пустинята. Нищо наоколо не ни интересуваше освен богослуженията, книгите и безконечните ни разговори. Той ме заведе на първата ми св. Литургия в една гръцка църква в Рим. След това ходехме в един малък руски храм на името на свети Андрей Първозвани. Там служеше стар немощен свещеник, с прекрасни бели коси и дълга брада. По-късно Емануеле пак се върна на Света Гора, взе със себе си и фотограф. Впоследствие издаде книга за Атон. Аз имах щастието да видя тези диапозитиви в дома на Емануеле, когато той ги показваше и разказваше за Атон. В разказа му още се усещаше възхитата, която произвели в него атонските манастири, монаси и отшелници. Не всичко, което разказа впоследствие влезе в книгата. Тези срещи, тези беседи породиха в мен любов към Православието. По-късно аз се върнах в Лима, но дълбоко в мен останаха силните впечатления от разказите на Емануеле Грасси и участието ми в литургията. Тогава все още бях неопитен, не познавах добре символиката на православното богослужение, но помня колко силно ме впечатли, още първия път, атмосферата в храма. Всички стояха прави, служеха няколко свещеници, вероятно е имало голям църковен празник. Песнопенията, мирисът, иконите... ритуалът на преклонението пред Евангелието, когато всички се нареждаха, за да го целунат, раздаването на нафората в руската литургия, традицията в гръцката е по-различна, това участие на всички присъстващи, които не са просто зрители, а съслужители... За първи път се почувствах не обект на тайнството, а участник в него. Това усещане за реалността на духовното дълбоко ме порази. Символите, макар и привидно външни, предизвикаха в мене някакъв силен религиозен импулс. За мен Православието във всичките му компоненти е едно живо послание от дълбините на християнството, от Самия Христос.
Аз от дете слушам за Христос, християнската проповед не е нещо ново за мен и въпреки това Православието беше едно откровение за мен, защото тук Христос Сам говори за Себе Си, лично.
В Рим беше първото ми приближаване към Православието. Започнах да изучавам „Добротолюбието”. Първо го открих на испански, а след това и на италиански език. Минаха години в изучаване на Православието: история, догматика, литургика...
После разбрах, че в Лима има руска църква и започнах редовно да я посещавам. Неин настоятел беше възрастен руски свещеник - архим. Серафим Фетисов. За съжаление се запознах с него твърде късно - не след дълго той почина.
Православието в Перу прониква чрез руската емиграция - първата вълна е от след Революцията, а втората от Втората световна война. Самият архим. Серафим има твърде драматична съдба. Преследван е като православен от съветската власт. По време на войната се добира първо до Германия, а там получава предложение да стане свещеник в Перу и той приема. В него имаше силна вътрешна необходимост да говори за вярата, да я раздава като най-ценен дар.
Архимандрит Серафим покръсти много руснаци, които живееха и работеха в Перу. Кръщаваше ги тайно, понеже се боеха от КГБ. Например моряците, които се сменяха на работа в десетината риболовни кораби, които ловуваха около Лима. Често съм виждал някой от тях да търси Библия на руски език в религиозните книжарници. Но знаех, че ако някой католик пожелае да приеме православната вяра, отец Серафим го отпраща. Възможно е да е избягвал конфликти с местната църква и власти, а може да е имал и други съображения.
Когато почина, храмът премина под юрисдикцията на Цариградската патриаршия и там дойдоха гръцки свещеници. Сега литургията се служи на гръцки език. По това време аз вече се чувствах и се определях като православен християнин и се стремях да живея като такъв. Животът и личността ми бавно, но дълбоко се променяха. Гръцките свещеници ме миропомазаха и извършиха над мен чинопоследованието за приемане в Православието. Заедно с мен се кръсти и руска емигрантка, избягала от съветската власт.
Аз винаги съм имал сериозно и дълбоко отношение към религията. Когато приех Православието, никой от близките ми не се изненада от това, че многогодишните ми търсения са се увенчали с успех. Приятелите ми проявяват жив интерес и често идват с мен на православно богослужение, ползват се от личната ми библиотека.
Сега на Запад се отбелязва тенденция за обръщане на западните християни към православните традиции на Изтока. Все повече хора откриват съхранените в него древни традиции и именно там намират удовлетворение на религиозните си търсения. От няколко години насам усилено се превеждат на френски, италиански, английски творенията на източните свети отци и подвижници. Много се превежда, много се издава, много изследователи са насочили усилията си натам, но има още много да се прави, за да може Западът да се запознае с цялата съкровищница на Православието. Например румънската духовност е все още слабо позната, за българската и тази година няма доклади, книги не са преведени... Чел съм от чужди автори за св. Иван Рилски, за Търновската исихастка школа, но познанията ми са малко и откъслечни.
Ако човек сериозно се заеме да изучава историята на християнството, истините на вярата, неизбежно ще стигне до Антиохия, до Александрия, древните отци-пустинници, а от там и до Византия, св. Кирил и Методий и славянските народи... Не може да не разбере, че християнството не започва от Рим и не се изчерпва с него.
Мое лично мнение е, че ако човек се задълбочи в религиозните си търсения, Бог по един или друг начин непременно го привежда към Православието. Вижте наоколо - тези разноезични хора, дошли от всички краища на света, са посветили на Православието своите научни и духовни търсения. Това е добър знак.